Албена АТАНАСОВА
Йосиф Сърчаджиев, един от последните символи на професионализма и перфекционизма в театъра и киното ни, си тръгна на 81, без да се сбогува със своята публика, аплодирала го в над 120 роли на сцената и екрана. Появи се дискретно на церемонията за раздаването на Аскеерите в Армията на 24 май и веднага след финала на шоуто се качи в автомобила, който го чакаше на „Раковски“. След смъртта на съпругата си, сценаристката Райна Томова, големият актьор още повече се затвори в себе си и още по-прецизно пестеше думите си, някои от които продължаваха да му създават затруднения дори две десетилетия след тежкия инсулт. Все пак миналата пролет излезе в зала едно на НДК, за да получи Наградата на София, твърде закъсняло признание на „София филм фест“ към един от най-категоричните майстори в родното седмо изкуство. Бастунът в лявата му работеща ръка не изненада никого.
„Няма страшни неща. Страшно за мен е, че много трудно говоря. Когато получих инсултчето, част от мозъка ми отказа да работи и дълго време не можех да общувам. Логопеди ме научиха, че има азбука от а до я. Започнах с очи, с ръка, с малко думи. И на всичкото отгоре започнах и да работя. Станах режисьор. Ужас! В тези години, след инсултчето, направих 24 постановки и играх в четири филма. Странното е, че едва се движа, едва говоря, а съм режисьор. Уви, така е в България“, прояви за пореден път Йоско черното си чувство за хумор и самоирония. Тогава той не пропусна да спомене и своя „енергиен двигател“, както наричаше Райна Томова. „Бях на 18 години, когато се появи моето гуру и то ми посочи пътя. А гуруто беше и е моята съпруга Райна Томова. Тя отиде в другия свят, но тя е тук, защото тази награда е и за нея. Преди малко дори ми каза: „Йосо, забрави изречението, което много обичаш да казваш – „Не ми пука!“. Напротив, Йосо, трябва да ти пука. За всичко, което става в София, България, Европа, света, в космоса. Защото, когато ти пука и реагираш, тогава ти си човек, а не камък“, беше категоричен той. И добавяше: „Спра ли, ще е краят. Някога мислех, че духът може да победи тялото, но после разбрах, че са свързани – или си помагат, защото не могат един без друг, или се рушат взаимно.“
Въпреки че никак не му беше лесно да артикулира, от устата на Йосиф Сърчаджиев винаги излизаха само умни фрази, което въобще не може да се твърди за много от колегите му, които нямат проблеми с артикулацията в надпреварата по бъбривост.
„Много хора умират от ударите, аз – не. Животът е прекрасен. Особено когато се върнеш от оня свят. Винаги е имало и ще има добро и зло, драма и комедия, сълзи и усмивки. Много сган щъка напоследък. Но когато се отхлупи капакът на дълго затворена тенджера, нещата се смесват. София вече няма вкус и аромат, а е пълна с намръщени хора, които не очакват нищо от никого. Ужасно потискащо е. В подобни моменти поглеждам към Витоша“, споделяше той.
Умът му режеше като бръснач. „Дайте власт на простака и тогава му кроите шапката. В капката вода се съдържа формулата на океана, по единствена постъпка може да се отсъди за цялостната личност. А когато от подобни човеци зависи съдбата на нацията, нейния просперитет, духовния й ръст или опростачването й, тогава – ако не можем да направим нищо друго – можем поне да ги осмеем. Сатирата е кривото огледало на скритата същност, от което човек няма как да избяга. Всичко, което преминава в нашия свят, идвайки от Запада и Изтока, се събира в прекрасната ни страна и създава какофония в душата и мислите на хората. Много от тях загубват ума и дума, защото не разбират какво става – а то, ужким модерно и красиво, се оказва зло, което действа пагубно. В държавата ни толкова много всичко е объркано – и, уви, тази нова цивилизация убива духа на българите. Дори в театъра днес има много простотия. Жълта простотия, свързана с климата в цяла България.“
Не се срамуваше от сълзите си. Плака като хлапе, след като разбра за една от многото сделки между новите сини и вечните червени през 1990 г. – тогава взриви лицемерието на домораслата демокрация с опита си до докаже политическите измами. Но въпреки омразата си към комунистите, не смесва политиката с човещината. Затова и челичният социалист Стефан Данаилов е сред най-скъпите му приятели.
