Капитан Малтабес на Константин Еленков в „Малката Англия“ е свежа и силна струя кислород сред еднообразни или преекспонирани интерпретации на мачовски персонажи по столичните сцени. Актьорът, за когото уточнението „млад“ визира единствено фактическата му възраст, сякаш излиза от едноименния роман на Йоана Каристиани, драматизиран от Александър Секулов за Народния театър под режисурата на Диана Добрева. Той е бесен и тъмен балкански субект, съдържащ и излъчващ философската космогония в географските ширини на полуострова, а страданията и страстите му се леят в танци.
Във „Влюбеният дирижабъл“ – спектакълът на Диана Добрева и Александър Секулов за пловдивската трупа, който получи най-много номинации за „Аскеер“ 2026, Константин Еленков, вече в съвсем други акорди, е също толкова убедителен. Преди броени дни той се завърна от Будапеща, където постановката на Пловдивския театър „Едип и пророците“ участва в международния фестивал МИТЕМ.
– Как публиката в Будапеща прие „Едип и пророците“, господин Еленков?
– С така наречените железни аплодисменти – продължителни овации в особен ритъм, които звучат, само когато зрителите много харесват артистите и представлението им. Казаха ни, че в Националния театър от петнайсетина години насам не са ги чували. Предприех крайно действие – буквално се поклоних доземи, легнал по очи на сцената. 900 души избухнаха в див възторг. При това „Едип и пророците“ е доста аскетичен спектакъл, за разлика от могъщите в своята визуалност „Одисей“ и „Без кръв“, с които бяхме на МИТЕМ на предишни две издания. В „Едип и пророците“ наблягаме на вътрешния свят. Сравниха моя Едип с библейските образи, чух дори репликата „В един момент видях Исус Христос.“ Нямаше какво друго да отговоря, освен „Благодаря ви“. В България малко трудно влизат на „Едип и пророците“, но след това излизат окрилени, защото вадим от тъмнината, търсейки пътя към светлината.
– Какви са впечатленията ви от Будапеща?
– Националният им театър има страхотни технически възможности, а сградата му е много модерна, прилича на Ноевия ковчег. Всички световни режисьори гостуват там. Самата Будапеща е прекрасна, в нея се събират хора от цяла Европа. Някои подхвърлят, че е провинцията на Австро-унгарската империя. Дай боже всекиму подобна провинция. Иначе самите унгарци са сурови и донякъде резервирани. Но общуването ни със зрителите беше много интересно и емоционално. Под един пост на самия фестивал имаше фрази от сорта „Константин Еленков за пореден път предложи игра, която стига до катарзис“, „Гениален талант“… Тук подобни думи съм чувал само от зрители. Не че ги искам или чакам от колеги. По никакъв начин – по-добре да е тихо, шумът е бърза слава, не е интересно.
– Колко души останаха да разговарят с екипа ви след представлението?
– Поне 350. У нас на подобни срещи идват не повече от 15–20. На МИТЕМ обаче за пореден път се убедих, че българският театър не само по никакъв начин не отстъпва, но е и от водещите в Европа.
– Как тълкувате този успех?
– Впускаме се в драматургия, което харесваме, усещаме, чувстваме. Не се стараем да сме авангардни. Когато не се напъваш да си изключителен, ти се дава отгоре. Но смирението е задължително. Иначе не става.
– В атмосферата на гилдията ви обаче не се долавя кой знае какво смирение.
– Има ли общност, има съскане. То е неизменно за съсловието ни, при нас се приема за нормално. Артистите притежават силен характер и още по-силни емоции. Противоречивите страсти са типични за гилдията ни, те няма да изчезнат. Гледам да не се занимавам с тях. Не бива. Слава богу, аз съм от семейство на артисти, в което от малък са ме възпитали, че никога не бива да се завижда на успелите. Урокът, който помня още от детството, е: Бъди, какъвто си, за да станеш някой, а не да си като някого. И като стигнеш до някъде, съжалявай тези, които биха могли да ти завиждат. Не изпитвам яд или гняв към този, който евентуално би проявил завист към мен, а само силна жал. Моля се Бог да му прости завистта – голям грях, следван от много тъга, моля се да му стане по-светло на душата. Тъмните мисли са от Лукавия, никой няма нужда от тях.
– Защо според вас артистът е пълен с контрасти и конфликти?
