Не всеки иска да надвика тълпата. Самата тълпа не може да надвика себе си. Надвикването е за хора, които не вярват в способността си да говорят тихо така, че да бъдат чути. Ако не бъдат чути, то е защото надвикването е заляло всички и няма никакво значение кой какво вика. България се намира в тази ситуация след сблъсъците пред Народния театър заради премиерата на постановката на Джон Малкович „Оръжията и човекът“.
Всевъзможни неща се „викат“ и в социалните мрежи, кои верни, кои не, и вече никого не го интересуват фактите. Известно е, че живеем в „постфактум“ общество, в което мнението е най-важно. Уважаван журналист като Веселина Седларска обявява още преди 6 години и сега отново, че най-после е преведена пиесата на Бърнард Шоу 124 години след поставянето й. Актрисата Лилия Славова избира монолог на Райна за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ през далечната 1975 г. Взела е книжката от Народната библиотека. Пиесата е поставяна няколко пъти в България, през соца и в началото на 90-те, без ексцесии и не е играна на английски, а на български, тоест отдавна е преведена. Но това е най-малкият проблем в кашата от истини, полуистини и мнения, които се леят отвсякъде, за да се стигне до недопустимото – да се посяга физически на директора на Народния театър Васил Василев и на останалите линчувани.
Наивните Деян Ангелов и Владо Пенев излизат да успокояват разярената тълпа, смятайки, че като телевизионни и театрални звезди това ще има някакво значение за зажаднелите за кръв срещу „умнокрасивитета“. Главният редактор на този вестник Кристина Патрашкова също е била на ръба да бъде бита. Теодор Ушев е бил плют и удрян. Да си известен вече не само не те прави неуязвим, а настървява още повече, защото си част от привилегированата класа.
Връщаме се десетки години назад и припознаваме в разярените хора нацисти и комунисти заедно. Журналистите задават закъснели въпроси, други изобщо не задават, линчуваните отговарят от телевизионния екран на омразата с омраза, директорът на театъра обяснява неща, които никой не иска да чуе. Ехо камера.
Ето някои факти около пиесата „Оръжията и човека“. Малкович спомена веднъж в интервю, че той поставя тази пиеса тук, защото я е поставял успешно на Бродуей през 1985 г., където се е играла 109 пъти. 109 представления на Бродуей означават успех.
В постановката му е участвал блестящият Кевин Клайн в ролята на Блънчли. Другите звезди са известните актьори Раул Джулия и Глен Хедли. В момента масово журналисти, зрители и протестиращи се питат защо е решил да постави точно тази пиеса. Той го е казал, но няма кой да слуша. Защото е имал успех с тази постановка в Америка и защото в пиесата става дума за България. Няма конспирация. Нито пък директорът Васил Василев, нито което и да е „репертоарно бюро“ – соцпонятие – има право да налага на Джон Малкович коя пиеса да поставя.
Джордж Оруел пише, че това е „най-остроумната пиеса, която (Шоу) е писал някога, технически най-безупречната, въпреки че е лека комедия, с най-голям смисъл“. Това е за Захари Карабашлиев, който също пита защо директорът Васил Василев се е спрял на този водевил. Не се е спрял той, а Малкович, който явно мисли като Оруел, а не като Карабашлиев.
Виждайки какво се случва с растящото напрежение около премиерата, можеше да бъде споменато от пиари и журналисти, че последната роля на Марлон Брандо на сцена е точно в тази пиеса през 1953 г.. Той играе Сергиус. В различни постановки във Великобритания и САЩ играят плеяда от известни актьори, сред които Карол Бейкър, Келси Грамър, дори самата Хелена Бонам Картър като Райна и Патси Кенсит като Лука в продукция на Би Би Си. Последната постановка е в театър на Оф Бродуей през 2023 г.
