Мария КАСИМОВА-МОАСЕ
Няма да се спирам на завързаните за леглата си стари хора, за мърлявите им завивки и опоскани скелети, за купищата лекарства, давани им с шепи от някакви хора без никаква медицинска експертиза, за гнусните тоалетни, за заключените врати и прозорци без дръжки, за боя и мъченията. Ще прочетете всичко това в репортажите, достатъчно конкретно и до болка красноречиво е описано. Няма да се спирам на разплаканите медицински сестри и лекари, отишли там заедно с проверката, когато са излизали от смърдящите стаи с човешки тела на хора, третирани като в концлагер. И на съвестта на въпросните съдържатели на домовете (легално обявени за стаи за гости) също няма защо да се спирам – за да го направят, очевидно нямат такова нещо като съвест. То и много други неща нямат…
На фона на всичко това обаче един факт толкова силно ме жегна, че не мога да не обърна внимание на него. В единия от домовете от всички настанени там само един мъж е бил взет обратно в дома на близките си. Само един. Останалите… Настанени са в други места от държавата, приети са в болници, търси се решение. Значи просто няма кой да ги прибере. И за да не се размирише тази история от много по-рано, явно и никой не е посещавал своите хора там, никой не се е заел наистина да разбере какво става. Защото не може да ти обясняват непрекъснато, че домът е в карантина, да не ти дават да си чуеш близкия, да не можеш да видиш стаята, където пребивава, и да продължаваш дните си с чувството, че си направил необходимото за онзи, който е пренесъл живота до теб.
Не знам какво представлява нация, която не си тачи възрастните хора. Не ми се иска да генерализирам, но някак все излизат в ума ми едни такива думи… „дядка“, „бабишкера“, „чимшир“, „мухъл“… Сещам се как говорим често у нас на старите хора – като на неполезни идиоти – нервно, грубо, винаги на „ти“, крещейки. Разбира се, че невинаги е така и не всеки е такъв. Но ето – такива домове на ужасите у нас съществуват.
Тези хора – нечии майки и бащи, някогашни адвокати, лекари, писатели, инженери, учители, служители – имат нещастието да остаряват в тази България. При ето такива… българи. Ужасните места като онези домове са сред нас, хората, които са ги създали и са ги превърнали в лагери за мъчения, са едни от нас. От всички ни зависи да ги няма.
Текстът е от Фейсбук. Публикуваме го със съкращения
