„Обичам да плача, когато гледам театър, а не да събирам две плюс две, за да бъде равно на четири. В професията ме докосват добротата и любовта. Но дяволчето в мен също е живо – без него не може, то е другото ни „аз“. Закъде са ангелите без дяволите?“ Това казва един от най-талантливите актьори, преминал през куп житейски перипетии. Йосиф Сърчаджиев е сред титаните на актьорката професия. Неотдавна той получи и Наградата на столицата на 29-ия международен София Филм Фест.
След десетки години по сцените, напоследък големият артист се изявява повече като режисьор. В театър „Възраждане“ играят неговата версия на Молиеровите „Рогоносци“, а в Малък градски театър „Зад канала“ – „Капан за самотен мъж“. В Ловеч пък публиката гледа най-новата му постановка – „Асансьорът“, пиеса на Георги Марков, писана през 1967 година. През 1969 г. Йосиф Сърчаджиев, тогава абсолвент във ВИТИЗ, е в една от двете главни роли. „Режисьор беше учителят ми, Апостол Карамитев. С огромно удоволствие работехме тази любовна драма, която показваше как комунистическият режим смазва душите на героите. Но Георги Марков избяга от България. Извикаха Карамитев при ректора, чийто кабинет беше пълен с „отговорни другари“ от ЦК на партията. Чакахме около час. Карамитев излезе с пот на челото, но усмихнат каза: „Ей, големи серсеми са. Спряха ни. Да знаете, че ако дяволът ви прави евала, а не ви боде с рогите си, значи сте се предали. Не бойте се, деца, ще минат години и асансьорът ще тръгне. Айде, да ви воля на по една бира“, връща лентата Сърчаджиев половин век по-късно.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
