За хората той е братът на криптокралицата Ружа Игнатова, изчезнала безследно. Но когато започнахме този разговор, той помоли да бъде представен като Константин Игнатов, а не като брата на… Всичко, което му е причинила сестра му, е изключително болезнено за него – лежал е в затвора, тръшвали са му врати, когато си е търсил работа. Бъдещето му е било неизвестно.
Константин иска да излезе от тази мрачна сянка. Затова съвсем скоро ще издаде книгата „Дъното“ и ще е главен герой в моноспектакъла „Константин“, чиято премиера е планирана в началото на юни.
– Константин, издавате автобиографична книга. Благодаря, че се съгласихте първо пред „Филтър“ да говорите за нея. Как се роди идеята?
– В началото на юни предстои да издам дебютната си книга – и да, на пръв поглед тя изглежда като типична автобиография. Но още от първата страница става ясно, че не е просто история за мен. Истината е, че я написах с мисъл за хората, които се борят. За онези, които са падали, съмнявали са се в себе си, чувствали са се изгубени. Исках да оставя нещо смислено – не изповед, не оправдание, а честна, човешка книга за втория шанс. Не се вземам насериозно, не се смятам за герой, но вярвам, че ако дори един човек намери утеха, сила или надежда между страниците, всичко си е струвало.
– Озаглавихте я „Дъното“. Защо?
– Защото вярвам, че всеки човек – без изключение – минава през свое собствено дъно в живота. Това може да е разпаднала се връзка, загуба на близък, провал, предателство или просто момент, в който се чувстваш без посока и сили. Истината е, че най-трудното нещо в такива мигове не е самият удар, а изправянето след него. Затова написах „Дъното“– не като изповед, не като опит да се харесам, а като протегната ръка. Книгата не дава готови отговори и не претендира да е решение. Тя е като приятел, който седи до теб в тъмното, пуска ти усмивка точно когато най-малко очакваш, и ти напомня, че не си сам. Под хумора и лекотата в нея се крие дълбоко послание – че можем да се съберем отново. Че можем да бъдем по-съзнателни, по-силни и по-добри. И че понякога, именно когато си на дъното, започваш да виждаш най-ясно какво има нагоре.
– Колко пъти сте били на дъното?
– Бил съм на дъното повече от веднъж. Животът не ме е галил по главата, но безспорно най-тежкият ми период беше времето в САЩ. Там изгубих не само свободата си, но и представата за това кой съм. В „Дъното“ разказвам откровено – понякога по болезнен начин – за този път. За срама, за самотата, за вината, за вътрешната тишина, която може да те разяде или да те изгради наново. Мисля, че никога досега не съм бил толкова честен – не само с другите, а и със самия себе си. И точно това ми помогна да се върна към живота с повече смирение, повече благодарност и много по-малко страх от това да бъда уязвим.
– На снимката на корицата сте с много белези. Кой е най-болезненият ви белег досега?
– Корицата с белезите казва много. Това не е просто артистична снимка — това е символ. Всеки от нас носи своите рани, вътрешни или външни. Понякога животът ни мачка така, че си мислим, че няма връщане назад. Но точно тогава идва истинската ни сила — не когато сме непокътнати, а когато въпреки всичко, ставаме и продължаваме. За мен най-болезнените белези не са тези, които се виждат. Това, че изпуснах първите години от живота на сина си… че не успях да се сбогувам с баща ми — това са неща, които човек не забравя. Но именно заради тях днес съм различен. Не по-добър, но може би по-благодарен. И ако с тази книга мога да дам на някого рамо в труден момент — значи всичко си е струвало.
– Коя част от книгата ви беше най-трудно да напишете?
– Най-трудната част за мен беше именно онази, в която пиша за загубата на баща ми. Мисля, че всеки човек, преживял смъртта на родител, ще ме разбере. Знаеш, че трябва да го напишеш, но сърцето ти отказва да го разкаже. За мен това не е просто лична история — това е начин да кажа на хората: „Ако си минал през такова нещо — не си сам“. Трудно беше, но вярвам, че точно тези думи най-силно докосват. Защото са писани с тъга, но и с обич.
Не знам къде е сестра ми и се надявам никога да не го разбера. Това не е омраза, това е граница
– За хората вие сте братът на Ружа Игнатова. Но когато участвахте в „Черешката на тортата“, казахте, че не искате нито да я чувате, нито да я виждате. Все пак пишете ли нещо за нея в книгата си и какво е то?
