Камен Алипиев-Кедъра е сред емблематичните лица в спортната журналистика. Неговият баща е Цветан Алипиев, който е сред основателите на Спортната редакция на БНТ. Пътят на Камен в държавната телевизия започва през 1987 г., като асистент-режисьор, а след това е привлечен в екипа на спортния отдел от тогавашния му шеф Сашо Диков. През годините става едно от основните лица на БНТ и стига до позицията изпълнителен продуцент на отдел „Спорт“, но е освободен от екипа на Емил Кошлуков през 2019 г. поради липса на диплома за висше образование. От три години води предаването „Спортна среща“ по Радио София. През новия телевизионен сезон Камен Алипиев се присъединява към Би Ти Ви и ще бъде един от капитаните в „Аз обичам България“.
– Господин Алипиев, на 23 февруари започва „Аз обичам България“. Как се чувствате в Би Ти Ви?
– Супер! Доста се изненадах от поканата, защото мислех, че вече никой не се сеща мен. Нещата, с които се занимавам, винаги са били встрани от мейнстрийма. Колебаех се в началото дали да приема, но се съгласих, защото „Аз обичам България“ е нещо ново и различно за мен. Исках да видя дали ще мога да се справя. Снимките и срещите с толкова различни хора ми носят позитивни емоции, а ми е интересно да работя с екипи, в които не съм попадал от близо 15 години. Тогава имах малка „забежка“ в Би Ти Ви – бях репортер в четвъртия сезон на „Сървайвър“ във Филипините. С част от екипа, с който работихме тогава, се срещнахме сега в „Аз обичам България“. Чакам с нетърпение, но и с леко притеснение 23 февруари, когато стартира предаването. Надявам се да се справя с ролята, която ми е поверена, и да имаме успех. Щастлив съм, че този формат се завръща. В обществото ни има много различни групи, твърде много псевдопатриотизъм и нелепо изопачаване на миналото, и се надявам предаването да изиграе обединяваща роля и да покаже на зрителите, че да знаеш повече за родината си, не значи да плуваш в морето от носталгия.
– Ожесточена ли е битката помежду ви със Сашо Кадиев?
– Има ожесточена битка в ефира, но заедно с това и зараждащо се добро приятелство с него и Александра. И двамата работят изключително много, ангажирани са с най-различни неща. Често се оплаквам, че имам страшно много работа и не мога да си почина, но когато видях те с колко тежки дини жонглират, си дадох сметка, че моите не са чак толкова много. Опитвам се да се занимавам с различни неща извън коментирането на баскетбол. Вече над 3 години имам и предаване в радио „София“, което се излъчва всяка неделя от 16 до 18 ч. Предстоят ми и няколко пътувания с „Пощенска кутия за приказки“, с които вече 12 години си партнираме. Дълго време този проект ми беше отдушник от понякога монотонната работа в телевизията. Вече стартира европейското турне на „Пощенска кутия“ и имам удоволствието да съм малка част от него – на 10 март ще сме в Брюксел, след това в Лондон и Дъблин на 19 и 20 април, а в края на същия месец ще бъдем в Щутгарт, Франкфурт и Дюселдорф.
– Имате дългогодишен опит в телевизията, но с какво ви изненада „Аз обичам България“?
– Екипът работи като изключително добре смазана машина. Няма нещо, което да не е наред. Това ни помага на нас да правим това, което се изисква, да се забавляваме и да не мислим за друго, което не ми се е случвало в дългогодишната ми практика в БНТ. Особено в последните години, когато трябваше да се занимавам и с доста бумащина и бюрокрация. Освен това „Аз обичам България“ има и много добър екип за социалните мрежи, който беше неотлъчно до нас.
– А как попаднахте в „Сървайвър“?
– Това се случи в период, когато усещах, че трябва да предизвикам себе си с нещо ново. Огромна част от съзнателния ми живот премина в БНТ и се бях настанил в комфортната зона. След Олимпийските игри в Пекин през 2008 г. си мислех, че съм господар на света, но мой колега ми зададе правилните въпроси и осъзнах, че трябва да променя нещо. Исках да проверя дали мога да съм част от непознат екип, да си върша задачите, а не да се правя на велик. Случайно се срещнах с Евтим Милошев и го попитах за „Сървайвър“. Така станах част от четвъртия сезон, който, уви, е свързан с неприятния спомен от загубата на Нончо Воденичаров. Предполагам, че за всички, работили в предаването, този момент е останал дълбоко в съзнанието въпреки многото хубави спомени. Бях само месец в „Сървайвър“, защото бях обещал на тогавашната шефка в БНТ Вяра Анкова да се върна възможно най-скоро. Тя беше сред малкото, посветени в тази моя забежка. Държахме го в тайна, дори в надписите бях изписан като Камен Цветанов.