– Защото е самотен човек. Изкуството е неговият начин на изразяване. Той вади вълненията от вътрешния си свят, за да не се трупат и да не тинясват. Артистът твори, защото не може да не твори. Ако не твори, ще умре. Ако не изхвърля световете, които раждат съзнанието и въображението му, ще експлодира, тъй като в главата му е страшно.
– Но също толкова взривоопасен е и вашият капитан Малтабес в „Малката Англия“.
– Дълго време се опитвах да разбера точно какъв е той, бившият бедняк, сирак, отгледан от чичо си, преди да работи като юнга, а после и да стане собственик на кораб. Малтабес е гръцката версия – доста по-романтична и по-интелигентна на Лопахин от „Вишнева градина“. (Героят на Чехов е емблема на новите руски богаташи, оттласнали се от низините, критиците обаче го характеризират като „психологически парадокс“– б.а.). Той е от хората, които знаят как да получат исканото. Не успеят ли, става страшно.
– Дълго ли репетирахте танците в „Малката Англия“?
– Доста поработихме с Олга Панго. Бързо схващам, макар че не е лесно. Ненавиждам математиката, а в танците има страшно много от нея. Само като чуя числа, мозъкът ми започва да блокира. Но в момента, в който усвоя логиката в стъпките, вече нямам никакъв проблем, дори не го мисля. Този мой Малтабес излезе страшен танцьор, не знам за капитан. Щастлив или нещастен, разкрива чувствата си с танци. Най-младите колеги също се справят много добре. Олга Панго е страхотен хореограф. В „Без кръв“ ми даде насоките, а соло изпълненията са мое дело.
– Играете Одисей, Едип, Малтабес – мислите ли, че си приличаме с гърците?
– Те са доста по-хитри и по-лукави от нас, доста по-умело маневрират. Ние сме със сопата по главата. Много сме близки, но при тях действа и средиземноморският вятър, затова животът им е различен. Лазурът по гръцките брегове ме омайва.
– Толкова романтичен ли сте?
– Романтизмът е в кръвта ми – с цялата си възхвала към Бога и интереса към смъртта като към нещо красиво, неизбежно и страшно. С цялата си мистика и лек хлад. От малък обичам Джордж Байрон – писмата му, дневниците му, отдавна искам да мина по маршрутите му в Гърция, да видя видяното от него.
– Всичко това подсказва, че може би нямате действено отношение към политиката.
– Както се казва в „Едип и пророците“, никога не трябва да вярваме на лъжепророците. Те са водени от илюзията, че могат да си играят с бъдещето. То не е наше, нямаме права над него. Искам да стоя далеч от политическото, колкото наивно и невъзможно да звучи това. Такава, каквато я познаваме тук и сега, политиката е демоде. Съвременният човек в XXI век трябва да каже „Не“ на идеите и амбициите на малките човечета, които си въобразяват, че могат да дърпат конците на целия свят. Задължително е да направим така, че политиката да бъде администрацията в държавата, а не всички да се занимаваме с нечии въжделения.
– Но младите интелектуалци като вас се дистанцират от политиката, за да не си изцапат ръцете, докато техни алчни връстници се опитват да я приватизират.
– Интелектуалците се пазят да не си изцапат душите. Всеки интелигентен човек е наясно, че в един момент ще се поддаде на желанието да получиш и да вземеш, тъй като притежаваш власт. А тя е много опасно същество. Колкото по-далеч от нея, толкова по-добре. За мен политиката няма място в изкуството. А дали изкуството има място в политиката, не се наемам да твърдя. Е, по света има доста добри актьори сред политиците.
– Започвате репетиции с Йерней Лоренци на „Физика на тъгата“ по едноименния и награждаван роман на Георги Господинов. Как мина кастингът?
– Винаги съм мечтал да работя с двама световни режисьори – Боб Уилсън и Йерней Лоренци. Играя в „Бурята“ на Уилсън, а когато се запознах с Лоренци, бързо разбрах, че е не само интелигентен, но и чувствителен, светъл и добър човек. Гледал съм негови спектакли още преди да вляза в НАТФИЗ. Много ми харесва въздействащия му стил – виждаш на сцената бременна жена с корем от чувал с брашно, разпарят чувала и брашното изтича. Падам си по добрия и ефектен буквализъм, по метафорите без кич. Та на кастинга избрах да изобразя една от водещите фрази-послания във „Физика на тъгата“: „Цял живот се опитвам да извадя минотавъра от себе си.“ Лоренци поиска да чуе от нас и лични спомени. Изслуша ги, без да реагира и да ги обсъжда. Остави ни да мислим, че всичко, което разказваме, е вярно. Искаше да види какви хора сме, какъв е светът на всеки от артистите.
