В стоматологичния кабинет е д-р Костадин Георгиев. Извън него за всички е познат като Коцето Калки. Макар вече 37 години да се занимава със стоматология, сцената е голямата му любов. Със свои колеги създава група „Медикус“ през 1987 г. и заедно издават 3 албума, а след неофициалния й разпад Коцето-Калки записва още 3. През 1996 г. с Теодосий Спасов и Дони изнасят концерт под покрива на света – на връх Калапатар, в близост до базовия лагер на Еверест на височина 5545 м. „Еверест концерт“ е признат за най-височинния концерт в света и е регистриран в рекордите на Гинес. Вече 32 години с Дони и Ивайло Христов играят „Секс, наркотици и рокендрол“, който е сред най-харесваните спектакли у нас.
В момента Калки е част от кулинарното предаване Hell’s Kitchen, а на 5 април предстои концертът му с „Медикус“. Ден по-рано със съпругата му Мартина Табакова стартират турнето си „Световни любовни дуети“.
– Промени ли Hell’s Kitchen представата ви за кулинарията?
– Разбрах, че кулинарното изкуство изисква доста сериозно и продължително обучение, както и дълги години усъвършенстване. Запознах се с различни рецепти и техники, четох за свойствата на някои хранителни продукти и установих, че се иска сериозен опит, за да постигнеш нещо в кулинарията.
– Кое е най-голямото предизвикателство за вас в предаването?
– На първо място ограничението във времето, освен това трябва внимателно да подбереш продуктите, след това правилно да ги вкусиш. Най-интересна ми е презентацията на ястието, защото тя е половината от него. Тя е онова, което въвежда човека във вкусовото преживяване.
– В Кухнята на Ада обикновено е доста нажежено. Как се справяте с напрежението?
– Несъмнено е нажежено, но на тези, които не са били в казарма, им се отразява по-зле. Преминал съм през тази школа, така че не изпадам в паника. След като ни дадат задание, първите няколко минути обмислям какво точно да направя, подбирам продуктите и действам. Вероятно зрителите са забелязали, че предпочитам много да не говоря, а повече да действам. Говоренето разсейва целия процес и организацията.
– Какво ви мотивира да участвате?
– Не си правя илюзии за победа, защото знам, че пред мен има хора с много гърди напред в кулинарията. За мен предаването е преживяване. Още миналата година водихме преговори, но заради ангажиментите ми в чужбина нямаше как да се получи. Сега обаче успяхме да уточним графиците. Чувствам се много добре с останалите от моя отбор, защото всички са много позитивни, имат изградено чувство за екип, всеки се стреми да помага на другия. В специалната ВИП стая се забавляваме и почти постоянно пеем.
– Освен с Hell’s Kitchen сте ангажиран и със стоматологията. На 5 април предстои концертът ви с „Медикус“, а на 4-ти стартирате турнето „Световните любовни дуети“. Как се справяте с всичко?
– Домът ми, музикалният ми офис и кабинетът ми са в една сграда, така че си спестявам много от трафик и пътуване. Но и не мисля, че ще се чувствам добре, ако намаля динамиката. Добре съм, когато почти всичко е на макс. Успявам да намеря време и за ски със сина ми през уикендите. Той е изключителен скиорски талант, но за момента съдбата му е свързана основно с музиката, тъй като учи в Музикалното училище. Периодично участва и в нашите концерти. Вече е част от Kalki’s family – формация, която създадохме преди 7 години. За първи път излязохме тримата на бургаска сцена. Теди беше още мъничък тогава, но се справи идеално. Сега вече е почти виртуозен изпълнител на ксилофон и ударни инструменти, но е достоен член на формацията и наследник на майка си. Вероятно читателите знаят, че тя е Мартина Табакова, носител на много важни музикални награди, като Музикант на годината, „Златно перо“, Голямата награда в Москва и Париж и други. Много е трудолюбива, прекарва минимум 8 часа на ден на пианото и мисля, че Теди е наследил нейното трудолюбие и устрем в музиката.
– Налага ли ви се да правите компромиси?
– В лечебната работа няма как да направиш компромиси. Вече 37 години съм стоматолог и нещата там трябва да се случват по точния начин. Но в музиката понякога се налага, защото се съобразяваш с логистика, със спонсорства и пари, с колеги, с които работиш. В музиката човек може да се простре според чергата си. Обикновено балансът там е свързан с финансови компромиси. Музиката не е просто музика, а голяма логистика и бизнес, в който се налага да си изключително гъвкав и да правиш компромиси.
– При вас музиката и стоматологията отдавна вървят паралелно, но ако трябва да избирате, кое ще надделее?
– Висшата сила ме е поставила и на двете поприща. Често съм мислил да се измъкна от медицината, защото музиката ми е много по́ на сърце. Но досега не съм успял. Вярвам, че там, където ни постави съдбата, е правилната посока. Ако сцената обсеби изцяло времето ми, ще намеря колеги, които да поемат кабинета, но за момента не се е случило. Вече съм на 62, може би след 3 години ще се пенсионирам и тогава ще се отдам само на музиката. Но за момента съм в тази позиция. Не си се представям като пенсионер в класическия смисъл на думата. Ако трябва да си се представя на 95 години, бих искал да бъда като Андре Сеговия – бащата на класическата китара. Моят път в музиката е свързан до голяма степен с този инструмент. Сеговия до 94-тата си годишнина изнасяше концерти. И си пожелавам такава съдба – да бъда на сцената до сетния си дъх!
