Тома Биков
В България има множество исторически музеи и художествени галерии, които изглеждат по един и същи начин. В почти всички музеи се започва с праистория, следва Античност и тракийско изкуство, минава се накратко през Средновековието, следва наситена експозиция за Възраждането и се завършва с Третото българско царство и понякога със социалистическия период. Музеите често са умален вариант на Националния исторически музей. Почти всяка регионална галерия притежава творби на национални художници, които нямат нищо общо с региона. Експозициите и събитията нерядко имитират Националната художествена галерия, въпреки че нейната функция е национална, а тяхната регионална. Така освен по богатството на експозициите си множеството исторически музеи и галерии не се отличават много едни от други.
Въпросът е доколко е адекватна и необходима тази културна инфраструктура в този си вид? Едва ли скоро някой си е задавал въпроса какъв е смисълът да имаме регионални музеи и галерии? Смисълът е в „регионални“. Те би трябвало да са отдадени изцяло на регионалния си характер – да събират истории, артефакти, художествени произведения от района и да ги разказват на останалия свят. Да подреждат и съхраняват регионалната памет с нейните специфики, идентичност и колорит. Защо регионалните исторически музеи да нямат силни функции по отношение на опазването на архитектурното културно наследство от местно значение? И защо изобщо регионалните музеи и галерии да преповтарят концепцията на Националния исторически музей и Националната художествена галерия? Не виждам никакъв смисъл в това непрестанно представяне на едни и същи истории в различни пространства. Всеки регион има собствена история, собствени травми и собствени постижения, които биха могли да бъдат интересни сами по себе си. Да станат далеч по-интересни от националния разказ в сегашния му вид. Последният пък би трябвало да обедини и подреди всички тези регионални идентичности в себе си и да бъде техен израз. Това означава подходът да бъде много повече културологичен, отколкото исторически. Струпването на факти и артефакти, които не биват подредени от интересна история, кара българските музеи да изглеждат като антиквариати, а българския национален разказ като ритуал, чийто смисъл се е загубил в подробностите.
Ако трябва да мечтаем (защото подобни идеи са по-скоро в сферата на мечтите), можем да отворим разговор за специализирани музеи. Например в Долината на тракийските царе бихме могли да построим музей на траките и в него да бъдат събрани всички най-значими артефакти на тракийското изкуство. По същия начин във Варна може да бъде направен великолепен музей, чиято тема да е праисторията, която е оставила много следи в този регион. В Пловдив е възможно да се събере най-доброто от античната история. По същия начин бихме могли да създадем музей на Средновековието и на Възраждането. Впрочем последното е част от османското културно наследство, което се озападнява при загниването на Османската империя. Страхът ни от османското културно наследство ни лишава от възможността не само да го познаваме, но и да го експлоатираме разумно. В Бургас или Созопол е подходящо да се открие музей на подводната археология, който със сигурност би предизвикал сериозен научен интерес и би увеличил туристическия поток. А чужденците ще идват у нас, за да посетят определено място, свързано с траките или с римската епоха например. В момента можем да видим по малко от всичко, което на практика е нищо. За да добием впечатления за определена епоха, трябва да обиколим цялата страна, тъй като културното ни наследство е разпръснато в множеството музеи. Докато обикаляме обаче, ще загубим нишката на разказа и ще виждаме единствено откъснати един от друг исторически фрагменти без цялост и завършеност.
Като се замисля, през последните 35 години българската държава не е построила нито един значим обект с концепция, който да е свързан с културната ни инфраструктура. Тази констатация говори достатъчно за приоритетността на държавното мислене по отношение на културата. Единственото, което се прави, е да се поддържа културната инфраструктура от времената на социализма, която е мащабна, но все по-нефункционална и неадекватна на времето. Сякаш ни липсва усещане за памет и възможност за разказ. Това е сериозен проблем, защото в подредената памет и структурирания разказ се корени самата ни идентичност. Там се съхранява не само миналото, но и бъдещето ни. Националната памет е като човешката. Тя не служи единствено да си вадим поуки от нея, както твърдят редица историци, но и да имаме ясна и реалистична представа за това кои сме, къде сме и накъде сме се запътили. Реалистична, а не въобразена представа. Нашата идентичност сякаш се подрежда от само себе си и създава пъстър, но в същото време еднакъв разказ за собствената ни история. В него има ту пренасищане на една тема, ту пълно отсъствие на друга. Например ние сме пренаситени от разказа за Възраждането, но не знаем нищо за XVII и XVIII век, чийто продукт е то. Така всяка тема е сама за себе си. Разказите за определена епоха сякаш се появяват от нищото и приключват в нищото. Музеите, архивите и галериите, в които работят квалифицирани хора, са оставени на собствения си ход, без да им се възлага конкретна държавна задача. Самата държава едва ли би могла да си отговори на въпроса какъв е смисълът от съществуването на музеите и галериите. Тя не иска да ги закрива не защото вижда смисъл в тях, а тъй като местните общности си ги искат за престиж. Това е много обезкуражаващ аргумент за съществуването на един или друг културен институт. Подобно отношение е обезкуражаващо и за хората, които работят в тези институти, защото им гарантира не развитие, а бюрократично оцеляване. Заринати в документация, отчети и всякакъв тип бюрократични процедури и традиционно ниско платени, самите те са на път да загубят интереса си към паметта и разказа, които би трябвало да ни предоставят. Оттам нататък и нашият интерес едва ли ще бъде висок.