Иво ДИМИТРОВ
Не знам какво ще правим в Евровизия, пардон, в еврозоната, но народът полудя от слухове, предположения, анализи, открити заплахи, пророчества и гръмогласни оплаквачки. Сякаш слънцето угасва, животът свършва и идва апокалипсисът. Не ви ли идва много? На мен лично ми идва и това е причината все по-рядко да посещавам така наречените социални мрежи, от които ни заливат с глупотевини и привържениците на лева, и радетелите за въвеждането на еврото. Предполагаемата истина в подкрепата на вторите е, че при скоростната глобализация до няколко десетилетия много от паричните единици ще отстъпят пред силата на долара, еврото, китайския юан и още десетина водещи валути, сред които най-вероятно швейцарският франк, британският паунд, а защо не и руската рубла. Това не са мои измишльотини, а отново предположения на уж сериозни финансови експерти, които прогнозират и глобализация на валутите.
Толкова за Евровизия, което всъщност си е еврозоната, но по Кирил Петков. Няма ли кой да му каже на това момче, че всяка негова публична изява му носи непоправими щети. И тук проблемът не е само в дислексията, за която искам да подчертая, че всъщност не е умствено изоставане, но от която очевидно страда това момче. Проблемът е в отсъствието на базисни знания, които той отказва да попълва в движение, за да е малко от малко адекватен. И в безразборното употребяване на думички, чието значение не разбира. Не е дислексия да кажеш планът „Барбарос“ вместо „БарбаросА“. Очевидно е, че в нашия случай човекът чува нещо за първи път, но не може да го запамети, за да го произнесе после без грешка пред публиката…
„Смъртта е череша, която зрее без теб… Светла памет“, написа на Черешова задушница Георги Господинов. Прочетох този нов поетичен принос към книжнината ни и ми идваше да изкрещя от безсилие. Безсилието, че сме обречени да понасяме всяко напарфюмирано и претенциозно словоблудство, което постоянно ни бутат под носа добре опаковано с грантове, угодна критика и президентски почести. Безсилието, че словоблудстващите определят тенденции и дори ги превръщат в норма. Безсилието, че допускаме да се излива отвсякъде. Безсилието, че всеки глас срещу пошлостта в литературата се приема като необразованост и липса на креативност, приема се като липса на рецептори за модерност. Безсилието, прерастващо в страх да не се изложиш пред онези, които са се самоопределили за умни, красиви и талантливи. А „страхът е най-гадната самота“, както написа великият ни писател Виктор Пасков в „Аутопсия на една любов“.
Последното е за онези, които продължават да преглъщат, вместо да си кажат какво мислят по темата. Затова уважавам мнения като това на писателя Веселин Стаменов: „Изречението е разколебано – колебае се между лично страдание и публична поза. То не е съпреживяно, а формулирано. Не е болка, а опит за елегантна скръб, която обаче звучи като цитат от капан за лайкове. Финалът – „Светла памет“ – е единственият честен момент в този текст. Но той стои като завършек на нещо, което не е започнало с почит, а с езикова демонстрация. Поезията не трябва да се обяснява. Тя трябва да се усеща. Тук усещаме единствено автора, който много иска да бъде усетен. И понеже всичко завършва най-добре с ирония, нека и аз завърша със сарказъм: „Смъртта е череша, а литературата – компотът, който Господинов понякога забравя на котлона“.
Аз ще допълня единствено, че стиховете трябва да оставят тишина. А след този поетичен напън на нашия носител на „Букър“ остават въпросите: „Уместно ли е показно да търсим метафорите в гробищата, а поетите по дърветата?“.