Д-р Стефан КОНСТАНТИНОВ
Няма да крия, че запазих много добри отношения с голяма част от колегите в УСБАЛО (онкологията в „Дървеница“), където преди време работех като изпълнителен директор. Пращам пациенти за специфични изследвания и лечение, помагали са и на близки мои роднини, за което няма да спра да им благодаря. През годините в разговори са ми споделяли за това, което се случва в болницата – начин на управление и решения. Показвали са ми скандални обществени поръчки, където офертите на фирмите са се движили, примерно, между 120 и 150 хиляди лева, но в сключения договор цената изведнъж става, да речем, 250 хиляди! И други „интересни“ управленски решения.
Тази информация е стигала до ниво министър като принципал на болницата, без особена реакция. Нормално – то не бяха сглобки, плаващи коалиции, псевдопромени и още по-псевдодемократи, борещи статуквото. Явно директорът беше ценен за всички партии, дори тези, дето ни го играят опоненти. За това редовният конкурс беше умишлено отлаган след края на мандата, а накрая скандално забавен като процедура. Но дойде служебната власт. Колегите звъннаха и викат – тези не са като онези. Принципни са. Даже спряха скандалната процедура, завещана от предходния министър. Подавайте документите. Малко ме учуди бързането – обявена беше пак съкратена процедура – две седмици, вместо нормалното месец. Ама в крайна сметка, седнах си на една от частите и писах концепция. Как виждам болницата във времето. Защо пък не? Работата ми там имаше ясни и измерими параметри, които немного други директори са постигали. Та подадох книжата и отидох на събеседване. Знаете ли как то започна? Поискаха да се представя! Не ме разбирайте погрешно, не съм от голямото добрутро. Просто тъпо ми се видя да караш бивш министър, на когото физиономията виси отвън на стълбището, да казва какъв е – то го пишеше и в документите за кандидатстване. Обаче комисията продължи – разкажете си биографията! Тук вече заподозрях, че имам вземане-даване с идиоти. CV-то е част от формулярите, които се представят, и би следвало членовете на комисията да са запознати с него. Има смисъл да питат за конкретни моменти от него, да уточняват детайли, да се интересуват от определени периоди, неща, ама така – разкажете си биографията и после нищо – тъпо, откъдето и да го погледнеш.
Но не това беше най-впечатляващото. Поразителното в цялото „събеседване“ беше, че нито един път никой от „комисията“ не зададе въпрос, свързан с писмената концепция за болницата, която би следвало да са прочели. Нито един-едничък въпрос, критика, уточняване, оспорване или каквото и да е, свързано с виждането ми за моментното състояние на болницата и какво смятам, че може да се направи. Ей тъй, от кумова срама. Ясно е, че тези конкурси са пълен майтап и всичко се решава извън тях, но поне можеха малко да се постараят и толкова да не им личи отношението. Ясно ми стана какво трябва да се очаква.
Финалният резултат на „конкурса“ – от четиримата кандидати моя милост беше класиран на последно място. Възможно е да съм бил най-слабият участник. Възможно е да е обратното. Пристрастен съм и ще е глупаво да се оплаквам или недоволнича от резултата. Нито пък имах желание публично да разказвам тази жалка история. Нямаше да го направя, ако не видях сигнал за поредица от злоупотреби и нарушения при управлението на УСБАЛО „Проф. Иван Черноземски“ ЕАД – Националната специализирана болница по онкология в София (сигналът е изпратен до премиера Румен Радев, до вицепремиера и финансов министър Гълъб Донев, до здравния министър Катя Ивкова и до Агенцията за държавна финансова инспекция – б.р).
Ама има и още много други неща, дето е трудно да се напишат. Те със сигурност са били известни на служебния министър Околийски, който иначе го раздава много готин, принципен и сега обикаля медиите да обяснява колко хубави работи е свършил. Пепейци за пореден път не ме разочароваха.
Ето още едно потвърждение, че те не са нито „промяна“, нито алтернатива на статуквото. Най-висшата им ценност винаги е била да опразнят някой стол, за да могат да се инсталират на него. Внезапното кариерно израстване в онкологията на техния кадър Петър Грибнев е видимата част от благодарността за запазване на директора с прелюбопитен опит със съдебната система. Пък за обществените поръчки, мисля, всичко е в реда на нещата – нали трябва да има и за невидимата благодарност…
Конкурсите за директори и бордове на директорите са ненужни театрални действия. Безсмислени ритуали. Казвам го и като провеждал, и като участвал в такива. Това не е математика или спорт, където може по обективен критерий да се постави оценка. Всъщност не е и нужно. Би следвало министърът на здравеопазването да има право с еднолично свое решени да назначава (както има право с такова да уволнява) висшите управленски кадри. Така ще се знае кой носи отговорността, без криене зад комисии и измислени процедури.