Тома Биков
Три парламентарни формации в лицето на „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ успяха да съберат необходимите подписи за внасяне на вот на недоверие срещу правителството на Росен Желязков. Под искането са се подписали 54 депутати при необходими 48. По този начин кабинетът ще се изправи пред първия си вот на недоверие още преди да е навършило своите сто дни. Заявките на останалите политически сили показват, че вотът по-скоро няма да мине. От ПП-ДБ обявиха, че няма да подкрепят вотове на недоверие, докато не излезе конвергентният доклад, изводите от който ще решат дали страната ни ще стане част от еврозоната от 1 януари 2026 година. От „ДПС – Ново начало“ също дадоха заявка за неподкрепа на вота. По този начин две от обявилите се за опозиционни формации се разграничиха от останалите три, с което вотът загуби перспективите си за успех.
Отвъд парламентарната аритметика и възможностите правителството да бъде свалено, вотът официализира разлом, който има всички качества да се превърне в основен за българската политическа система. Този разлом се позиционира около геополитическата ориентация на страната и функционира от около 4 години. Трябва да подчертаем, че не „Възраждане“ породи този разлом, а обратното – разломът породи формации като „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ. Това уточнение е важно, защото разбирането на този факт ще ни предпази от възможността да станем жертви на илюзията, че ако тези три формации не съществуват, ще спре да съществува и разломът. А фактът е, че за пръв път от около 30 години насам в България няма пълен обществен консенсус по отношение на европейската перспектива на страната. Трябва да признаем, че макар и да не е доминираща, групата на хората, които не желаят България да бъде член на ЕС, съществува и излъчва своето политическо представителство в българския парламент.
Мотивите за вота на недоверие са свързани изцяло с външната политика на правителството на Росен Желязков, което със сигурност успя да наложи проевропейска линия на поведение по отношение на членството в еврозоната. Що се отнася до войната в Украйна и трансформацията на отношенията между ЕС и САЩ, правителството има умерена позиция, която обаче стои в рамките на прозападната ориентация на България. В тези рамки българската позиция е много далеч от емоциите и се основава преди всичко на прагматизма. Затова и вотът на недоверие по тази тема показва, че трите партии, които стоят зад него, нямат проблем толкова с конкретната позиция на правителството, а по-скоро с цялостната геополитическа рамка, която българската държава поддържа от 1990 година насам.
Оспорването на проевропейския консенсус със сигурност е въпрос, който трябва да бъде дискутиран както в обществото, така и в рамките на политическата система. Този консенсус, заедно с общата позиция по отношение на политическия плурализъм и на пазарната икономика, стои в основата на съвременната българска държавност. Ако един от тези три стълба рухне, то възможностите да рухнат и останалите два ще бъдат съвсем реални.
В момента тезата, която оспорва прозападната ориентация на България, е по-шумна, но нейната структура се формира изцяло върху отрицанието. Критиките към ЕС (трябва да признаем, че част от тях са съвсем справедливи) не дават ясен отговор на въпроса към кое геополитическо пространство ще се присъедини България, ако напусне орбитата на Запада. Естествено въпросът за бъдещето на самия Запад като едно цяло също трябва да бъде дискутиран внимателно в контекста на конфликта между ЕС и САЩ. Проевропейската позиция обаче е конкретна и нейната перспектива е предвидима, докато позицията, която твърди, че България трябва да бъде „независима“ и „самостоятелна“, не е в състояние да обясни в какво конкретно ще се изразяват тези „независимост“ и „самостоятелност“. Със сигурност сред групата, която оспорва проевропейската ориентация, има хора, които наистина вярват, че България би могла да съществува като самостоятелен геополитически фактор, въпреки че това е непосилно дори за държави като Германия и Франция. Тази вяра обаче е единствено израз на илюзия, а илюзорното отношение към геополитиката е възможно най-неподходящото средство за преследване на националния интерес.
Къде би отишла България, ако не е в Европа? Ако преди десет или двадесет години този въпрос би представлявал единствено хипотеза, то на фона на формирането на новия световен ред и геополитическите трансформации от последните години той има всички основания да бъде задаван. Не е тайна, че част от антиевропейската група мечтае България да се върне в орбитата на Русия. От това пък се страхува либералната общност, което е и в основата на сблъсъка й с русофилите. И двете групи обаче пропускат слона в стаята в лицето на Турция. Защото това е другата реална възможност за българския път извън Европа. Трябва да надценяваме силно възможностите на Русия да разшири толкова много периферията си, че да стигне до България. Всички трезви анализи сочат, че Москва няма нито демографския, нито стопанския, нито дори военния потенциал за предприемането на подобна експанзия, която преминава и през присъединяването към руската периферия на страни като Румъния и Молдова. Многополюсният свят, за който Владимир Путин говори от 15-ина години насам, е осъществяването на имперски импулс, който идва да замени националния импулс, възникнал след Френската революция от 1789 година и доминирал световния ред през последните 150 години. Тук отново трябва да уточним, че не Путин е извел на сцената геополитическата трансформация, а тя произвежда и ще произвежда явления като Путин. В самата Европа се вижда възраждането на контурите на бивши империи. Най-яркият пример за това е Вишеградската четворка, в която влизат Чехия, Словакия, Полша и Унгария. През последните години този формат се разшири към Австрия, Хърватия и Словения, което практически възстановява Австро-унгарската империя. По същия начин Русия и Турция официално се стремят към възстановяването на имперската си същност, включително и по отношение на бившите си територии. Първата чрез военно завоевание, а втората чрез доктрината на неоосманизма, която стои в идеологическата основа на управлението на Реджеп Ердоган през последните 25 години.
Ако тенденцията е да се възстановяват империи, в чия имперска периферия би попаднала България? На този въпрос трябва да отговорят преди всичко онези, които считат, че мястото на България не е в ЕС. Да не забравяме, че присъединяването на България към западния свят се дължи най-вече на българско усилие, защото обществото ни е озападняващо се, но в своята автентичност не е западно. Затова не Западът се стреми към нас, а ние се стремим към Запада. Според Самюъл Хантингтън например Западът свършва там, където свършва географията на католицизма и протестантството. По тази логика, чиито основания са изложени от Хънтигтън в „Сблъсъка на цивилизациите“, и според логиката на настоящото имперско възраждане България трябва да бъде там, където е била, преди да въникне националният ѝ импулс, а именно в орбитата на Османската империя. Впрочем експанзията на Ердоган към Близкия и Средния изток е именно израз на неоосманизма. Затова е добре да мислим по този въпрос, докато спорим дали България трябва да бъде част от европейския или от руския свят, за да не се окажем напълно изненадани в края на спора си.
