Историята на изкуството рядко е обективен регистратор на цялото художествено производство. Тя функционира предимно като механизъм за подбор, който създава канони, определя центрове и периферии и постепенно тласка определени автори към забвение. Понякога това отпадане е резултат от идеологически пренареждания, друг път – от институционален инстинкт за опростяване на разказа. Поради това появата на изследователски проекти, насочени към подобни фигури, представлява не просто биографично възстановяване, а важен културен акт: жест на връщане към сложността на миналото и признание, че модернизмът не е монолитна линия, а мрежа от отделни търсения.
В този контекст Софийската градска художествена галерия представя изложбата „Случаят Петър Дачев“, която продължава до 30 август 2026 г. Експозицията е посветена на 130-годишнината от рождението на художника Петър Дачев (1898-1968) – автор, чието име дълго време остава извън водещите прочити на българското изкуство между двете световни войни. Проектът събира над 200 произведения и предлага най-цялостното представяне на творчеството му до момента, благодарение на ключовото партньорство с Регионалния исторически музей-Добрич, където се съхранява най-голямата колекция от негови творби.
Петър Дачев е институционално нестандартна фигура за своето време. Прекъснал рано обучението си в Художествената академия в София, той не придобива диплома за художник, което в първите десетилетия на XX век го поставя извън установените съсловни рамки. Тази липса на формална принадлежност му осигурява автономност при избора на пластически език. Изложбата проследява неговия път чрез два основни хронологични и тематични фокуса.
Първият акцент е свързан със самостоятелната му изложба от 1924 г. в Тръпковата галерия в София – събитие, посрещнато с подчертан интерес от тогавашната критика поради своя ясен модернистичен характер и ориентация към новите европейски пластически тенденции. Вторият, още по-мащабен корпус от творби, документира близо десетгодишния престой на художника в Истанбул, както и обучението му в Академията за изящни изкуства в Цариград между 1924 и 1926 г. Този ориенталски цикъл включва пейзажи, пристанищни гледки, пазари, архитектурни панорами и битови сцени, които улавят динамиката и културното многообразие на града. В по-късните си години Дачев работи активно в областта книжната илюстрация и художествената критика, а през 1957 г. осъществява и неколкомесечен престой в Париж.
Мащабният проект е реализиран благодарение на задълбочената работа на кураторския екип в състав Любен Домозетски и Иво Милев, съвместно с Николета Гологанова (асистент по проекта), реставратора Светлана Христова и дизайнера Тодор Манолев, е автор на експозиционното оформление и на съпътстващия каталог. Обемното издание включва изследвания на кураторите, биографичен очерк от Ани Венкова и преглед на архивното наследство, подготвен от Кремена Митева.
Паметта за изкуството често страда от естествен стремеж към систематизация. За по-лесното представяне на историята критиците и институциите създават списъци от имена, които да репрезентират цели епохи. В този процес обаче се губят автори, чиито търсения не се вписват лесно в една-единствена стилова категория или чийто житейски път ги извежда извън географския център на местната художествена сцена. Случаят с Петър Дачев показва, че подобно отпадане от общественото съзнание не е показател за липса на качество или реактивност спрямо съвременните за автора процеси. Напротив, преосмислянето на неговото наследство разкрива, че българският модернизъм от първата половина на ХХ век е бил много по-плътен, еклектичен и отворен към външни влияния, отколкото класическите музейни разкази предполагат. Пребиваването му в Истанбул и последвалият престой в Париж чертаят културни маршрути, които разширяват географския обхват на българското изкуство.
Възраждането на интерес към подобни автори има пряка стойност за съвременната културна среда. То напомня, че историческата памет не е замръзнала структура, а отворена система, която подлежи на постоянно пренаписване и допълване. Връщането на Петър Дачев в експозиционните зали на Софийската градска художествена галерия е доказателство за институционална зрялост – знак, че музеят може да бъде не само пазител на вече утвърдени канони, но и активен терен за изследване, откривателство и възстановяване на историческата пълнота спрямо забравените имена в българската култура. При това – направено с респектиращо качество. Каквото рядко у нас може да бъде видяно.
Пламен В. Петров
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg