Милена Фучеджиева
Политическите „събития“ в България не са събития. Всичко се повтаря като в колело за хамстери, непрекъснато въртяно от нас като граждани с политиците заедно. Това имаме, с това работим, е положението. Амбициите на Делян Пеевски са така жизнени поради голямата му финансова ликвидност, но и поради възрастта му. Той е млад и енергичен, за ужас на много. Гледайки Бойко Борисов, човек се чуди как издържа да се върти в това колело. Как изобщо който и да било намира сили да оцелява психически и емоционално в това, което вече не е политика, а е едно непрекъснато повтаряне на едно и също, едно и също, едно и също.
Единият лагер си е с неговата мантра, другият му отговаря по един и същ начин, третият твърди, че има най-широк гръб. Изискването да имаш мнение за българското политическо общество и непрекъснатите му не-събития е изтощаващо за страничния наблюдател. Изобщо изискването да имаш мнение за което и да е политическо общество по света в момента е натиск, на който всеки нормален човек не би трябвало да се поддава в името на чувството си за самосъхранение. Но думата „нормален“ е силно преувеличена. Кой от нас е нормален, при положение че новините непрекъснато го атакуват с нелепост след нелепост, дали от България или от другаде, няма значение. Нормалните се тези, които не гледат телевизия, не следят световните новини в електронните медии, не участват в социалните мрежи в безумни спорове, настървяващи дори и приятели едни срещу други, и просто живеят в периферията на ежедневната случваемост. Те са единствените нормални сред нас – ако познаваме такива хора. Има ги, изглеждат като нас, но са различни, защото главите им не са пълни с боклуци. Боклукът на София е проблем, но боклукът в главите ни е много по-голям проблем, защото няма фирма, която може да се заеме с него. Лошото е, че контрааргументът за напускането на случваемостта – тази дума не съществуваше досега – е, че политиците никога няма да я напуснат, защото се хранят от нея в най-буквален смисъл. Ние не само не се храним от нея, но и тя ни отнема жизнени и психически сили от важните неща, които хранят нас, независимо дали са физически, или интелектуален труд. Отдръпвайки се от случваемостта, започваш да изпитваш чувство за вина, че не си социално ангажиран, нямаш мнение, което да се бори с широките гърбове на всички олигархични лидери по света, съответно ги оставяш да се преструват, че ако се наложи, те ще те носят на гръб. Няма такъв филм нито с носенето, нито със смисъла от чувството за вина. Всички се възхищаваме на джензитата от протестите в Непал и на все повече места по света, в които най-младите са в революционен подем и измитат тези, които смятат за вредни за обществото. Но и винаги стои съмнението – откакто има социални медии и научихме в широк мащаб за възможните манипулации на други, тайни широки гърбове – че и в протестите нещата не са такива, каквито изглеждат.