В аудиоверсията на пиесата, продуцирана отново от Би би Си през 1975 г., играят Джон Гилгуд, Ралф Ричардсън, Ванеса Редгрейв и Джуди Денч. Тоест тази пиеса се играе десетилетия с успех не заради това, че е базирана на победа на България над Сърбия, а заради антивоенната тема, поднесена като комедия. Във Виена не са се обидили от подигравките с австрийците и дори са поставили мюзикъл по „Оръжията и човека“ с Юдо Юргенс в главната роля. Това също отговаря на въпроса на Захари Карабашлиев, както и на безброй много по-необразовани от него хора.
Преди премиерата телевизиите можеха да покажат откъси от филма „Оръжията и човекът“, който е немска продукция, номинирана за чуждестранен „Оскар“. Произведен е през 1958 г. и изглежда е бил зрителски успех. Журналисти и пиари можеха да направят едно по-извънредно представяне на проекта на Малкович, базирано на фактологията, която изнасям тук и която е достъпна за всеки човек с базисни умения в интернет. Но има едно голямо „но“, което стои пред „журналист“ и „пиар“ в България.
„Сръбското“ име на Малкович не е сръбско, а хърватско. Знаем колко сърбите и хърватите се обичат. До кръв от омраза. Хърватите воюваха 4 кървави години със сръбската армия, за да извоюват независимостта на Хърватия. Джон Малкович да бъде подозиран в сърбомания е нелепо. Известно „утежняващо вината обстоятелство“ – нито вина, нито утежнение не е следващият факт – е, че той и Мат Деймън ще правят киностудио в Македония. Просто е – там им е най-евтино, там го правят. Други причини няма за подобно решение. На Холивуд не му дреме за балканския национализъм и нашите вражди, те искат да правят добри филми на добри цени. Ако в България беше по-евтино, щяха да го направят тук, но не е. В България е скъпо и това е една от скритите причини да се стигне до ексцесиите пред Народния театър.
Причините са тоталната загуба на доверие в политическата система. Последиците често са революция. Засега не сме все още там. Но агресията срещу културна институция показва нетърпимост към „класовото общество“. Да четем марксизъм и „хитлеризъм“. Там всичко е обяснено ясно. А иначе ни се повръща от младите кандидати за фюрери и техните лидери като Волен Сидеров, който показва как се готви „Елда за бедни“ във видео в Ютюб. „Гречка“, това е руското име на елдата, както Сидеров споменава, добавяйки „масълце“ за вкус.
И последно – хонорарът на Малкович е плод на преговори и стискане на ръце между мениджмънт и Малкович. Васил Василев и който и да е театрален мениджър в България са упълномощени от държавата да си стискат ръцете за пари или не с Робърт Уилсън, Теди Москов, Лилия Абаджиева, Александър Морфов, Крис Шарков, Петринел Гочев, Стайко Мурджев, Явор Гърдев и всички български режисьори. Ако ще се вади хонорарът на Малкович, тогава нека със задна дата обществото да има достъп до хонорарите на абсолютно всички, работещи в киното и театъра. Знаем, че това няма да стане. Тук въпросът „Защо?“ не стои.
Всичко е нелепо по толкова много показатели, че човек се дави в цунами от нелепост. Но това не означава, че фактите и трезвите им тълкувания не трябва да бъдат повтаряни и повтаряни, пък дано някой се вслуша. Наясно сме, че тази надежда е напразна и все пак дългът повелява. Всички викат, никой не слуша. Изключително много ще се радвам, ако някой от хората пред Народния театър, както и подкрепящите протеста им в интернет все пак прочетат този текст, който няма за цел да ги обиди. Той по-скоро обижда интелектуалците, които са загубили всякаква способност за национален диалог, крещейки обиди и лозунги, равняващи се по смисъл и успеваемост на графитите по Графа. Дори се извинявам за лошата комуникация, за липсата на комуникация, която ни е довела до това ужасно положение да искат да бият хора на изкуството. Вината никога не е в по-малко образованите. Да, този вид агресивни протести, подобни на тези от 2020 г., винаги са дирижирани задкулисно и предкулисно, но това не отменя констатацията за липсата на опит за нормален диалог без крещене и лозунги.
Милена ФУЧЕДЖИЕВА
Снимка: Никола Узунов/БТА
