Китодар Тодоров, когото публиката винаги е харесвала – от „Пътеводител на историческия стопаджия“, през „Сладко отмъщение“ до „Пълна лудница“, както и в ролите му в 35 продукции, най-после е готов с режисьорския си дебют в игралното пълнометражно кино. В пост продукция е семейната драма, която засега е с работното заглавие „Париж 18“. А когато го питам защо въпреки природната му благост и вечната си усмивка играе пореден полицай в „Платформата“, новия филм на стария му приятел Николай Мутафчиев, обяснява, че „полицаите са благи хора“. В амплоато му обаче са и персонажи от подземния свят – още от първото му участие като мутра в „Остатъци“ на Росен Елезов. Както се знае от сатиричните тв предавания, Китодар Тодоров много го бива в пародията. Точно в този ключ е решен и другият му нов герой – нотариусът в „Рожден ден“ на Ивайло Пенчев.
– Наскоро ви гледахме в „Платформата“, филм по ръба на антиутопията – за група мъже и жени, които живеят сред водното нищо според разбиранията си за свобода. Вашият герой добър ли е, или е лош?
– Вярвам, че няма лоши хора, а само лоши постъпки. Много е важно човек да го проумее, иначе започва да раздава присъди – този е свестен, другият е гаден, а това вече е голям проблем. Моят герой бяга на платформата от режим, който го осъжда на смърт, защото като полицай за специални случаи е подкрепил стачкуващи. Той е наясно, че силата, използвана срещу мирно шествие, е брутална и несправедлива. Разбира се, има свой „багаж“, културни и емоционални натрупвания, които, естествено, водят до конфликти със света, но това е нормално.
– Един от големите въпроси във филма е има ли идеална държава. Каква е вашата представа за нея?
– Тя, разбира се, не съществува в реалността. Но за мен идеалната държава би била тази, в която хората общуват нормално и се разбират помежду си. Дълбоко вярвам, че всичко трябва да ни е наред първо в семейството, след това със съседите в кооперацията, после в квартала и в града. От нас зависи дали ще сме мили, дали ще уважаваме другите или не. Виждаме и чуваме какви скандали стават по пешеходните пътеки и улиците, какви крясъци се носят. Всичко това възпитава децата в агресия. Защо, примерно, в Гърция и Италия моделът на поведение е съвсем друг? Защото там хората отдавна са убедени, че нямат нужда от натрупване и ескалиране на напрежението. Може да се живее спокойно, да се чувстваш уютно. Но само ние решаваме какви да са ни отношенията. Не може да има държавна норма, която регулира общуването – с близките, приятелите, колегите. Не може да има закон, който да забранява крясъците. Всичко е въпрос на собствен избор.
– Защо не умеем да общуваме?
– Съществува някаква масова изнервеност. Някакво чувство, че утрешният ден ще е фатален. Разпространява се сякаш подклаждано безпокойство, че се задават големи проблеми. Това води до постоянен страх и стрес и много усложнява живота ни. Води и до още нещо – до далавери и корупция, до стремеж към лесни, и, естествено, непочтени пари. Зорът е да се участва в правенето на бързи доходи. Всеки краде с идеята, че няма да остане беден поне през следващата година. Напоследък, слава Богу, започва някаква промяна. Някои от по-заможните вече са се успокоили, станали са по-културни. Да ги наречем „забогатели по правилния начин“, въпреки че няма честно забогатяване без лъжа и измама. Други обаче продължават с „базисните“ експерименти – морални, сексуални и всякакви, свързани обикновено с прякото и епизодично усещане за удоволствие. Но обществото ще изтърпи и това. Трябва да прояви още малко търпение, тъй като всичко отшумява. По-интелигентните в едрия бизнес изпратиха децата си да учат в западна Европа. Ако тези деца се върнат в България, те ще са с различна култура, различен поглед към света, с различно самочувствие. Може би богатите в някакъв момент ще се променят, тъй като им е омръзнало 20 години да се самозадоволяват по всякакви начини. Ще мислят за други неща, особено, ако са узрели да помагат на обществото. В историята винаги се случва така. Разумният и богат човек бавно израства в морала си. Иначе просто ще откачи. Има примери за доста побъркани милионери.
– Дебатът за демокрацията е ясно изразен в „Платформата“, какво е тя за вас?
