Иво ДИМИТРОВ
Не мислите ли, че понякога сънищата на човек странно се преплитат с действителни събития и случки от живота на всички ни. Тогава поне в съня си ставаме значими и се чувстваме като част от процесите около нас. Както например моят любимец Венко Сабрутев става значим, когато го поканят да ги каканиже по телевизора. Но да не се отклонявам, а да се върна към сънищата. По-скоро към събуждането, когато обобщаваме сънищата си. Карам колата в съня си по малката и тясна уличка към морската си къща в Слънчака. Когато приближавам на някакви си 50–60 метра, виждам пред портала много хора.
Едни такива възбудени, намръщени, сърдити… Намалявам и още не съм слязъл, когато пред мен се появява Николай Бареков с телефон в ръката и докато ме снима силно, се провиква: „Направете му път, той е от нашите!“. Излизам от колата и го питам: „Абе, Ники, кои са тия нашите?“. „Как кои – тези в къщата и около къщата…“ Вече започвам да се ядосвам: „Абе, Ники, това е моята къща от вече близо 20 години…“. Ники обаче не чува обяснението ми, защото снима с телефона човек от една друга групичка хора.
Раздразнението ми се увеличава правопропорционално на невъзможността да мина през двора и да си стигна до външната врата на къщата. Множеството се сгъстява и човек въобще не може да се придвижи напред. Чувам до мен някакъв си да говори нещо разпалено на турски. Един друг ми се усмихва (най-после някой да се усмихне), намигва ми заговорнически и ми подмята: „Абе, тия нашите младежи са голяма работа. Окумуш момчета!“.
Само след секунди под мен позната физиономия заплашително пита: „Ти какво правиш тука? Кой те е викал теб?“. Познах го. Това е онова досадно момченце Валентин Тончев, което не може да говори много-много, но пък за сметка на това все го канят някъде да говори. Същото, което щеше да става заместник-министър, ама чичко му Джевдет Чакъров не го уреди. Валентин ме погледна малко по-благосклонно: „Имаме важно събрание в къщата“. „Искам да вляза само да си взема джапанките и плажната чанта с хавлията“, оправдавам се виновно и гледам с надежда към вратата. „Какви джапанки, бе. Знаеш ли кой е вътре?“ Пак погледнах към Тончев в очакване да ми изстреля името на любимия си приятел Илхан Кючюк, но той замълча.
Илхан Кючюк наистина не ми се появи в съня. Сигурно е имал важна работа в Европейския парламент. Нали всички тези хора пред къщата ми разчитат на либералния алианс и на нашия ветеринар в него. Стига съм се отклонявал с разсъжденията си на буден човек, защото в съня ми отново се появява будният репортер Николай Бареков, хваща ме за ръката и ме повежда към целта, отваряйки широко външната врата на къщата. После отривисто казва: „Ага, виж кой ти водя!“. В този момент съзирам на белия стол до бялата ми маса седнал Ахмед Доган с още няколко зачервени и запотени мъже да допиват узото ми, което беше останало от миналото лято в хладилника. „Кой си ти бе?“, сърдито примлясква Доган, докато ме стреля със зачервените си очички под диоптрите на очилата. „Тази къща е моя“, продължавам да държа на частната собственост аз.
„Нищо не е твое. Къщата е на моето, на истинското ДПС, а ти дори нямаш водка и уиски“, преплита езика зачервеният Доган. Полудявам и налитам да го бия. В този момент ме хващат двама здравеняци и ми извиват ръцете зад гърба, а Доган се приближава до мен и докато струя слюнки полита от две педи към лицето ми, изстрелва: „Ти мене уважаваш ли ме?“. В този момент се събуждам и от телевизора чувам Мария Цънцарова да коментира за някакъв си полицейски произвол пред Боянските сараи.