Йосиф Сърчаджиев винаги е бил търсач на силните разтърсващи усещания, един от малкото действителни изследователи и анализатори на философията в драматургията. Признаваше, че периодично отхвърля ненужното, натрупано през кариерата му, надявайки се, че новото идва, макар че „великата стойност на изкуството ни е непроменена, откакто свят светува.“ „Опитвах „про” и „анти” в играта, но не можах да стигна Божественото. Важното е да не убивам Homo Ludens. Лудите играчи правят живота жив“. И понеже понякога беше брутален в своята откровеност, признаваше, че в различни моменти от битието и кариерата „краде“ от учителите си, от живота, от „тъпите“ режисьори и от най-добрите, от „гадната или нежна и усещаща публика“, от възрастта и времето, от „Бога и от дявола“.
Не се страхуваше да коментира и греховете си. Въпреки че никога не стана ясно до каква степен съжалява заради провалените му изначално отношения с Александра Сърчаджиева, неговата дъщеря от Пепа Николова. За разлика от близкия си приятел Стефан Данаилов, който години наред мълчеше за сина си Владимир от Ирен Кривошиева, но винаги се грижеше за него, Йоско тотално се дистанцира от Александра. Не я приласка дори след смъртта на майка й, после и на мъжа й Иван Ласкин, когато тя остана сама срещу света, в който трябваше да отглежда малката тогава София. Самият Йосиф Сърчаджиев като дете преживява сложната семейна драма, когато заради своята студентка във ВИТИЗ Леда Тасева баща му напуска майка му Анна Фаденхехт, провъзгласена за „Праведник на света“ от института „Яд Вашем“, тъй като укрива и спасява еврейско семейство в Скопие. 7-годишният Йоско се появява във филма на Стефан Сърчаджиев „Наша земя“, но няма как да подозира, че Леда Тасева, която също е пред камерите, ще „открадне“ татко му. По-късно Сърчаджиев старши води още една мащеха на тримата си синове – също много по-младата от него Анастасия Бакърджиева, в която пък се влюбва, докато я режисира в “Хитър Петър”.
Никой няма право да съди никого, макар че интимните катаклизми в битието на Йосиф Сърчаджиев винаги са провокирали въпроса дали човешките прегрешения не помрачават блясъка на актьорската му виртуозност. Защото той не само е емблема на епохата, в която артистите успяваха да развълнуват зрителите, въпреки комунизма и цензурата, но е и от малкото си събратя, които продължиха да отстояват стойността след 10 ноември, когато настъпи хаоса, в който избуяха сума ти самодейци. Сърчаджиев е много силен като Кара Ибрахим във „Време разделно“, император Константин ІV Погонат в „Хан Аспарух“, Андро в „Черните ангели“, Бранникът в „Глутницата”, Йосиф Карасулиев в „Жребият”, Велизар Карадушиев в „Бон шанс, инспекторе“, Козарев в „Хайка за вълци“, анархистът Александър Иванов в „Изпепеляване“, Асен Вълчев в „Дървото на живота“, старецът в „Януари“ по Радичков… „Обичам да плача, когато гледам театър, а не да събирам две плюс две, за да бъде равно на четири. В професията ме докосват добротата и любовта. Но дяволчето в мен също е живо – без него не може, то е другото ни „аз“. За къде са ангелите без дяволите?“, казваше той. И често цитираше любимия си даскал от ВИТИЗ Апостол Карамитев: „Да знаете, че ако дяволът ви прави евала, а не ви боде с рогите си, значи сте се предали.“
Нямаше страх от смъртта. „Бил съм оттатък. Не помня много, но когато се събудих, почувствах облекчение. После се учех да ходя, да говоря, да използвам ръцете си. Имах достатъчно воля, за да се върна към живота. Райна предложи да започна като режисьор.“, не криеше той, когато започна отново да общува след инсулта през 2004-а.
