Драгоманското блато, едно от най-необикновените места в България, се намира само на 38 километра от София. Сред високи тръстики и водни огледала тази влажна зона постепенно се превръща не само в убежище за редки видове, но и в магнит за любителите на природата, фотографията и екотуризма. През тази година мястото получава и международно признание чрез творбата „Блатна песен“ на художничката Мария Налбантова. Видеото е част от Венецианското биенале, което е отворено за публика от 9 май до 22 ноември 2026 г.
Филмът, включен в българския павилион, е заснет изцяло в района на блатото и проследява изпълнение на специално създадена песен от женската певческа група „Чепънка“ към Народно читалище „Драгоман 1925“. В кадрите се преплитат мъгливи утрини, движение на водата, полет на птици и човешки гласове, които разказват историята на място, оцеляло въпреки намесата на човека. „Драгоманското блато е място на противоречия – между гниене и цъфтеж, изчезване и завръщане. То е огледало на сложна екосистема, в която се отразяват природни и социално-политически процеси, както и дългосрочни усилия за грижа и възстановяване. В тази нестабилна и гранична територия на вода и земя, но и граница на ЕС, съществуват множество преплитащи се микроистории“, казва Мария Налбантова, която е визуална артистка, работеща с инсталации от скулптура, DIY биоматериали, намерени обекти, видео и рисунки
Но извън художествения разказ Драгоманското блато отдавна е сред най-интересните природни маршрути в Западна България. Това е най-голямата естествена карстова влажна зона у нас и една от малкото подобни на Балканите. Разположено е в подножието на Чепън планина, в широка котловина, обградена от варовикови хълмове. Още с пристигането посетителят остава с усещането, че попада в различен свят – тих, влажен и изпълнен с живот.
Пътят от София до Драгоман отнема по-малко от час, което прави мястото подходящо както за кратка еднодневна разходка, така и за уикенд сред природата. Районът е особено красив през пролетта и началото на лятото, когато блатото е най-пълноводно, а птиците са най-активни. Фотографите предпочитат да снимат в ранните сутрешни часове, защото тогава светлината е най-мека.
През 30-те години на миналия век блатото е пресушено, за да бъде превърнато в земеделска земя. Изградени са дренажни канали и помпени станции, а много растителни и животински видове изчезват. Едва през 90-те години природата започва постепенно да възстановява територията си. Днес районът отново е дом на впечатляващо биоразнообразие и е една от малкото успешно възстановени влажни зони в България.
Най-голямото богатство на блатото са птиците. Тук са установени над 230 вида, а мястото е истински рай за орнитолози и фотографи. Могат да се видят чапли, пеликани, соколи, сови, бухали и десетки пойни птици. По време на миграция понякога се появява дори сивият жерав, който някога е изчезнал от района. Ако решите да посетите мястото, бинокълът е почти задължителен, а фотоапаратът трудно ще остане в раницата.
Разходката започва от дървената екопътека с дължина около 300 метра, изградена със съдействието на Сдружение за дива природа БАЛКАНИ. Пътеката преминава през високи тръстики и отвежда до наблюдателна кула, от която се открива панорамна гледка към водните площи и склоновете на Чепън планина. В ранните сутрешни часове мястото е особено красиво – мъглата се стеле ниско над водата, а въздухът е изпълнен с птичи звуци. Именно тишината е най-впечатляващото преживяване тук. Няма го бумтежа на автомобилните двигатели, нито типичната градска шумотевица. Единствените звуци идват от жабите, вятъра в тръстиките и прелитащите птици. Затова мястото е предпочитано и от хора, които търсят спокойствие, от любителите на дивата природа и професионални орнитолози.
Освен с птиците районът впечатлява и с растителното си разнообразие. Тук могат да се видят блатна перуника, бяла водна роза, редки орхидеи и насекомоядни растения. Част от видовете са включени в Червената книга на България. През пролетта теренът около блатото се изпълва с диви цветя и аромат на билки, а зеленината е в чуден контраст с варовиковите склонове на Чепън.
Много туристи комбинират посещението на блатото с преход до връх Петровски кръст, който е най-високата точка на Чепън планина. Изкачването отнема около два часа спокойно ходене. Пътеката е камениста, но сравнително лека, а гледките към Западна Стара планина и Софийската котловина са толкова впечатляващи, че човек забравя направените усилия. На върха има каменен кръст, място за отдих и малък параклис.
Чепън планина има различен характер от високите български планини. Тя е по-сурова, по-открита и изпълнена с аромат на билки. През пролетта склоновете ѝ се покриват с люляци, диви лалета и перуники. В слънчевите дни обаче сянката е малко, затова не тръгвайте без шапка, вода и слънцезащитен крем. Районът е много подходящ и за семейни разходки, особено около екопътеката, защото маршрутът е лек и достъпен дори за по-малки деца.
Днес Драгоманското блато е пример как природата може да се възстанови, когато човек й даде шанс. Районът попада в защитените зони „Раяновци“ и „Драгоман“ от европейската мрежа Натура 2000 и продължава да привлича учени, природозащитници и туристи от страната и чужбина. А включването му във Венецианското биенале показва, че една влажна зона край българо-сръбската граница може да се превърне не само в туристическа дестинация, но и в символ на връзката между природа, култура и памет. Защото Драгоманското блато не е просто място за разходка, то е жив пейзаж, в който водата, птиците и хората съжителстват в уникален синхрон.
Маргарита Димитрова