– Вече 32 години на сцена е „Секс, наркотици и рокендрол“. След толкова много време гледате ли по различен начин на спектакъла?
– Да, и то без да разберем как се е случило. Самият спектакъл вече е коренно различен като постановка от първоначалния вариант. Доста песни се смениха и сме отворени още да го променяме. Това, което говори самият спектакъл като философия, несъмнено ни е повлияло подсъзнателно. Това, което се е случило в нашата житейска реалност, също е дало отражение на нашето отношение към него.
– Като малък сте живели в Кайро. Смятате ли, че това е повлияло по някакъв начин на духовните ви търсения впоследствие?
– В Кайро съм посрещнал първия си рожден ден. Нямам спомен колко точно съм живял там. Баба и дядо са работили в посолството и родителите ми са ме изпратили при тях, но трябва да попитам майка ми защо. Това загадъчно място ме привлича и до днес и със сигурност ще се върна там. Определено смятам, че пирамидите са не просто едно от седемте чудеса на света, но че и нещо много важно се случва с всеки, който попадне там, особено ако малко поживее край тях. Вярвам, че нашата планета има своите акупунктурни точки, където енергията на Земята се свързва с космическата, и това е едно от тези силни места.
– Бихте ли се преместили там?
– Не бих се преселил окончателно. Бих поживял там. Моят основен житейски път е музиката и бих я следвал навсякъде по света. Може би най-хубавото на тази професия е, че имаш възможността да си на различни места, и това е едновременно щастие и отговорност, защото от сцената ти предаваш вибрации на хората. Но не ме привлича идеята да се изнеса от България.
– Вярно ли е, че в Кайро сте били сериозно болен?
– Да. Разболял съм се от тропическа болест и лекарят на посолството не е могъл да ми помогне. Изгледите не са били добри. Тогава дядо ми, който бил атеист, се затворил в банята и цяла нощ се молил. На другия ден изведнъж температурата ми от 42 градуса се нормализирала и съм започнал да пълзя. Казват, че съм пълзял много бързо. Вероятно това ми качество ме е отвело години по-късно до отбора по лека атлетика на Медицинската академия (смее се).
– Изглежда с доста спортове сте се занимавали.
– Тренирал съм фехтовка при един от най-добрите треньори на България – г-н Свечников. Занимавал съм се със спортна стрелба, лека атлетика, няколко пъти съм тичал на маратона за наградата на София, но най-любими и досега са ми ските и сърфът. Тази година мисля да се заема с кайт, който е близък до сърфа и ветроходството.
– От години сте запален по ветроходството. Имали ли сте опасни ситуации в открито море?
– Неведнъж съм попадал на бури, но най-сериозната беше в Йонийско море през 1996 г., когато отивахме на голямата регата „Кътти Сарк“. Бяхме с четирима души екипаж с българска яхта. Посъветваха ни да не минаваме през един участък южно от нос Матапан, защото 300 дни от годината е буреносно време. Но много бързахме и попаднахме на тридневна буря, която изпотроши почти всичко по яхтата ни, скъсаха се всички платна, обърна се основният акумулатор, останахме без GPS. Слава богу, мачтата не се счупи. Но може би силата, която ни спаси, беше иконата на свети Никола, подарък от един много специален морски човек. Мисля, че тя изигра много важна роля.
– Това е истинско чудо.
– Да. Тогава за пръв и може би последен път ни се случи на всички да чуваме гласове от морето. Не можем да кажем дали са били на русалки, на духове, на мъртъвци. Спомням си, че след края на бурята, уморени и недоспали, се събрахме на палубата и всички се бяхме умълчали. Докато единият не попита дали не сме чули гласове и всички отвърнахме: „И ти ли?“. Оказа се, че сме чували едно и също.
– Какво точно чувахте?
– Гласовете задаваха въпроси – накъде сме тръгнали, защо, казваха да се върнем обратно. Сякаш се опитваха да ни предпазят от нещо. Това е странен феномен. Може да са халюцинации, може да има и някаква парапсихология. Какво е точно, няма как да разберем. Случвало ми се е само веднъж във всичките ми пътувания, а аз съм преплавал 10 морета под платна. Плавал съм и на най-големия ветроходен кораб в света – „Седов“. Качвал съм се на върха на най-високата му мачта, която се издига на 52 м и при вълнение има отклонение повече от 30 м наляво и надясно и корабът под тебе изглежда като хартиено корабче. Все едно да се качиш на 17-етажна сграда, която се клати. Плавал съм и на най-бързия ветроходен кораб в света – „Мир“. Имал съм невероятния късмет да участвам в истински ветроходни приключения.
– На какво ви научи животът в морето?
