Едва ли спомените на човека са най-важното, но при всички случаи без тях той би изгубил ориентация не само в света, който живее, но и за себе си самия. Не случайно поетът Александър Вутимски е написал: „За мен дали понякога си спомняш?… / Не знам това, но аз не те забравих. / Безмълвно, скучно дните преминават. / Аз неусетно заживях със спомени… / С кого ще се разхождам вече привечер? / Различен съм от повечето хора. / За стихове кому ли бих говорил, / къде ще спра, когато ми е сиво, / когато ми е скръбно и студено?… / Ще се опитам да живея сам“.
Наместо избора да живее сам, художникът Николай Спасов се обръща непрекъснато към изкуството си, но не като спомен, а като територия, която да изпълва с емоции, размисли, вълнения, тревоги. За онези, които го познават и зоват свой приятел, той не е от шумните артисти. Напротив, заниманието с изкуство за него е е като свещенодействие, вършено тихо, в усамотение. Борбата с материала е като изпитание, игра, а резултатът е творчество, което се простира от сферата на приложното до изящното. Изящното е онова, което ще сътворява като че ли за себе си, отчуждено от външния свят, без заинтересованост дали ще се хареса, а още по-малко – продаде. И най-доброто доказателство за това са образите, които излизат изпод ръцете – акварели, графика, рисунки. В новата си самостоятелна изложба, озаглавена „Спомени“, Николай Спасов ни повежда из меандрите на своите спомняния. Но не като опит за противостоене на забравата, а сякаш като стремеж за споделеност в отчуждаващата ни реалност на войни, дефицити и все по-изострящата се потребност от емпатия.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
