„Отворено общество“, Сорос, „Америка за България“, грантове, институти, неправителствени организации, граждански активисти, либерални медии, мрежи… През последните години тези и други понятия от този вид бяха употребявани многократно по най-различни поводи и все по-често с негативна конотация.
След избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и заявленията му, че ще спре финансирането на този тип дейности и организации и дори ще ги унищожи, негативната реакция срещу тях придобива характера на вълна, а понякога и на публичен линч. Последното не е никак обнадеждаващо и би могло да се окаже първа крачка към повтарянето на голяма част от грешките на атакуваните мрежи.
Не съм привърженик на назидателните списъци, в които биват заклеймявани едни или други хора. Нито на публичния линч спрямо когото и да е. Както бях против публикуването на списъци с „четирихилядници“ и „путинисти“, така днес не одобрявам да се линчуват публично „соросоиди“ и „грантаджии“. Тази моя позиция е въпрос на личен опит. В годините, в които се занимавам с политика, често съм бил обект на публичен линч (обикновено той е идвал от средите на либералната общност) и съм наясно както с безсмислеността на подобни обществени упражнения, така и с щетите, които те причиняват.
Самият аз не съм в конфликт на интереси, защото никога през живота си нито съм кандидатствал, нито съм получавал каквито и да било грантове, субсидии, стипендии и всичко останало, свързано с инвестиция в мен. Нещо повече, в медиите, които биват наричани „грантаджийски“, моето име се свързва или с лошо, или с нищо. Приемал съм отношението към мен като част от демокрацията и свободата на словото, при които всеки е свободен да изразява мнение, включително и да мрази политиците, които не са част от формацията, на която симпатизира. Позицията ми е диктувана не от либерална, а от християнска толерантност.
По-важният въпрос обаче е защо се стигна до момента, в който едно творческо малцинство (каквото безспорно бяха либералите в края на социализма и началото на прехода) е деградирало до доминиращо малцинство? Каква е причината хора и организации, които са давали посока на развитие на страната и са се ползвали с немалка част от общественото доверие, днес да бъдат подлагани на публичен линч, а думите им да висят в пространството под формата на клишета?
Най-видимата причина за този печален резултат е, че с годините онези, които наричаме част от мрежата на „Отворено общество“, се превърнаха в затворено общество. С малки изключения елитът на либералната общност се капсулира до степен на секта, която отрича не просто чуждото мнение, а направо остракира всеки, който се усъмни в правотата на идеологическата линия. Така онези, които в началото на прехода първи заговориха за свобода на словото, граждански права и всякакъв вид свободи, се оказаха в позиция да регулират и дори да доминират свободата и да претендират за монопол върху истината.
Подобна свръхпозиция на самоетикиране като морален фундамент изисква проява на свръхусилия, за да не се стигне до установяване на режим на двоен стандарт. Тези свръхусилия не бяха по силите на бившето творческо малцинство и както в България, така и по света то се превърна в доминиращо малцинство, което вече не е в състояние да очарова, а само да принуждава. Именно двойният стандарт беше вторият симптом за упадъка на либералната общност. Той се състоеше в мисленето, според което абсолютният либерален морал, който трябва да бъде валиден за всички винаги и навсякъде, не винаги е валиден за онези, които са част от самото доминиращо малцинство. Така към едни политически, обществени или медийни дейци се проявяваше морална безкомпромисност, а към други разбиране. Борбата с корупцията се превърна в предизборен лозунг за атака на опонента, а свободни се оказаха единствено либералните медии. Независимите граждански организации станаха партийни активисти, а част от техните лидери заеха дори министерски и депутатски места.
Създаването и спихването на либералния балон не се виждаше единствено от онези, които бяха в него, защото благодарение на капсулирането си и неглижирането на двойния си стандарт, те бяха повярвали на собствената си пропаганда. Едва ли и днес осъзнават собствените си грешки. Защото като носители на абсолютния либерален морал тяхната нагласа изключва възможността да грешат. Това е приоритет единствено на онези, които не са съгласни с тях. С несъгласните не е възможен разговор, а единствено война. Те са мафия, путинисти, руски агенти, комунисти, крайни националисти, популисти, авторитаристи, ганьовци, простаци, рушители на демокрацията…
Вероятно няма да ми стигне мястото, за да изброя всички етикети, с които бяха облепени онези, които по една или друга причина се отнасяха критично към либералната общност и нейните възгледи. Така пред очите ми проевропейски настроени хора започнаха да симпатизират на Путин, бивши либерали се превърнаха в най-яростните привърженици на либералната общност и умерени в същността си хора стигнаха до състояние на антилиберална радикализация. Така дойде Тръмп. Той беше избран не заради високите цени в САЩ и заради хибридната война на Путин. Не идеологическите му послания бяха в основата на победата му, а тоталната непоносимост, която арогантността и самозабравянето на либералния елит формира към себе си.
Публичният линч, който организират тръмпистите срещу либералите, наистина има потенциала да повтори грешката на либералното доминиращо малцинство. Не реваншизмът ще донесе нормализация и възвръщане към естествения ритъм на обществата на Запада, включително и на българското. Точно обратното – ако онова, което наричаме тръмпизъм, се отдаде на първичната стихия на отмъщението, то означава, че в битката си с либералното доминиращо малцинство се е заразило от неговите болести. Ако това е така, то е въпрос на време тръмпистите да се сдобият със същата обществена непоносимост към себе си, както се случи с либералите. Възможността за относително успешна обществена промяна се крие единствено в смирението на победителите и потенциала на обществата да се обновяват вътрешно съзнателно и осмислено.
Това не изисква заклеймяване на миналото, а замисляне за бъдещето.
Тома БИКОВ