– Вие какви спомени разказахте?
– Постъпих хитро. В края на първи курс Маргарита Младенова, която завинаги си остава мой учител и от най-интелигентните хора в живота ми, ни възложи да превърнем в представление свои спомени и сънища. То стана успешно, с него гастролирахме на студентските фестивали във Вроцлав и Сибиу. Възползвах се от двата си спомена и пред Лоренци. Единият е малко нецензурен. Той е от момента, в който за първи път видях женски гениталии. Бях на 7, когато започнах спор със съседско момиче как се казва съответният орган – тя настояваше за думата, използвана на село, аз я отричах. И за да ме убеди, че възприетото название е подходящото, направи демонстрация. Бая се стреснах – както си ближех сладоледа, я ударих с него по „мунката“, както пък аз наричах онази част от нейната анатомия, и избягах от собствения си двор. Всичко това се случваше в къщата ни в Левски. Бях в абсолютен потрес, светът изведнъж ми се разкри по различен начин. Сякаш отхапах ябълката на раздора и напуснах райските градини. Лоренци и Георги Господинов много се смяха на тази случка.
– Предполагам, че сте споделили и нещо по-сериозно.
– Да, и от по-сериозна възраст. Пак в двора на къщата ни играехме на „водна“ война, „стреляйки“ се с пълни легени. И когато влязох да търся суха тениска, видях в шкафа нощницата на баба ми – майката на майка ми, която беше починала наскоро. По нощницата имаше няколко черни косъма от косата й. Времето изведнъж спря, физически усетих присъствието на баба ми. Беше много особено – не чувах нищо друго освен глухия шум на водата, с която приятелите ми продължаваха да заливат прозорците.
– Бихте ли споделили удоволствието, към което се стремите извън сцената?
– Веднага: свободно време, в което да се наслаждавам на гугутките в село Левски. Природата там е моята екзистенциална батерия, която ме зарежда с вдъхновение. За всичко. Ако го няма село Левски, не бих оцелял. Водя и приятелите си, с които сме заедно от деца, за мен те са толкова важни, колкото и семейството ми. Те ме разбират, не се интересувам от никой друг.
– Продължавате ли да рисувате?
– Да, разбира се, завършвам цикъл от 13 картини.
– Защо не учихте в Художествената гимназия?
– Бях в паралелка за изобразително изкуство, а после бащата на майка ми (актьорът Стойно Добрев, който беше и прекрасен художник – б.а.) за първи път отсече „Не“, когато трябваше да кандидатствам в гимназия. Бяха ми оставали пълна свобода на изборите и това ми даваше криле. Та тогава дядо ми каза: „Трябва ти перфектен английски, за да нямаш затворени врати по света“. Така и стана.
Гаси пожар с Ивайло Калушев в Стара планина
По време на снимките на сериала „Ком-Емине“ го напада стадо глигани, среща се и с мечки
Константин Еленков преживява невероятни приключения, докато вървят снимките на сериала за БНТ „Ком-Емине“. Както се знае, той е в ролята на разглезена кино звезда, а екипът трябва да измине много километри пеша.
„Беше пълно безумие. Чудехме се как е възможно всички до един да сме толкова луди. Добре че издържахме на зверските условия, които налага Балканът. Той е със собствен характер и виждания. Въобще не го интересува, че си му отишъл на гости и му ходиш по гръбнака. В един момент е настроен прекрасно, в следващия – щрак, и започва да гърми и да трещи, става страшно и светът се обръща с главата надолу“, връща актьорът лентата към онзи силно динамичен период от кариерата му в киното.
„Някои от хижите предлагаха така наречения дирек – дълга дъска с матрак, върху която всички спят като сардини в консерва. Глава до глава, между 11 и 17 човека. За мен е невъзможно, просто ме ужасява. Затова на много от местата спях в палатката си.“ Но има два случая, в които съжалява, че е избрал палатката пред дирека.
Албена АТАНАСОВА