На 15 дебютира в Народния театър
Отказва да изиграе Хамлет в трупата на Сливен, където отива по разпределение
Зрелището е в кръвта на Йосиф Сърчаджиев по линия на баща му, големия режисьор Стефан Сърчаджиев. Именно в неговата постановка „Сирано дьо Бержерак“ тийнейджърът дебютира в Народния театър едва на 15. По онова време обаче повече се вълнува от камерите. Посещава кръжока по кинооператорство в Пионерския дворец, а актьорството му е някак естествено, разбиращо се от само себе си. Участва в първите юношески предавания по телевизията в рубриката „Барабанче“. Макар и твърде непослушен – сменя няколко училища, не спира да събира съмишленици в драмсъстави, да поставя пиеси и да играе в тях. Дирижира дори ученическо турне в Родопите. И въпреки че се раздвоява между интереса си към археологията и геологията, силата на гените се оказва по-силна от мерака за авантюри.
Той е 16, когато Любомир Шарланджиев го снима в дебютния си филм „Хроника на чувствата“ – като работника Васката, арматурист, комсомолски отговорник на бригада. Истински парадокс за внука на Йосиф Фаденхехт, завършил право в Лайпциг и специализирал в Рим, преподавател в Софийския университет и действителен член на Българската академия на науките, член на Радикалдемократическата партия, депутат и министър на правосъдието, председател на Съюза на адвокатите. Сърчаджиев младши го приемат история.
Атакува Киноцентъра на 18 години, но като осветител. После отива в казармата – влиза в няколко роли в Дома на Народната армия в Ямбол. Запознава се с бъдещата си съпруга – актрисата от местния театър Райна Томова, с две години по-възрастна от него и омъжена за режисьора Вихрони Чачановски, бащата на сина й Пролетсин. Заради бягствата от казармата, за да бъде с Райна, го изпращат в наказателната рота в Грудово. Но и там организира самодеен състав, с чиито изпълнения смекчава коравите сърца на командирите си и те го награждават с тридневен отпуск за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Получава още пет дни, тъй като си срязва ръката върху стъкло в ресторанта на хотел „България“, където с приятели поливат младостта си. В Академията го приема професор Моис Бениеш, чийто асистент става Апостол Карамитев – духовният баща на Йосиф, неговият гуру в изкуството и в живота.
Той е в четвърти курс, когато Въло Радев го снима в „Черните ангели“ в компанията на Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Виолета Гиндева, Добринка Станкова и Марин Младенов. За ватмана Андро в един от най-големите български кино хитове на всички времена е номиниран за „Кристален глобус“ на фестивала в Карлови Вари през 1970 г.
За кратко е разпределен в театъра в Сливен, но за цял сезон поема единствен персонаж – в „Слуга на двама господари“. Отказва да изиграе Хамлет – няма време от снимки в „Голямата победа“, „Глутницата“, „Нона“, „Спомен“. Връща се на сцената – този път в Кюстендил. През 1973 г. е назначен във Военния театър. Сред най-добрите образи от началото на кариерата му е Джери от „Случка в зоопарка“ на Едуард Олби под режисурата на Крикор Азарян. Най-великата му роля си остава Сихизмундо в „Животът е сън“. Неговият принц в постановката на Иван Добчев не можеше да понесе прозрението, че злото управлява света, че любовта е безсилна пред предателството, че съществуването ни е най-гигантската илюзия във вселената. Самият Сърчаджиев казва, че се харесва още в „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ на Брехт и „В очакване на Годо“ на Бекет – и на двете места под финия диктат на Леон Даниел, и в „Кралят умира“ на Йонеско и „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър в Бургас, където работи с Борислав Чакринов.
