Биваците, лагерният огън, номадското лагеруване и казаните в центровете на големите градове вече са обичайна гледка
Калин ТЕРЗИЙСКИ
Преди няколко години, докато вървях през центъра на хубавия и приглушено скъпоценен Цюрих, там, някъде след кабаре „Волтер“, където Тристан Цара и приятелите му са създали движението Дада (известно като дадаизъм), видях странна и смущаваща гледка. В нещо като квартална градинка, чисто, подредено място с няколко дървета и пейки, група бежанци от Изтока трошаха пейка. Те не вандалстваха. В движенията им нямаше пиянска вулгарност и бяс. По-скоро в движенията им се четеше съсредоточеност и делова загриженост. Аз се загледах застанал на сигурно разстояние, защото очаквах, че ще дойде полиция. Те работеха с ръце и крака упорито и без да бързат. Като натрошаха някоя дъска съвсем – подпирайки я на някой бордюр и ритайки с крак, а след това нацепвайки дребните парчета с ръце – те я подреждаха до другите парчета на един доста внушителен куп. В този куп имаше и сухи клони, и някакви кашони и приличаше на модерна клошарска клада за Ян Хус. Само нямаха подръка бабичка, която да сложи снопче съчки, а Ян Хус да каже: O sancta simplicitas! Полиция не дойде, а хората от Изтока запалиха своя сутрешен огън и седнаха да се топлят около него, а някой като че ли извади и тенджера, за да вари нещо. Те бяха направили лагерен огън в своя бивак, в своя кишлак, между своите невидими юрти. И правеха това, което са правели и предците им преди хиляди години из земите на своята Афанасиевска култура. Пристигайки на ново място за номадско лагеруване, те първо са запалвали огън и са слагали казана на него.
Тогава аз си казах с леко уплашена усмивка: Умре Марко. Свърши се!
И имах предвид, естествено, светлата, лъскава, богата, подредена Европа. Европа пред очите ми преживяваше Велико преселение на народите. И народите, които се преселваха, бяха отново от Изтока или от Юга. Чел съм при Кенет Кларк, мисля, че разните готи и вандали и други германци, дошли от поречията на Висла и Днепър, когато опустошавали Рим, от отломките – капители, парчета от изящни статуи и фризове – си строели колиби и конюшни. За тях огромната, импозантна и чудовищно свръхчовешка архитектура на Рим изглеждала като природата – храмовете и грамадните сгради не били за тях нищо повече от планини и хълмове или каменни кариери, а дебелите колони им напомняли вековни дървета. Някаква създадена от боговете Даденост. И те я ползвали така, както ползвали природата – цепели и сечели, за да си направят малки, съобразени с техните си човешки размери юрти.
Тия дни минах покрай джамията в центъра на София. Голямата стара джамия. Отдалеч се чуваше едва доловимо ориенталско песнопение, само някои особено високи, особено вдъхновени и особено ориенталски извивки на пеещия глас пробиваха през общия градски шум. Когато приближих, пеенето стана съвсем отчетливо, но не беше силно и натрапчиво. И не се носеше от минарето, а от ниско. Подминах старата Градска баня и пред мен се разкри впечатляваща гледка. Цялото пространство пред джамията, та чак до трамвайните линии, беше заето от коленичили мъже със събути обувки. В ъглите на това многохилядно множество от молещи се стояха на малки групички български полицаи. Мъже и жени от южноевропейската порода, така характерна за нашите земи – сравнително ниски, набити, късокраки, с изпъчени напред кореми – жените изрусени, мъжете – тук-там – с големи модерни, досущ ислямистки бради. Полицаи, слушащи ориенталска чалга и германски „Рамщайн“. Едновременно. В момента слушаха молитвеното пеене и пазеха грамадното множество мюсюлмани. От кого го пазеха, не беше ясно, защото градът ни нито изглеждаше, нито е бил, откак го помня, заплашителен. Истински заплашителен. Полицаите със своя (брадато изрусен) модерен вид по-скоро пазеха молещата се маса да не прелее и да не излезе на трамвайните линии, та да стане някой инцидент.
Обзе ме смесено чувство.
Започнах с картината от Цюрих, защото тази тук беше някак противоположна на нея. Докато там тогава бях наблюдавал хора, все едно дошли от каменния век – осигуряващи си топливо от подръчните източници – пейките, тези тук бяха организирани и целеустремени, еднообразно и дисциплинирано обърнати на Изток, всеки молещ се по своя начин за своите си неща, но всички – на Изток, на Аллах и на неговия пророк Мохамед. Запитах се: Религията, организираната и кодифицирана вяра, прецизно облечена в сложни и специфични ритуали… тя израз на цивилизованост ли е?
Отминах, а докато отминавах, една неприятна, отровна мисъл прелетя пред вътрешния ми взор: Това огромно мюсюлманско сборище… не напомня ли за колите бомби, врязващи се в джамии – някъде там – на Изток – в Кабул, Багдад и Кандахар? Дадох си сметка, че такъв един страх е напълно необоснован – все едно, докато минавам покрай църква, да се страхувам, че ще бъда изгорен от Светата инквизиция.
Странно – но изпитах и някаква особена, Вестоманна гордост. Казах си – ето, и нашата малка страна уж е изолирана, уж е провинциална и нежелана… а в същото време какви огромни маси от Световни Източни Хора – индонезийци, пущуни, кюрди, араби, сомалийци и каракалпаки – лежи по очи в центъра на нашата столица и се моли на своя Бог – и по този начин ние ставаме Световно Място, световен Град – нещо като малък Рим… Нещо като… хм, Цюрих.
Помислих си и се смутих от фриволността на мисълта си: та нима паленето на огън не е също свещенодействие, нима не е нещо извънредно дълбоко свещено и човешко?!
Бях едновременно световно горд, уплашен, възхитен и объркан. В центъра на един истински космополитен град. Молещите се пъргаво обуха обувките си и започнаха да се разотиват. Шкембестите полицаи тръгнаха към колите си.
Молещите се не тръгваха нито на Изток, нито на Запад. Тръгваха по работите си из нашия град, който сега беше и техен град. Защото… Кой има право да нарече своя град само свой, а не и на другите, които живеят в него?
И аз съм тук случайно и за малко. Кой не е именно Случайно и За Малко Тук, на Тоя Свят? И слабите, анемични националистически и ксенофобски частички в мисълта ми се разтвориха напълно и се загубиха.
Все пак, следвайки някакъв съвсем наплашено животински, изработен от медиите страхлив импулс, заобиколих издалеч разотиващото се множество. За миг пак ме обхвана представата за коли бомби. Медиите си бяха свършили работата и сега и за мен – уж просветения човек – всяка мургава брадата физиономия се свързваше неволно не с Харун ал Рашид, а с коли бомби. Често медиите ни внушават, че сме свят Единствено от Жертви и Насилници. А тези молещи се момчета в по-голямата си част са просто по-млади от мене, още в разгара на живота си, претъпкани с мисли, чувства, радости и грижи обикновени хора. Молят се на своя Бог, уплашени като всички нас от крайността на живота.
Минавайки покрай някакъв безистен, вече поуспокоен, изведнъж подскочих половин метър. Сърцето ми – също. Бе изтрещял слаб, но остър взрив. Не, не е бомба – казах си и се усмихнах, защото две циганета – от предишното Велико преселение, бяха пукнали голям картонен плик.
Всичко беше наред.