– Истината е, че отношението ми към нея няма да се промени. Не знам къде е и се надявам никога да не го разбера. Просто искам животът ми и този на близките ми да бъде защитен от нея. Доверието към нея не само ми струваше всичко, за което съм се борил дотогава в живота ми, но няколко пъти струваше почти самият ми живот. Това не е омраза — това е граница. В книгата и в пиесата Ружа присъства, да. Но не като икона на скандал или мистерия, каквато я направиха медиите. А като човек. С всичките си слабости, избори и последствия. Няма как да не е част от историята — защото именно тя ме отведе до дъното, от което по-късно започна моето изкачване. Пиша за това не с желание да соча с пръст, а за да покажа, че дори най-болезнените ни връзки могат да ни научат кои сме и какво никога повече не искаме да бъдем.
– Какво е да си брат на Ружа Игнатова?
– Да си брат на Ружа Игнатова звучи като нещо сензационно. На някои хора дори им звучи престижно. А истината е, че е просто тежко. Не като жалване, а като постоянна сянка, която върви след теб. Казват ми „брата на“, а не по име. И с това сякаш всяка моя крачка винаги трябва да бъде обяснявана. Три месеца ми трябваха да си отворя банкова сметка заради нейната „слава“. Всеки превод се проверява. Всяко пътуване минава през специални проверки. Медиите следят всяко мое изказване, всяка усмивка, всяка грешка. И понеже нея я няма, често мен се опитват да поставят в нейната роля. Но аз съм отделен човек. Правил съм грешки, понесъл съм последствията и днес се боря да живея честно. Не търся сензации — търся мир. И се надявам, че с книгата ще покажа, че зад всяко име стои човек. А понякога и една много различна история.
– Преминали сте през много изпитания. Опирали са ви дори пистолет. В такива моменти изпитвали ли сте страх за живота си?
– Мисля, че страхът е съвсем нормално чувство. Дори е полезен — той е начинът на тялото да ни каже „внимавай, животът ти е важен“. Имало е моменти, в които съм усещал как всичко може да свърши за секунди… и точно в такива моменти най-силно започваш да цениш живота. Да се радваш на най-простичките неща — че дишаш, че има утре, че имаш кого да обичаш. Не съм безстрашен. Но съм благодарен. И това ме крепи много повече, отколкото някаква сляпа смелост.
– Три години и половина сте лежали зад решетките. Изживяхте ли онова, което сме гледали по филмите за американските затвори – бой, унижения?
– Американските затвори не са като във филмите, те са по-лоши. Там насилието е част от ежедневието, расизмът е на всяка крачка, а оцеляването – буквално. Ако не се бях занимавал с бойни изкуства, не знам дали щях да имам шанса днес да говоря с вас. Но най-тежкото не е физическото. Истинската битка е в главата – със самотата, с вината, с мисълта дали ще имаш втори шанс. Няма да забравя как по време на COVID в затвора всички се разболяхме, дори няколко души починаха. А ние чакахме. Даже първо тестваха животните в зоологическите градини, после – нас. Това много говори.
– Ако днес имате възможност да изтриете част от живота си – коя ще е тя?
– Ако можех да върна времето назад, никога нямаше да тръгна по пътя, по който ме доведе сестра ми, и до всичко, което последва. Това е част от живота ми, която дълго време ми тежеше. Лежал съм буден много нощи с мисълта „Ами ако…“, но истината е, че миналото не можеш да го пренапишеш. Можеш само да го разбереш, да си поемеш отговорността и да направиш всичко възможно да оставиш след себе си нещо по-добро. Аз не се оправдавам. Напротив – нося си отговорността, не само чрез присъдата и последствията, а и с усилията, които полагам днес. Откакто съм се прибрал в България, обикалям училища и спортни клубове и говоря с млади хора. Разказвам им за грешките си. Опитвам се да им покажа, че образованието и спортът са истинската инвестиция, а не илюзията на бързите пари. Ако дори едно дете избере друг път заради това, което съм споделил – значи е голяма победа.
– Освен книга скоро премиера ще има и театрална постановка за вас, която се казва „Константин“. Тя как се роди?