За него смъртта е красавица от сой
Подозира проклятие заради стъпкания хляб във филма „Време разделно“
След генералната репетиция на „Портретът на Дориан Грей“ на Юрий Дачев по Оскар Уайлд в Малък градски театър „Зад канала“ – Сърчаджиев е сър Хенри, артистите се събират на предпремиерна трапеза. Към полунощ Йосиф Сърчаджиев губи съзнание и пада на масата. Първите дни са ужасяващи – някои от лекарите дори подозират, че актьорът повече няма да проговори. В реанимацията край него умират няколко човека и той се зарича да оживее, псувайки наум. Така започва възкресението, преминаващо през терапии и рехабилитации. Когато възстановява речта си, с типичния си черен хумор описва другия свят като рай без комунисти. „Сякаш летиш. Около теб се рее усещането, че всички са добри и ти мислят доброто. Изпълват те аромати и цветове. Там, от другата страна, е красиво, топло и нежно. На мен обаче ми казаха да се върна обратно. И аз се върнах“, споделял е актьорът. Като истински ценител на женските прелести твърди, че смъртта е красавица от сой. Но не влиза в подробности: „Всичко отново би нахлуло у мен, а не искам това да става“. Беше благодарен на „инсултчето“, което му е отворило очите за много от нещата в живота.
За първи път след инсулта събира смелост да се върне в занаята в „Ало, ало“ в театър „Възраждане“ – като едноокия генерал Шмелинг. Колегите са готови всеки момент да му се притекат на помощ при усложнена физическа ситуация, но той се справя сам. Понякога със сълзи на очи. Но никога не се срамува от сълзите си. Още помни тези, които пролива, докато снима във „Време разделно“, където е безподобният еничар с българска кръв Кара Ибрахим. „Всички ме хвалеха: „Браво, Йоско!“, но само аз си знаех какво ми е. В толкова тежък филм не бях участвал дотогава, а след финала му не исках и да чуя за историческа продукция. Често се просълзявах от напрежение и от безсилие, че не мога да променя това, което не ми харесва – като греховната сцена, в която турците ритат храната върху сватбената трапеза на българите. И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз. Не знам дали това не ми донесе проклятие.“
Ангели и демони бяха кацнали на раменете му
След инсулта махва с ръка и казва „Моля ти се, смърт, почакай още малко. Аз имам още работа“
Кристина ПАТРАШКОВА
През 2004 година един от най-прославените актьори, звезда на Военния театър, всепризнат интелектуалец в изкуството Йосиф Сърчаджиев получава инсулт. Трагедията се случва неочаквано, покосява го пред приятели, а той след това разказва как е вървял по дълги тунели и е видял Господ.
Гилдията е шокирана, новината за тежкото му здравословно състояние обикаля артистичните клубове, а състоянието му е толкова тежко, че почти никой не вярва, че ще оцелее.
Почитателите му са шокирани, защото той е сред малцината в гилдията, които могат да стигнат до дълбините на човешката душа. Традиционно не съди героите си, просто изследва човешката природа и съвсем не смята, че хората са венецът на творението.
През 2005 година ми се откри рядък шанс да направя първото интервю с него след инсулта. По това време той се възстановяваше в хотел „Хисар“ в едноименния град. Каза, че е готов да разговаряме, което много ме развълнува и защото той е първият човек, с когото съм правила интервю в живота си в някогашния вестник „Софийски университет“. Пристигнах в града рано сутринта и се притеснявах в какво състояние ще го заваря. Още на входа на хотела го видях да излиза от сградата, качен на колело, обут в къси панталони и облечен с тениска. Бях шокирана, че е в такава форма. Видимо бе отслабнал, но пак с онази особена лукава усмивка на лицето.
Говореше трудно, признаваше, че си припомня думи, които е забравил. И постоянно се обръщаше за подкрепа към съпругата си – сценаристката Райна Томова, която се грижеше през цялото време за него като майка, готова да направи всичко, за да помогне на детето си.
„Когато получих инсулта почувствах, че светът се движи. Преди това той бе само вътре в мен. Започнах да усещам движенията и тогава помислих дали трябва да продължа живота си. В началото реших, че няма смисъл. Да, тогава мислех за самоубийство. Обаче май че пак станах много суетен и прецених, че все пак може би е готино да живея още един път по друг начин. Махнах с ръка и казах: „Моля ти се, смърт, почакай още малко. Аз имам още работа.“
Когато разказваше всичко това, осъзнах, че той ще намери сили да си върне говора, да се върне дори в театъра. Което направи. В очите му отново играеха онези пламъчета, които проблясваха в най-силните му години. Защото Йосиф Сърчаджиев бе един от най-любопитните хора, които съм срещала – задаваше странни въпроси по теми, които изглеждаха привидно понятни. Той въобще бе човек, който винаги търсеше втория план и никога не възприемаше видимото за същностното.