– Филипините са екзотична дестинация, която може да бъде и опасна.
– Да, снимахме на полуостров Карамоан. Слава богу, не ни дебнеха кой знае колко опасности освен тук-таме някоя змия. Но когато ходехме до селото на пазар, виждахме хора с доста големи автомати. Ако можех отново да отида в „Сървайвър“, бих го направил, защото нищо не може да замени възможността да отидеш на работа в 5:30 сутринта с лодка през океана – всичко е спокойно и се чувстваш като в рая.
– Бихте ли станали участник в „Сървайвър“ или пък в „Денсинг Сарс“?
– Получих покана за „Денсинг Старс“, все пак знаете, че прякорът ми е на солидно дърво, което се споменава дори в Библията. Но вече бях поел ангажимента към „Аз обичам България“. В „Сървайвър“ не бих участвал, защото физическите предизвикателства са наистина много сериозни.
– Кои бяха въпросите, които ви подтикнаха да потърсите промяната през 2009 г.?
– Спорехме кой е най-добрият в екипа ни. Смятах, че съм аз, но моят колега споменава други имена. И осъзнах, че светът не се върти около мен. Започнах по-сериозно да се отнасям дори към моята работа. Тъжното е, че в БНТ, колкото и да даваш от себе си, се сблъскваш със сериозна бюрокрация и често чуваш „не“, което убива ентусиазма. А за мен работата там беше призвание – баща ми Цветан Алипиев е сред първите трима в спортната редакция. Истината е, че понякога съм проявявал арогантност, но с нея съм прикривал чувствителността си, защото страдам много за нещата, които не се получават. Само че обстановката в един момент те приспива и започваш да ходиш по инерция на работа, а това не трябва да се случва.
– А по-комфортно ли е в радиото в сравнение с телевизията?
– Да, на мен така ми е много по-лесно – да съм аз с малък екип (един редактор, звукорежисьор и музикалния редактор Лилия Големинова.) Да, пак работя в неделя, но имам два часа в ефира за мен. Предаването е разделено на 4 модула, в които водя разговори с хора, свързани със спорта, а неизменна част от него е Иво Иванов – мой любим приятел, с когото сме заедно от първи клас. Неговото първо показване по телевизията, когато вече беше в Америка, се случи в Ефир 2. Тогава предложих на Сашо Диков той да бъде наш кореспондент в Щатите. Знаех, че Иво пише много добре, защото в казармата ми пращаше писма, които бяха толкова смешни, че ги четях на приятелите ми там.
– БНТ е неразделна част от живота ви, но изминаха почти 5 години, откакто бяхте неправомерно махнат. Липсва ли ви?
– Няма еднозначен отговор. Липсват ми колегите, макар че са останали малко от хората, с които работехме там. Липсват ми атмосферата и лудницата. Освен това съм влюбен в Олимпийските игри благодарение на баща ми и имах щастието 8 пъти да бъда на тях и да ги отразявам на живо от мястото на събитието. Иска ми се да ги направя поне 10, но поне в момента това е невъзможно. За разлика от мнозина напуснали колеги, които казват че им е неприятно дори да минават покрай БНТ, аз минавам с високо вдигната глава и се радвам да видя хора от телевизията. Същевременно се чувствам и добре, защото имам много повече време за себе си. Мога да съчетавам различни ангажименти, без да се притеснявам, че някой ще ме санкционира, че чрез работата ми в телевизията трупам популярност на други фронтове. И всичко, което правя, зависи много повече от мен, което носи и доста по-голяма отговорност. Но знам, че нямаше да съм това, което съм, без БНТ. Интересното е, че след като се разделих с телевизията, започнах да виждам нещата по друг начин. Оказаха се верни приказките, че всички живеем в някакъв балон и трябва да се излиза от време на време от него. Но не съм се отказал и от идеята да се пенсионирам в БНТ. Тя е моят дом, там срещнах жена ми и там съм прекарал най-много години от живота си. Сянката ми е вградена там (смее се). Все пак в БНТ се случват и хубави неща – започнаха по-добре да използват социалните мрежи, което се опитвах да наложа още докато работех там. Много е хубаво и предаването „Моят плейлист“ на Васил Върбанов, за което се шегувам, че ако ме покани, може да падне от ефир. За съжаление, съм персона нон грата в БНТ.
