Райнер ЦИТЕЛМАН, за NYpost.com
Авторът на научна фантастика Артър Кларк написа през 1977 година: „Влиянието на телекомуникационните сателити върху човечеството ще бъде поне толкова голямо, колкото и появата на телефона в така наречените развити общества“. Днес това предсказание отдавна е станало реалност. Малцина осъзнават колко дълбоко ежедневието ни вече зависи от космическата инфраструктура. Ако всички спътници изведнъж престанат да функционират, навигационните системи ще се сринат. Смартфоните и превозните средства няма да могат да определят точно местоположението. Метеорологичните прогнози ще са недостъпни. Летищата ще потънат в хаос без базираните на GPS данни за тайминг и позиция. Светофарите ще се разстроят, което ще доведе до безредици по пътищата. Веригите за доставки, зависими от поддържана от спътници логистика, ще се разпаднат.
Дори финансовите трансакции биха застинали, тъй като прецизните времеви сигнали чрез сателити са от жизненоважно значение за синхрона на дебитите и кредитите. Например търговията на Нюйоркската фондова борса разчита на отчитане с точност до милиардни от секундата, което се синхронизира чрез сателитна технология; без тези сигнали автоматизираните системи за търговия биха пропаднали.
И това е само началото. Мегаконстелациите от сателити като Starlink, OneWeb, Kuiper и Sat Net бързо разширяват достъпа до интернет по целия свят. Почти една трета от човечеството все още няма надеждна интернет връзка. Космическите комуникационни системи може скоро да променят това, което ще има огромни икономически последствия. Космическият капитализъм вече не е визия за бъдещето. Той съществува. Няколко компании, сред които SpaceX, Google, Nvidia и Planet Labs, работят по създаването на орбитални центрове за обработка на данни.
За да разберем докъде може да доведе това, е полезно да погледнем 15 години назад: през 2011 г., след края на програмата Space Shuttle, Съединените щати вече не бяха в състояние да изстрелват свои астронавти към Международната космическа станция от американска територия с американски ракети. САЩ разчитаха на остарелите руски ракети „Союз“, а руснаците изискваха монополни цени. Това беше неприятна реалност за водещата технологична сила в света. Държавните космически програми бяха стигнали до задънена улица. Едва през 2020 г. започна Втората космическа ера – частните космически полети, когато ракетата „Фалкон“ на SpaceX превози американци до МКС.
Днес, шест години по-късно, космическият капитализъм е реалност. В сравнение със „Спейс Шатъл“ Илон Мъск е намалил разходите с 95%. Миналата година 165 от 324 ракетни изстрелвания в целия свят бяха проведени от SpaceX. Ако компанията беше държава, щеше да е на първо място, далече пред Китай (88 изстрелвания). И SpaceX не е сама. Друга частна компания, Rocket Lab, основана от новозеландеца Питър Бек, осъществи 21 пуска миналата година – три пъти повече от европейската космическа програма.
Но това е само началото. Мъск има големи планове; той иска да засели един милион души на Марс. Научна фантастика? Може би не. Изследователят от НАСА Хари Джоунс твърди, че вече няма фундаментални проблеми по пътя към Марс. От технологична гледна точка човечеството би могло да достигне Марс още днес.
Тогава защо все още не сме там? И защо не сме се връщали на Луната от 1972 г. насам? Защо все още няма процъфтяваща минна промишленост върху астероидите, въпреки огромното минерално богатство – например, платина – което чака да бъде извлечено?
Защото няма икономически стимул! Парите движат света – и Космосът не е изключение. Договорът за космическото пространство от 1967 година забранява националната собственост върху небесни тела или част от тях. Предполага се, че космосът принадлежи на всички – една социалистическа идея. Но социализмът никога не е проработил на Земята. Защо да проработи на Луната или на Марс?
Как ще изглежда бъдещето? Като историк аз поглеждам към миналото, към историята на Америка. Заселниците покориха Запада. Те присвоиха земя; правните рамки, като Закона за заселването (Homestead Act) и други закони, дойдоха по-късно. Имаме нужда от космически заселници; имаме нужда от права на частна собственост в космоса.
На правителствата не бива да се позволява да притежават собственост – съгласен съм с това. Но частните компании трябва да могат! Например, ако SpaceX достигне Марс, тя трябва да претендира за парче земя. Не цялата планета, разбира се. Може би площ с размерите на Сингапур. Това все пак ще остави достатъчно за другите, тъй като Марс е 200 000 пъти по-голям от Сингапур.
Компанията, която придобие тази територия, ще я регистрира на фондовата борса като публично търгуван инвестиционен тръст за недвижими имоти, или REIT. Да, нека пуснем Марс на Нюйоркската борса! Тогава той ще принадлежи на всеки, който купи акции в марсианския REIT – може би дори и на вас.
Райнер Цителман е германски историк, социолог, предприемач, консултант по управление. Автор на редица книги, последната от които: New Space Capitalism (Новият космически капитализъм: предприемаческият път към звездите).