Дори в онзи труден за него период през 2005 година се движеше с вдигната глава. И постоянно се усмихваше. Нямаше усещане в дясната си ръка, но не спираше да я свива в юмрук, за да я раздвижи. Изумих се от режима, за който ми разказа – всеки ден по два часа правеше упражнения във фитнеса на хотела, а след това плуваше. Следваше сън и отново в ритъма на режима, наложен от лекарите.
След като се възстанови се захвана с режисура, но не престана да повтаря, че да си актьор е доста по-весело. Защото винаги е усещал артистите като деца, а той също се чувствал дете и всички заедно били в детска градина.
През целия си живот твърдеше, че е уморен от суетата и темпото в големия град. Неслучайно в края на дните си избяга със съпругата си Райна Томова, която си отиде от този свят преди него, в ловешкото село Кирчево. Бяга от София и в пика на кариерата си, тогава се скрива в Синеморец и си дава година почивка.
Повтаряше, че е щастлив, защото у него има нещо детско, инфантилно. Макар да не отричаше, че понякога не понася себе си, защото прави лоши неща, които иска да изчезнат. „Боря се със себе си и злите дяволчета в мен. Понякога успявам, друг път – не“, казваше често той.
И осъзнаваше, че на рамото му са кацнали ангел и демон.
Йосиф Сърчаджиев: Свалих портрета на баща ми във ВИТИЗ
Това интервю на Йосиф Сърчаджиев е от книгата „Всяка неделя – легендата и нейните герои“ на Антон СТЕФАНОВ. В него актьорът режисьор говори откровено за своя комплекс от известната му фамилия, за подмятанията, че той е във ВИТИЗ, защото е син на баща си – големия Стефан Сърчаджиев, за изпитанията на сцената и не на последно място за своите грехове.
− Господин Сърчаджиев, ако трябва да се определите с една дума какъв актьор сте, коя ще ни кажете?
− Дисциплиниран. Аз бях непослушен извън театъра. Някакво бунтарско чувство ме караше да реагирам невинаги добре за мен, а и не съвсем точно. Послушанието е нещо много опасно, а ние бяхме принудени от социалистическата система да бъдем послушни.
− Фамилията Сърчаджиев даваше ли ви някаква гаранция в живота?
− Ужасяващо е, но осъзнавах, че ми дава гаранция. Това е бил винаги и моят комплекс. Името на баща ми ме задължаваше да водя определено поведение, а аз не исках това. Оттук идваше и разкъсването в мен − от една страна да защитавам името, а от друга − да не му се подчинявам и да не съм му подвластен. Сигурно фамилията ми е отворила по-лесно много врати, но ми беше мъчително да ме приемат като син на баща ми.
− Кога за първи път избягахте от фамилията?
− Вyв ВИТИЗ, когато свалих портрета на баща ми. Той висеше в аудиторията, в която учех. Откачих портрета и го скрих, защото се измъчвах от това общуване и от погледите на колегите ми, които казваха: „Таткото е бил тук, естествено, и синчето ще е тук“. Аз донякъде бях спасен, тъй като доста късно влязох във ВИТИЗ. Съдиха ме в казармата за бягства и кражба на оръжие и патрони. Това второто не се доказа, даже ги намериха. Но трябваше да ме натопят, защото бягах и нощно време не спях в казармата, а при жена си. Накрая ме заловиха и ме осъдиха. Карах черната рота в Грудово.
− Тази чувствителност, която носите, от кого сте я наследили?
− Прапрадядо ми Максим, дядо ми Йосиф, дядо ми Кольо, баба Мия, баба Бонка, майка ми Анна и баща ми Стефан – всички те правят едно генно смешение, което е създало това, което съм. И в двете фамилии е имало някакъв артистизъм, доведен до крайна чувствителност.
− Зададох ви въпроса за чувствителността, защото едва ли някой, който е гледал телевизионното предаване в нощта на първите избори, може да забрави вашата поява. Тогава вие влязохте в студиото и се разплакахте. Водещ беше Кеворк Кеворкян.