– В древна Атина демокрация е имало за 150 човека. Всички останали или са ги обслужвали, или са били роби. Нищо не се е променило. Дълбоко вярвам, че ние не сме излезли от феодалния строй. Просто в момента феодали са големите корпорации. Обвързани сме с тях – имаме някакви свободи, позволиха ни да пътуваме насам-натам, не навсякъде, разбира се. Ограничават ни чрез единствената мерна единица на цивилизацията – парите. Иначе сме си все така феодални селяни. Всичко зависи от феодала – ако е по-начетен, по-интелигентен, по-добронамерен, ще даде повече блага на крепостните. Ако не е, те ще живеят в по-голяма мизерия.
– Дали публиката тук и сега се вълнува от кино с толкова метафори и социални послания?
– Надявам се. Подобни филми дават храна за ума, теми и подтеми за размисъл. А това е основната мисия на изкуството – не да сочи с пръст кой е отрицателният герой, какво е добро и да дава готови отговори.
– Българските сценаристи, режисьори и продуценти наясно ли са с този принцип?
– Досега киното ни се занимаваше с прехода, който не се състоя. През последните 30 години то превърна мутрите в основни персонажи. Без анализи, без интелектуални усилия.
– Разкажете за бъдещия ви филм.
– Осъществявам стара моя мечта. След като завърших „кукли“ в НАТФИЗ, специализирах кино режисура, но едва преди седем години с приятел започнахме да пишем сценарий. После предложих идеята на други приятели, променихме първоначалния сюжет, спечелихме европейски пари и български от Националния филмов център – за дебют. Историята е за мъж, жена и дете. И за стар приятел, влязъл в затвора заради съпруга в семейството. Вината и прошката се заплитат и разплитат. Всеки има вина, невинни няма. Вярвам в това. Винаги може да се намери логика във всяко действие.
– Появявате ли се и пред камерите?
– Да. Допуснах тази голяма грешка. Когато си и режисьор, и актьор в един филм, в крайна сметка не си нито едното, нито другото. Ако имахме възможност да снимаме пет месеца, да, нямаше да се колебая – режисирам, гледам, играя, снимам. Но разполагаш ли с ограничени средства и само с по три дубъла в рамките на 18 дни, е съвсем друго. Тогава нямаш право да си и актьор, защото това гълта времето. С Яна Маринова, Леонид Йовчев и дъщеря ми Матея, тя е детето в историята, снимахме в един апартамент. Филмът е супер минималистичен.
– В него участва и Васил Банов, който си отиде малко след вашите снимки. Лесно ли се съгласи да се включи в режисьорския ви дебют?
– С него сме си партнирали неведнъж в киното. Беше мъжкар, поддържахме чудесно приятелство, макар че не се виждахме толкова често. Говорехме си за всичко, въпреки различията и приликите във философията ни за живота. Много отворено обсъждахме какво ли не, включително и глупости. При него нямаше никаква дистанция. Обичаше да готви, беше кулинар от висока класа. И джентълмен, с маниер към дамите.
– Казахте ми обаче, че образът му в „Париж 18“ е по-особен.
– Да, той е духът на бащата. Получи се малко странно. Но дори този смущаващо пророчески персонаж е в стила на острото чувство за хумор, което носеше Васил Банов.
– Как се работи с доайените? В „Рожден ден“, който излезе преди броени дни, партнирате и на изключителната Меглена Караламбова.
– О, тя също притежава страхотни сетива за сатира, много леко е да си край нея. Често се смеехме без никакво напрежение. Меглена се отнасяше супер към младите – с уважение, а това е най-важното, никого не пренебрегваше. Колкото човек има по-голямо самочувствие, толкова по-нормално и по-човешки се държи. Когато е успял, знае го, усеща го. И е смирен с другите. Няма надувка, няма позьорство.
– Вярно ли е, че бягате от театъра?
– Не бягам от театъра. Бягам от публиката. Изпитвам паника от сцената, тя не е моето изкуство. Играл съм само във ВИТИЗ. Веднъж-два пъти съм излизал в някакви много семпли неща, но въпреки това притеснението беше огромно и се отказах. Но не тръгнах да боря паник атаките, отдадох се на киното.
– Вашият професор в Академията Румен Рачев как реагира на страховете ви?