Един млад нюйоркски журналист Нейт Фрийдман се е заел да разкрива в социалните медии източниците на финансиране на антиизраелските протести. Между другото, това, което той разкрива, съвпада с интервюто на Даниел Митов за „Таймс“. Опасността за Европа и Америка е реална. Интервюирайки най-активните протестиращи, Фрийдман разкрива, че навсякъде има едно и също твърдо и добре организирано ядро. В това няма нищо изненадващо. Винаги протестите се организират от конкретни лица и организации. На антиизраелските протести в Ню Йорк той вижда винаги едни и също хора, за които си личи, че са професионалисти в този бизнес. Протестите се оказват бизнес, който умело използва в повечето случаи справедливия гняв на обществото. Оказва се, че ключов организатор на протестите в Ню Йорк е американски бизнесмен и той не се казва Джордж Сорос, а Невил Рой Сингам, IT милионер, близо до милиардер. Сингам е наречен от „Ню Йорк Таймс“ социалист, но той е по-скоро комунист, маоист и социален активист, който живее в Китай. През 2011 г. той свидетелства в полза на Джулиан Асанж. През 2019 г. става партньор в консултантски бизнес, свързан с пропагандния апарат на Китайската комунистическа партия. При руското нахлуване в Украйна той финансира противопоставянето на разширението на НАТО. Също така открито пропагандира Китайската комунистическа партия. Заедно с Клаудия де ла Круз, кандидат за президент през 2024 г. от комунистическата „Партия за социализъм и освобождение“, Невил Рой Сингам основава и финансира „Форумът на народа“, социалистическа организация в Ню Йорк, която обещава „достъпна храна за всички“. Да вметнем, че достъпната храна не е проблем за никого в Америка, но трябва да знаеш къде да я потърсиш. Във всеки град има отлично организирани кухни за бездомни хора. „Форумът на народа“ е организатор на антиизраелските протести в Америка, а вероятно и в европейските столици. Нейт Фрийдман разкрива документи на американските данъчни служби, от които става ясно, че един от най-активните протестъри за „от реката до морето“, Дейвид Чънг, от 2017 г. до 2024 г., тоест до този момент, е получавал от Сингам заплата от $75 000. „Форумът на народа“ работи по протестите заедно с прохамаската организация „Самидун: Мрежа за солидарност с палестинските затворници“, която Германия забранява през 2023 г., в Канада е категоризирана като терористична организация и санкционирана за същото в САЩ. Лидерите на „Самидун“ са предвождали протести, скандирайки „Смърт на Канада, смърт на САЩ, смърт на Израел“. Една от съоснователките на „Самидун“, Шарлот Кейтс, е арестувана, скандирайки „Да живее 7 октомври“.
Няма как да не направим паралел със съветската Октомврийска революция, която започва на 7 ноември. Трябвало е да не избързват с месец. Изнесената тук фактология има значение само за хората, които четат. Тя няма да достигне до младите прогресивни, защото няма как да попадне в техния алгоритъм, а и да попадне, те нямат необходимите познания, за да разберат какво означава. Стремежът на младите поколения към справедливост е ценен и не бива да бъде подиграван, нито унижаван, но за съжаление, изглежда, че хората наистина не сме устроени да се учим от грешките си. Тъжното е, че в момента центърът на комунистическата пропаганда е в Ню Йорк под управлението на „Форумът за народа“ и на други подобни крайнолеви организации. Хубавото на България пък е, че като страна, която е била комунистическа, тя все още има живи неприятни спомени от този строй. Тук вече обаче се спори кой строй е по-неприятен, комунистическият или капиталистическият, и обществото е разделено и по тази тема, уви.
В Америка този спор е с обратен знак, защото младите прогресивни американци не са живели в тоталитарен строй. За тях свободата да изкажеш и най-радикалното мнение и да се придвижваш свободно е даденост, нещо, което те не могат да си представят, че може да им бъде отнето. Разбира се, вече всички и навсякъде сме следени. Все по-нови технологии на лицево разпознаване могат да предоставят лицата и самоличността ни на милионери, милиардери и политици, които да ги използват за свои съмнителни цели. И това е огромна опасност за свободите ни.
На фона на всичко това българските политически проблеми са нещо като спор на жаби в локва. И тази локва е по-безопасна от високотехнологичното общество, към което сме се запътили. България е странен остров на спокойствието с цялата си инертност, съчетана с отрицание на всичко и всеки, странно минаваща между капките, снишавайки се за това и онова. Дали това е хубаво или не, е въпрос като китайската поговорка „Добро или лошо, кой може да каже?“. В нея се разказва за един китайски селянин, чийто кон избягал (лошо), за да се завърне с няколко диви коне (добро), заради които синът му си счупил крака, яздейки един от тях (лошо), след което военните дошли да вземат сина в армията, но той не могъл да отиде заради счупения си крак (добро). Няма как да знаем последиците от нищо, но винаги е добре да знаем фактите за определени събития, които в случая с протестите са ръководени и финансирани от прокитайски, проруски, комунистически и прохамаски организации.