– Споменахте няколко пъти за нови предизвикателства. Ще осъществите ли идеята си да сте барман на морето?
– Исках да го направя преди 2 години, но жена ми ме отказа. Но пък бях няколко пъти диджей на морето и горе-долу ми се получи. Епизодично съм бил барман във вино бар, на рожден ден – за самото удоволствие.
– От малък ли мечтаехте за телевизията?
– Детските ми мечти нямаха нищо общо с това. Исках да стана баскетболист, но започнах късно и имах доста липси в техническо отношение. Мечтаех да бъда и рок звезда, макар че пея страшно фалшиво. За съжаление, с брат ми така и не се научихме да свирим на китара, въпреки че баща ни свиреше. За мен рокендролът и джазът дават необозрима свобода, много от приятелите ми са свързани с музиката, но в този живот няма да съм рок звезда.
– Така свободолюбив ли бяхте и като ученик в престижното 133 училище?
– Да. Между другото, училището е едно от нещата, за които съм много благодарен на баща ми, макар че като малък не разсъждавах така. Израснал съм в „Дружба“ 1 и с брат ми бяхме свикнали да сме с компанията от квартала. Съответно бях страшно сърдит, когато трябваше да тръгна в първи клас и да сменя средата. Но пък в училище създадох много приятелства, които останаха във времето. Правехме много магарии там, бягахме от часове, ходехме с дънки под униформите, пускахме си косата, но я криехме, за да не ни подстрижат. Някои слагаха вратовръзките на бащите си и им ги режеха. Заради това, че играех баскетбол, имах много извинителни бележки, но в десети клас привикаха баща ми и го предупредиха, че ако не отида на военно, ще повтарям годината заради много извинени отсъствия. Отидох на военно и си прекарах страхотно. Единия ден татко се появи с Мичмана на портала и ни донесе каса кола и луканки – все дефицитни стоки. Всъщност цялото това неосъзнато борене със системата изгради свободния ми дух. Освен това ни провокираше да мислим как да се измъкнем и да бъдем по-различни. Неслучайно директорката не дойде да връчи дипломите на нашия випуск, направи го любимата ни учителка по история Мария Алексиева.
– Това, че баща ви е Цветан Алипиев и имате достъп до дефицитни стоки, не повдигаше ли самочувствието ви тогава?
– Не, с брат ми бяхме най-малките в махалата и бяхме щастливи да споделяме с другите тези неща. Татко ни донесе легендарно сгъваемо колело от Олимпийските игри в Мюнхен и почти всички в квартала го караха. Фактът, че в училището ни имаше много деца от по-привилегировани семейства, ни даваше по-голям достъп до Запада и отрано виждахме недостатъците на нашата система. Моите антикомунистически позиции са формирани още в детска възраст. Баща ми никога не е бил член на партията.
– Баща ви е тясно свързан с БНТ, вие и жена ви също. Дъщеря ви не беше ли изкушена от телевизията?
– Била е, но не го е споделяла. Съвсем скоро ми го каза. Аз, за съжаление, не го бях забелязал. Дълго време бях посветен на работата си и съжалявам, че не й обръщах достатъчно внимание, точно когато е имала най-голяма нужда от мен. Но пък тя се научи сама да се бори с живота, търси си пътя сама. Беше в IT сферата, но миналата пролет реши, че не иска да се занимава с това. Работи цяло лято като сервитьорка, а сега работи в крафт пивоварна в Берлин. Имаше и епизодични изяви в радио „София“ без каквато и да било моя намеса. Горд съм с нея и е много хубаво, че се оправя сама, че не е подложена на това, на което сме били подложени ние – децата с известни родители. Всеки твърди, че си набутан, и така не можеш да се зарадваш на твоите малки успехи. Затова донякъде се радвам, че дъщеря ми не е в телевизията, но пък може и да е пропуснат талант.
Ивет САВОВА