– Животът в морето е много по-различен. Там част от мозъка ти трябва да работи непрекъснато и никога не спиш наистина. Спирането на пристанища на регатите е само между 3 и 5 дни, когато има празник. През останалото време си вътре в морето и се сменяте през 4 часа на вахта. Научаваш се с едното си полукълбо да спиш, а с другото да бодърстваш и винаги да си нащрек. Имахме една случка в Босфора. Вятърът беше много слаб и плавахме на фордевинд, което означава курс по вятъра. Снимахме с една камера, но внезапно вятърът смени посоката си, гикът се обърна и със страшна сила премести голямото платно от другата страна. За хората, които стоят под този тежък стоманен гик, може да е смъртоносно. Само с ъгълчето на окото си видях как нещо се движи, инстинктивно преместих камерата и статива и усетих този Дамоклев меч над главата ми. Така че в морето дори при спокойно време може да се появят ситуации, които изискват бързина, съобразителност, наблюдателност, концентрация и могат да бъдат фатални. Същото се отнася и за планината. През 1996 г. инициирах „Еверест концерт“, признат за най-височинния концерт в света и регистриран в рекордите на Гинес. Три дни точно преди концерта се случи най-голямата трагедия на Еверест, заради която беше направен филмът „Еверест“. В този филм може да разбереш, че планината е безпощадна и всичко се променя изключително бързо. Горе се опитах да направя полет с парапланер, бяхме на височина 4550 м и не прецених, че въздухът на Хималаите е много разреден, а това е ключов фактор за разгръщането на едно крило. Почти през цялото време летях със сгъната дясна част, което доведе до много твърдо приземяване и едва не си счупих крака. Планината изисква отговорност, решенията трябва да бъдат много добре пресметнати. И трябва да се помолиш на духовете на планината да те допуснат. Шерпите смятат, че всички върхове там са свещени, и винаги преди да предприемат изкачване, правят един ритуал. Аз също вярвам, че всяко място си има своите духове, които го пазят. И Еверест, или Сагарматха, както е свещеното му наименование, е едно от тези места. В Хималаите посетихме много манастири, срещнахме се и с монаси. В един от манастирите видяхме скалпа на Йети, там легендата за Йети е жива. Беше рижав, поместен в стъклена кутия, но нямаше как да се вземе косъм за генетично изследване.
– Посещавали сте доста свещени и мистични места.
– Да, гробницата на Бастет също е уникално и силно енергийно място, което се усеща дори от хора, които не са толкова чувствителни. Там са копали различни разузнавания още преди Втората световна. Бастет е богинята котка, но всъщност е била тракийска принцеса, омъжена в Египет. Първия път, след като посетих мястото, нещо ме накара да се поинтересувам от древната тракийска писменост. Открих книги на д-р Стефан Гайд – българин, който е работил в Америка – в които изследва тракийските петроглифи, които датират преди повече от 40 в. пр. Хр. Но тази писменост с 10–20 века предхожда египетската. Такива петроглифи има и в Караново, а единият ми дядо е оттам. Вероятно и аз нося този тракийски ген. Може би не е случайно това, че съм попаднал в ранното ми детство в Кайро.
– Срещали сте се и с Далай Лама. Как се случи?
– Това е един от ключовите моменти в живота ми. Беше, преди да заминем за Непал. Бяхме в Индия, отправихме се към Дхарамсала – малко планинско градче, където е резиденцията на Далай Лама. Не се надявахме, че ще можем да го видим, но ръководителят на експедицията ни говори със секретаря му. Далай Лама е много спонтанен човек, отворила му се някаква пролука и ни прие. Подарих му дървен кръст, но не знаех, че той благославя и връща даровете, защото като монах няма право да ги приема. Това беше една от първите ми сериозни срещи с будизма и ме провокира след това да се поинтересувам по-сериозно от него, както и Дони, който и досега е един от стълбовете на българското будистко общество. Аз лично се интересувам от всички религии и за мен са важни поуките от тях. Всяка религия в наши дни е различна от първоначалната идея за нея. Интересуват ме по-скоро древните неща, санскрит, латинският. За мен религиите са изследване, а не последване.
– Животът също е изследване. Какви са изводите, които сте си направили от него досега?
– Древните гръцки философи са казали, че колкото повече научаваме, толкова повече разбираме колко малко знаем. И наистина – колкото повече ти се разширява кръгът от познания, толкова по-смирен ставаш, защото разбираш колко си малък пред Вселената. Научих, че всички хора и ситуации в живота ни са наши учители. Ако ги приемем така, ще сме щастливи. И също – че музиката е може би най-великото изкуство.
– Но вероятно има моменти, в които не можете да се смирите.
– О, да. Песента „Дай ми колта“, която написах за „Медикус“, е отражение на онзи гняв, който човек трупа през годините. Трябва да се опитваме да осъзнаваме това, което ни се е случило, и дали този гняв, както и другите емоции, са наши учители, или отровители. Когато човек изгуби стремежа към познание, престане да се развива и се изостави, духът му започва да линее и започва бавната му смърт. Това не бива да се случва дори и след 101-вата годишнина.
Ивет САВОВА