Недоволството срещу големите търговски вериги у нас, които вдигат цените, както пожелаят, и играят с картелни споразумения, избухва периодично. Първата голяма вълна срещу тях се надигна преди 12 години, но както всичко в България, бързо заглъхна. Дори в дните на бойкот срещу търговските гиганти хора пазаруват в хипермаркетите, привлечени от промоции и всевъзможни търговски хватки, с които „Била“ „Лидл“, „Кауфланд“ и другите големи хипермаркети хвърлят прах в очите на потребителите.
Мощната инвазия на чуждестранните вериги вече почти уби кварталните магазинчета, повече от които едва оцеляват, защото всички се трупат във веригите, без да осъзнават, че така съсипват родното производство. Защото печалбите и данъците на „Била“ „Лидл“ , „Кауфланд“ отиват в техните държави, а не остават у нас.
Цените на продуктите в кварталните магазини наистина често са по-високи. Това е така, защото веригите взимат стоката много по-евтино в сравнение с цената, на която купуват малките търговци. Гигантите поръчват огромни количества и влагат много средства, затова и производителите им продават много евтино, тъй като купуват на едро. Понякога се получава и пълният абсурд – веригите притискат производителите да дават стоката си на цена под производствената заради битката си да влязат в големите вериги.
Така малките и големите магазини са напълно неравнопоставени. Прекупвачите по веригата надуват още надценките, а крайната цена става често по-висока, отколкото в Германия, Испания, Австрия или Италия. Нерядко предлаганите продукти не са особено качествени, преопаковат се извън страната и дори им се лепят етикети с по-дълъг срок на годност от реалния. Българският производител е притиснат и защото плаща около 30–40 вида такси за всеки един артикул – входна такса, отстъпки, а понякога дори е принуден да прави подаръци на търговеца.
В същото време веригите отделят космически суми за реклами, които те заливат от телевизии, радиа и социални мрежи. Стоките се хвалят от някои от най-популярните българи и хората им вярват. Влизат в хипермаркетите за едно, а излизат с препълнена количка. Немалко производители се оплакват, че веригите се разплащат понякога до месец след издаването на фактурата. Договорите са направени така, че всички загуби да са за сметка на българския доставчик, а огромните печалби – за чуждестранния търговец.
Привидно всичко е по правилата и виновни няма, защото така е при свободния пазар. Истината е, че години наред управляващите от всякакви правителства не могат да дадат равен старт на българските и чуждестранни търговци и вторите злоупотребяват, както намерят за добре.
Има държави, в които е забранено големите вериги да отварят магазини в центъра на столицата или останалите градове, за да се насърчават местните търговци. Гигантите търгуват само в покрайнините, на околовръстните шосета или малко извън съответното населено място. Другаде пък властта е наложила на чуждестранните хипермаркети да продават задължително определено количество местни стоки.
Необяснимо е защо държавата е толкова толерантна към чуждестранните вериги, при положение че те не са никакви инвеститори. Наемат помещения или земя под наем, не влагат кой знае какви средства. Средствата ги влагат българските доставчици под формата на такси за нов магазин от групата, за да започнат бизнеса.
А и за разлика от българските стоки, които освен сертификат за качество минават задължителна проверка за качество и микробиологични изследвания, чуждите идват с хвърчаща бележка и никой не гарантира нито качеството, нито автентичния им срок на годност. Днес хората пътуват все повече в чужбина и вече са установили огромната разлика в качеството между храните, които се продават в същите вериги в Германия и Австрия, и внасяните оттам храни у нас.
На това трябва да се сложи край – чрез регулации, контрол, изисквания към чуждестранните вериги и налагане на глоби при установяване на нелоялни търговски практики. За да повярват хората, че някой мисли за тях на дела, а не само на думи.
Теодора КРЪСТЕВА