Тома БИКОВ
В края на краткия мандат на правителството на Николай Денков равносметката за работата му няма да отнеме много време на анализаторите. Като успех самият премиер отчита промените в Конституцията, приемането на България в шенгенското пространство по въздух и вода и ясния геополитически курс в подкрепа на Украйна.
И трите успеха обаче са обявени за провали от страна на опозицията, а и на част от подкрепящите кабинета. Това означава, че темите и постигнатите резултати не представляват национален консенсус, а са предмет на спор. Последното прави от тезите за „успех“ или „провал“ по отношение на тях по-скоро хипотези, отколкото констатации. В сянката на тези спорове и теми остана главната задача пред управлението, а именно да намери трайно решение на политическата криза, в която страната се намира от 2021 година. В този смисъл, ако бъде осъществена все по-голямата възможност за предсрочни парламентарни избори, то правителството би могло да бъде определено категорично като неуспешно. Защото именно политическата стабилност беше основната мотивация за сформирането му през пролетта на 2023 година.
Изначално самото правителство представляваше интерес от гледна точка на парадокса, а не на политическата логика. Първият парадокс беше, че кабинетът беше доминиран от загубилата парламентарните избори политическа сила. След това то беше анонсирано като експертно и лишено от ярки политически лица, но беше оглавено от един от лидерите на „Продължаваме промяната“ в лицето на Николай Денков, а основният фактор в партията Асен Василев зае поста на финансов министър. Наред с това, в правителството участваха политици от ПП-ДБ, като регионалния министър Андрей Цеков, правосъдния Атанас Славов, министъра на туризма Зарица Динкова, на спорта Димитър Илиев, на транспорта Георги Гвоздейков и на здравеопазването Христо Хинков. Първата политическа сила беше представена от един свой представител в лицето на Мария Габриел, което част от загубилите изборите дори обявяваха за компромис от своя страна. Заедно с партийните представители бяха избрани и „експерти“, чиято експертиза в повечето случаи се състоеше в липсата на разпознаваемост. Като цяло се търсеха хора, които не разбират от политика, а залогът на правителството им беше да положи основите на политическата стабилност.
Споменавам тези два основни парадоксални факта в конструкцията на управлението, за да покажа, че неговата слабост беше предопределена изначално. Отговорността за него беше поета от загубилите, а спечелилите така и не го припознаха за свое. Тук ще уточня, че когато говоря за загубили и спечелили, имам предвид не толкова лидерите и депутатите от двете формации, които избраха кабинета на Николай Денков, а техните привърженици. Това правителство се оказа припознато единствено от привържениците на ПП – ДБ, но в същото време си постави цели, които изискват ако не национален консенсус, то поне широко съгласие в обществото. Въпреки липсата на такова бяха приети промени в Конституцията, а парламентът често функционираше с мнозинство от две трети благодарение и на подкрепата на ДПС. Този факт е не по-малко парадоксален, отколкото предните два. Той очертава сюжет, при който правителството се ползва със скромна подкрепа в обществото, но разполага с огромна подкрепа в парламента.
Четвъртият парадокс е, че доминиращите правителството формации в лицето на ПП-ДБ така и не осъзнаха парадоксалното, но даващо им редица възможности, положение, в което се намират, и не се възползваха от шанса, който получиха въпреки изборната загуба. Те нито приобщиха подкрепящите ги партии към управлението, за да трансферират част от отговорността към тях, нито направиха опит да излязат от политическата изолация, в която се намират. От друга страна, повечето министри бездействаха и пропиляваха времето си в безсмислени командировки, вместо да постигат реални резултати, които малко от малко да оправдаят престоя им в управлението.
На фона на всички тези значими парадокси достигането на блокаж при ротацията е най-логичният резултат, който можеше да се очаква. Тя беше опит да се ремонтира току-що построена къща, чиято конструкция е сбъркана в самата си основа. Оказа се, че след премахването на няколко тухли къщата рухна и от нея останаха само кривите основи. Добре е, наред с парадоксите, да си направим няколко елементарни извода, които са в основата на нормалната логика при сформирането на управление, което би искало да има относителна устойчивост. Проблемът не е, че се събраха основни опоненти – подобно нещо се е случвало и се случва непрестанно в други държави при различни ситуации. Основният проблем на сбърканата конструкция е, че тя нямаше за цел да зададе политическа перспектива пред цялото общество, а да удовлетвори вътрешнопартийните драми на загубилите. Тази конструкция трябваше да бъде относително приемлива единствено за техните избиратели, което освободи от ангажимент всички останали. Това е резултат от неразбиране на действителността, в която съществуват различни мнения и светогледи. Свръхзадачата на политиката е да съвместява несъвместимости и да очертава точки на съгласие в среда на автентично несъгласие. Лекотата, с която ПП-ДБ повярваха, че са спечелили, защото са узурпирали огромна част от властта, без да имат легитимност за това, показва, че тяхното лидерство е дълбоко неподготвено. Неговият потенциал стига най-много до възможността да излъже собствените си привърженици с лозунги за съдебна реформа, заявки за прозападен курс и промени в Конституцията. Впрочем нито една от трите теми нямаше да бъде придвижена и крачка напред, ако се очакваше тази крачка да бъде направена от лидерството ПП-ДБ. Въпросът какво ще се случи оттук нататък, е отворен. Ясно обаче е едно – ако отново се повтори опитът за градеж на къща против законите на физиката, то къщата отново ще падне.