– Всичко започна след мое участие, в което говорих открито за миналото си и за това колко опасен е фалшивият образ на „мъжа мутра“, който днес често се представя на младите – особено в спорта. След това към мен се обърна режисьорът Симеон Гатев. Оказа се, че не просто е чул думите ми, а ги е усетил. Видял е не само грешките ми, а и уроците зад тях. Седмици наред се срещахме – аз разказвах, той слушаше. Говорех за всичко – и за паденията, и за вината, и за онези моменти, в които хич не бях герой, а просто един изгубен човек. Не скрих нищо. А когато за първи път прочетох сценария, онемях. Симеон беше успял да облече личната ми болка в думи, които звучаха като поезия дори когато разказваха за най-тъмните ми дни. Така се роди постановката „Константин“ – не като спектакъл за мен, а като послание за всички, които са се изгубили, но още имат шанс да намерят пътя си обратно. Премиерата ще е на 3 юни в Сити Марк Център в София.
– Познавате ли се с актьора Мак Маринов, който ще влезе във вашия образ?
– Запознах се с Мак Маринов чак след като той вече беше изградил своя версия за мен. Това беше наистина вълнуващо – да видя как някой улавя моята същност, без да ме копира, и успява да я оживи. Той не просто играе моята история – той я усеща, преживява и предава на хората по начин, който докосва сърцата им. Вярвам, че Мак ще остави следа у всеки, който го гледа.
– Богат ли сте в чисто финансов план днес?
– Много хора вероятно ще се изненадат, но в момента финансовото ми състояние е далеч от представата за богатство. По време на делото срещу мен прокурорите представиха доказателства от ФБР, които показват, че съм работил на напълно обикновена заплата в административния отдел на компанията на сестра ми. Тази заплата сега трябва да върна във форма на глоба към американската държава.
Докато следях развитието на делото, осъзнах нещо наистина смайващо – колко прозрачни сме пред институции като ФБР. Те успяха да проследят всяка моя финансова трансакция, местоположение, дори дребни детайли като два неплатени фиша за нарушения на скорост в Германия отпреди повече от 15 години. Това ме накара да се замисля не толкова за парите, а за начина, по който живеем в свят, където всичко за нас е известно. Но в крайна сметка, животът ме научи, че най-голямото богатство е далеч от банковата сметка, а е в малките хубави моменти, които мога да прекарам с близките ми.
– Сега какво работите?
– От една година работя като международен бизнес консултант и оратор. Това ми дава възможността да общувам с хора от различни среди, да обменям идеи и да уча всеки ден. Но освен професионалните ми ангажименти има две каузи, които са ми наистина близки до сърцето. Първата е свързана с младите – обичам да говоря пред тях, да ги вдъхновявам, да ги насърчавам да вярват в себе си.
Втората кауза е посветена на хората, които се опитват да започнат нов живот след време, прекарано в затвора. Боря се за втори шанс, защото вярвам, че това е правосъдието във всяка цивилизована държава – след като човек си изтърпи наказанието, трябва да получи възможността да се интегрира отново в обществото с новото си съзнание.
– Разкажете ми за жената до вас. Каква е тя, с какво се занимава?
– Стефани е много повече от просто жената до мен – тя е моят най-добър приятел, най-голяма опора и учител по български! Преди да се върна в България, прекарах 32 години в чужбина, повече от 20 от тях – сам, без семейство. Можете да си представите колко трудно ми беше да се адаптирам, но тя беше до мен във всеки момент.
И ако трябва да бъда честен – никога не съм срещал човек с толкова голямо сърце и невероятно чувство за хумор. Всеки ден успява да ме впечатли с начина, по който вижда света. В момента се занимава с продажби, но най-много ми харесва нейната постоянна жажда за развитие и личностен растеж.
– Какъв баща сте?
– Едно от най-болезнените неща в живота ми беше, че закъснях с цели четири години, за да се запозная със сина си. Това е време, което никога не мога да върна назад, но сега се старая да не изпускам нито миг от живота му. За мен е важно да му бъда пример, да му давам цялата любов и внимание, които заслужава.
– Окончателно ли оставате в България?
Да, понякога се чудя дали животът ми щеше да бъде по-лесен, ако бях останал в Германия. Там са компаниите, с които работя и вероятно щеше да е по-удобно в много отношения. Но тези мисли никога не се задържат дълго в главата ми, защото България е моето място. Тук искам да изградя семейството си и да остарея.
В Германия съм просто човек, който работи – там никой не ме познава заради миналото ми, както тук. Но това няма значение за мен. Животът не е само професия или удобство. Той е спомени, корени, усещане за принадлежност. И аз знам, че именно тук принадлежа.
Не всичко е лесно, разбира се – никъде не е. Но за мен важното не е къде би било по-удобно, а къде се чувствам истински щастлив. И това място винаги е било и ще бъде България.
Антон СТЕФАНОВ