– Те се проявиха в четвърти курс. Когато започнахме да правим представления, вече беше късно да се връщам назад. После специализирах режисура при Владислав Икономов, светла му памет. Беше изключителна личност. Казваше, че е много важно къде растеш – средата не гарантира успех, но е от огромно значение. Едно е да излезеш по улиците на Прага, друго – в Обеля и Люлин. Влиянието на красотата и уюта на подсъзнателно ниво е неописуемо. Докато живеем сред постоянна мръсотия, сред грозни сгради, едва ли нещо ще се промени. Това е една от причините да сме омърлушени през цялото време. Къде са цветята по прозорците? Защо всичко е в сиво, за да не правят ремонти? По-древните култури много държат на естетиката. Явно, че не сме от тях, колкото и да се фукаме. Какъв ти уют в номадската ни същност? Строим, а после не се грижим, не поддържаме. Срути ли се, започваме отначало. Не е нормално. По нищо не личи, че сме древни. Хората от древните народи разговарят, държат на казаното от мъдреците. Е, ние умеем ли го? Не. Интересува ни дребнотемието, непрекъснато се дърлим в жалката си завист, няма общество. Семейството се руши. Всеки се оправя сам. Дори хората, които вече са успели, се вкопчват в оцеляването, мислейки, че утре всичко, което имат, може да изчезне.
– Кога ви е трудно в киното?
– Когато няма логика и смисъл в сцените и в персонажа.
– Защо не продължихте с поредицата в Ютюб „Петък точно в пет“, където сте в образи на граждани, олицетворяващи архетипите на българския манталитет?
– Поради недостиг на време. А и всяко изкуство се нуждае от общност. Сега гилдиите нямат дори кафенета, а идеите се раждат в приятелски кръг, в диалог. Всички модерни течения в миналото – и сюрреализъм, и дадаизъм, възникват точно така. С Лъчезар Аврамов и Дими Стоянович замислихме в КЕВ-а на ВИТИЗ студентското предаване „Валиум“. Забавлявахме се много, макар и срещу абсолютно символични пари. Експериментирахме с оскъдни технически възможности заради ниския бюджет. Лъчката и Дими често не взимаха хонорари. Но в Нова телевизия започнаха да се получават писма срещу „Валиум“. Издържахме само пет издания, но натрупахме безценен опит.
– Скечът ви е любим жанр, но напоследък умният скеч хич го няма.
– След „Улицата“ на Теди Москов и „Клуб НЛО“ нещо се обърка. А преди 10 ноември сатирата и забавата бяха класика. Да не говорим за невероятните стендъп изпълнения на Ицко Финци. Пълен абсурдизъм, страхотно впечатляваха. Но през 90-те години културата беше тотално зарязана. Всеки се оправяше както може. 90-те бяха зловеща дупка за киното.
– Наскоро в столичен бар обявиха, че посетителите могат да ви задават въпроси. Какво ви питаха?
– Не дойдоха чак толкова много хора. Най-интересни бяха две момичета от Църковната енория на Панчарево, с които говорехме на религиозни теми. Пак казвам, че не умеем да общуваме. Притесняваме се да говорим свободно и отворено за себе си, постоянно хитруваме и заблуждаваме.
– Обмислял ли сте да останете някъде по света?
– Може би като по-млад съм искал да живея другаде. А може би сега така ми се струва. Тук са ми приятелите, всяко напускане носи носталгия и тъга. Не обичам тези две чувства, гледам да се пазя от тях. Когато човек е на различни места, губи част от себе си. Не ми харесва. Не е никъде. Предпочитам да бъда на едно и също място, където животът и светът около мен вървят горе-долу успоредно. А не да сменям крайности.
Кандидатства архитектура в Нигерия
В Африка преживява блажени години на младежка анархия
Китодар Тодоров прекарва блажени тийнейджърски години на освободеност и анархия в Нигерия. Баща му е архитект, който работи с успех в западноафриканската държава и разбираемо държи синът да наследи престижната му професия.
„Не, не, не съжалявам, че не се отдадох на архитектурата. На теория архитектът може да прави каквото си иска, но инженерът на проекта винаги може да го ограничи. Много по-любопитно би ми било да бъда художник. Неговата свобода е несравнимо по-голяма“, споделя актьорът режисьор пред „Филтър“.
Албена АТАНАСОВА