− Човек, опрян в ъгъла, оплют и осмян, не може да реагира по друг начин. На мен не ми даваха възможност да кажа по телевизията, че изборите са манипулирани − нещо, което по-късно се доказа. Имах желание да го изрека, виждайки насмешката на Георги Пирински и Чавдар Кюранов. Аз реагирах като едно дете. Бях пътувал от Пазарджик и носех всички доказателства. Исках да им ги тръсна и да кажа: „Хора, лъжат ви!“. Кеворк се опита да ми даде шанс, но предаването не зависеше от него. Знам, че моята проява не беше най-мъжката, но беше най-естествената. Целият треперех. Това беше нещо като хистерия, но не от болестно състояние, а от болестта на времето и обществото. Мисля обаче, че моята реакция подейства повече, отколкото ако бях изрекъл думи. След това хора ме спираха и ми казваха: „Ревах заедно с теб в онази нощ!“.
− В коя роля сте се чувствали най-комфортно?
− Три-четири са ролите, но не знам дали е най-точно да се каже „комфортно“. Ако ти е много комфортно, ще заспиш. Трябва нещо да те човърка. На мен ми е било звездно. Хванах бика за рогата, както се казва, в „Животът е сън“, „Господин Пунтила“, „В очакване на Годо“, „Случка в зоопарка“. Когато една пиеса е попаднала във времето си и е адекватна на исканията на хората, моето усещане е, че съм полетял. Допълнително има една звездичка, която не е свързана с конюнктурата на времето, а е чисто творческа − това е „дуендето“, ако ти дойде. То е като изпразване. Миг на върховно удоволствие, че си постигнал онова, към което си вървял. Когато ти си в „дуенде“, и публиката изпада в нирванно състояние. Ти си я овладял и можеш да правиш с нея, каквото си пожелаеш. Това е готиният миг. Рядък е, но си заслужава. Театърът е терапия. Имал съм и кризи, и депресии, чувство за непълноценност. В първите ми пет-шест години във Военния театър нищо не ставаше. Моята приятелка Илка Зафирова ми казваше: „Ти не прескачаш рампата. Много си точен и верен, но си техник. Не вълнуваш!“. Нямах още опитността, а и не бях достатъчно искрен. Прекалено много разсъждавах, твърде малко се облягах на интуицията си. Правех се на много интелектуален. Това ми навреди. По-късно нещата намериха своето място. Реших да се стимулирам, сменяйки мястото си на работа. Затова отидох в Бургаския театър.
− Е, нови роли не ви ли даваха във Военния?
− Не такива, каквито ми се искаше. Аз усещах, че годините между 45 и 50 са страшно силни. Не исках да хабя енергията си за неща, които не ме задоволяват. След „Годо“ нямах роля, която да ме изпълни, а можех страхотно да бачкам в този период. В миналото бяхме като крепостни селяни. Не беше възможно да отиваме от един театър в друг, тъй като навсякъде местата бяха заети, а и бяхме икономически зависими. Сега има условие за промяна.
− Идвало ли ви е да сложите край на работата си в театъра?
− Да, макар да знаех, че това е лъжа. Аз друго нищо не умея. Е, мога да копам, и то не лошо, но не мога да не играя. Не можех да си представя, че ще се затворя вкъщи и ще си пиша мемоарите. Написаното от мен искам да се чете след смъртта ми, защото ще ми е неловко от хората. Те ще разберат колко неискрен съм бил с тях. Отношенията в живота са роля, маска.
− Говорите поетично. Писали ли сте стихове?
− Много слаби, нищо не излиза от тях.
− За какво съжалявате в досегашния си живот?
− За много неща. За измами, за потискане на хора, създавал съм нещастия на близки, макар да съм смятал, че ги правя щастливи по някакъв начин. Неща, които не са за приказване. Не са приятни миговете на самобичуването, но са необходими. Има едно стихотворение на Киплинг „Ако“, в което се казва, че ако не си дадеш сметка какво си направил до този момент за добро или лошо, ти просто не си човек, сине мой.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg