Тома БИКОВ
Споровете около издигането на паметник на един от най-дългогодишните кметове на София Иван Иванов се разгоряха малко след като възможността за провеждане на научна конференция за спасяването на българските евреи в сградата на Софийския университет предизвика публичен дебат. Въпросите бил ли е съпричастен към нацизма Иван Иванов, или не, и кой носи отговорността за депортацията на 12 000 евреи от Вардарска и Егейска Македония, очевидно няма да получат категоричен отговор скоро. Не мисля, че и моят принос към този спор би бил от значение. Затова по-скоро бих разглеждал като събитие не самата история, а отношението към нея.
Историята никога не е проблем на миналото, а на настоящето. Битката винаги е за интерпретацията и доминацията над историческия разказ. Много често в българския исторически спор борбата е за това кой ще издаде оправдателната или осъдителната присъда над историята и определени нейни събития и персонажи. Това не е порив към познание, а към извоюване и налагане на определена памет. Не да знаем, а да помним е целта. А паметта е по-сложно нещо от познанието, защото е строго субективна. Ако едно и също събитие бъде наблюдавано от десет души, то със сигурност ще бъде запомнено по десет различни начина. Вярването в собствената памет е в основата на мита, от който покълва и идентичността. Националната идентичност се изразява в идентичната памет на определена група хора по отношение на мита. Това обаче не е история и още по-малко е наука, доколкото изобщо историята би могла да се нарича наука. Налагането на обща памет е налагане на вяра, а не на познание.
Ницше казва, че има три подхода към историята – монументален, антикварен и критичен. Монументалният преживява историческия мит в действителността. Най-яркият пример за подобно преживяване е живият национализъм, който налага волята си със сила и кара огромни маси от хора да жертват живота си заради определен мит. Продукт на това преживяване са двете световни войни. В тях се сблъскват преди всичко различните национални митове, които са възникнали един век по-рано. Монументалният подход към историята не създава толкова пейзаж, колкото дух. Той не строи паметници и музеи, а действа най-вече чрез поезията и музиката. Те вдъхновяват много повече от архитектурата и скулптурата, които имат главно съзерцателен характер. Не е случайно, че Българското възраждане например остава в паметта на изкуството най-вече с възрожденската поезия и песни. В него няма нито картини, нито скулптури, нито архитектурни постижения. Саможертвата на въстаниците от април 1876 година не е безразсъдна постъпка, а е именно изява на този монументален подход, за който преживяването на историческия мит е действителност, а не памет.
По-късно тази саможертва ще заеме формата на музеи, паметници и изобщо ще се превърне в съществена част от пейзажа на националната идентичност. Това е антикварният подход към историята, който се проявява, след като митът спира да се преживява в действителността и възприема формата на веществена памет. Тук вещта играе основна роля. Мастилницата на Ботев и тефтерчето на Левски възприемат сакрална форма. Паметниците започват да оформят пейзажа на всеки град. Почитта към всеки артефакт понякога става по-голяма, отколкото към самия исторически герой, който е свързан с него. Това е краят на преживяването и превръщането на историческия мит в памет. Антикварният подход изразява смъртта на живия и действащ мит, който постепенно бива погребан в пейзажа на пространството под формата на музеи и паметници.
Налагането на паметта като основна линия на подхода към историята поражда реакция в лицето на критичния подход. Той се чувства призван да съди миналото от гледната точка на настоящето. Неговата същинска цел е разрушаването на мита и превръщането му в линеен разказ. Не е ясно дали този разказ има потенциал да създаде нова идентичност, но със сигурност разрушава старата. Привидната и декларативна цел на този подход е познанието, което би трябвало да измести паметта. В него има определена научност до момента, в който не започнат да се издават присъдите – оправдателни и осъдителни. Когато отсъжда, критичният подход се превръща в квазиантикварен и декларативната цел за търсене на познание бива отменена. Той отново започва да се занимава с паметта, като демонтира определени части от нея и наслагва на тяхно място други. Ако антикварният подход строи паметници, то критичният, който е попаднал в плен на паметта, не само строи, но и събаря.
Случващото се в спора за спасяването на българските евреи е израз на сблъсъка между антикварния и критичния подход, като последният вече не цели да знае, а отново да помни. И двата подхода са далеч от самото преживяване на спасението. В действителното си осъществяване то има своите противоречия, които не подлежат на присъда. Паметта за тях е различна. Едни и същи хора гласуват за антиеврейското законодателство и стоят в основата на спасението. Сред тях например е заместник-председателят на парламента Димитър Пешев, чийто бюст-паметник днес е положен в сградата на Съвета на Европа в Страсбург. Такъв е и образът на цар Борис III, чиято авторитарна власт съдейства за спасяването на 50 000 евреи от лагерите на смъртта, но и съдейства за депортирането на 11 000 евреи от Егейска и Вардарска Македония. Затова царят е едновременно оправдан и осъден от спорещите и издаващите присъди. Неговият реален образ обаче е такъв, какъвто е реалният образ на всеки човек – противоречив, различен за различната гледна точка и запомнен по различен начин от всеки, който е бил в истински допир с него.
Пиша всичко това, защото не съм обнадежден от научните дискусии, които имат за цел да налагат памет, а не познание. Няма никаква научност в тях и в самия си замисъл те подхождат с лъжа. Тяхната цел не е да открият смисъла на определено събитие, а да наложат интерпретацията си за неговото значение. От позициите на съдии техните интерпретатори водят спор, който не поражда истина, защото спорещите не я търсят. Те твърдят едновременно, че вече са я намерили, и повтарят своите мантри под формата на аргументи. Истината не може да бъде открита в обществения дебат и да бъде изразена под формата на гражданска позиция. Тя е самотно и честно занимание, което съществува само за себе си. Затова и на събитията, които пораждат спорове, рядко могат да бъдат видени хора, които наистина я търсят в нейната пълнота. В редките случаи, в които те присъстват, присъствието им е незабележимо. Вероятно защото се чувстват неудобно насред живия порив за помнене, а не за знаене.