Константин Коцев остава в историята на театъра и киното ни като един от малкото интелектуалци през соца и след него, за които изкуството е философия и еманация на духа. Извайва всеки образ според законите на непреходното майсторство на сцената и екрана – абсолютно сливане, максимална лоялност към автора, пределна искреност, никакъв самоцелен флирт с публиката. Той е от единиците, които възбуждат персонажите си до степен, в която зрителите често забравят за другите артисти. „Нашата работа е любовна, разговорът ни с тези, които ни гледат и слушат, е за любов“, казва приживе Константин Коцев, роден преди 100 години в Истанбул.
Пацо, както го наричат близките и в съсловието, e далеч от клишетата за звездата бохем. Перфекционист и работохолик – за него няма точка, винаги започва отначало, но най-вече държи на отношения без задкулисие. „Когато се изкачваш нагоре, не можеш да се заседяваш – става ти студено. Много ми се искаше приятелите да не ме предават. Когато станах „заслужил“, половината от тях изчезнаха. Когато станах „народен“, и останалите се изпариха. Така се смразяват хората. Заради звания и медали. Суетни сме, колкото и в гилдията да не го признават. Чуждият успех рядко буди радост“, разказва той. Двуличието открай време му е чуждо. „Рисувам върху лицето. Какъвто съм, когато играя, такъв съм и в живота. Няма разлика. Тези, които се правят на някой друг, са жалки и смешни.“
В средата на 90-те години Константин Коцев нарича „копринени“ хората, които грабят. „Най-страшното на този свят са парите и водката“, често цитира Чехов. Затова е отвратен от кредитните милионери: „Те не могат да изядат парите си, но парите ще изядат тях“. И тъжно споделя още, че тук „малко сме цървулясали“, но това е съдбата ни.
В началото на новия век с печал сравнява актьорите с остарелите проститутки, които напразно пъчат пазви и запретват поли, а автомобилите профучават покрай тях, защото вече дори не хващат окото. Но каквото и да му се случва, никога не се вайка, защото твърдо вярва, че човек не може да се фиксира в лошото.
„Ролята, която не познаваш, е като любовта – не можеш да кажеш каква жена искаш, докато не се влюбиш в нея. А разбираш, че си се влюбил, едва когато я откриеш. Ролята, която ще дойде, ако дойде, е най-хубавата. Не съм се отказал да чакам. Ще чакам до последен дъх!“, споделя той в края на съзнателните си дни. „Тежи ми, че не играя. Доказал съм се, никой няма право да ме лишава от това, което обичам най-много. Всеки божи ден ходя до Сатирата. Имаше един бай Георги, който продаваше в магазинче. Оплакваше се: „Преча. Седя тук и преча. Отивам вкъщи и пак преча“. И аз съм като него. Преча.“
Не му и хрумва да пише мемоари. Не е убеден, че се познава достатъчно добре. Шегува се, че ще се изкара по-добър, отколкото е, а като всеки човек има достатъчно грехове. Често е изпълнен със съмнения – заради тях рядко се чувства абсолютно на мястото си.
За последен път излиза пред публика през юни 2006 – за 80-ия му рожден ден в кино „Одеон“ е прожекцията на филма на режисьора Милен Николов от началото на 70-те „Гола съвест“, в който Константин Коцев е фанатично честен стражар, опитващ се да спаси гората от незаконна сеч, но вместо благодарност е наказан и заплашван, след като отказва подкуп от дървената мафия. Малко преди да си отиде, попаднал в безмилостния капан на алцхаймера, виртузоът на превъплъщенията не познава дори сина си Димитър и дъщеря си Зорица.
Взрив край Босфора преобръща живота му
Завършва право, за да се хареса на момичетата, но отказва да го назначат в съда
Родителите му са от село Стъргел, на 46 километра от София. Баща му е химик, който подписва договор с фабрика в Истанбул, която произвежда снаряди и бомби. Когато загива при взрив, вдовицата му се връща с трите им деца в София. До петата си година Константин Коцев говори само на турски. От Истанбул е и прякорът му Пашата. После става Пацо, което пък на италиански означава луд. От манталитета на турците попива важно качество – дадената дума е хвърлен камък, никога не бива да се нарушава. „У нас е обратното“, ще каже след години.
Наследява чувството за черен хумор от чичо си Иван, на когото хич не му е било весело, когато насилствено вкарват земите му в ТКЗС-то и пишат на вратата му „Народен враг“.
Като тийнейджър се включва в театралната школа на Николай Фол. После попада в радиогрупата на Сия Янакиева. Но госпожиците нещо го подминават, чувства се смачкан, когато го взимат на подбив. Решава, че ще ги изуми, ако стане адвокат. „Бях убеден, че момичетата харесват сериозни мъже. По-късно разбрах, че съм се лъгал.“
Учи право втора година, когато приятели го навиват да кандидатства с тях във ВИТИЗ. Той обаче има железен принцип – започне ли нещо, трябва да го довърши. „Неушитата докрай рокля и неизмазаната къща са лоша работа“, твърди бъдещият юрист. Но се отказва от сигурно назначение в съда, защото бързо осъзнава, че служителите там са много подкупни заради ниските си заплати. „Не изпитваха никакво съчувствие към когото и да било. Професията беше изгубила своята сладост, стори ми се крайно непривлекателна“, връща той лентата след време. Затова пък веднага го приемат във ВИТИЗ – в класа на професор Кръстьо Мирски, където е с Григор Вачков, Никола Анастасов, Татяна Лолова и Хиндо Касимов. Константин Коцев е сред младите лъвове от златния период на театъра в Бургас – заедно с Ицхак Финци, Леда Тасева, Иван Кондов, Петър Слабаков. Тогава Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов революционно преобръщат кода на социалистическия реализъм и изпреварват много от европейските си колеги.
През първите години в Сатирата Константин Коцев почти живее в театъра – гледа и репетициите, и представленията, в които не участва. Георги Калоянчев често го подкача: „Не си губи времето, тичай да гониш гаджетата“. После започват да го разпознават по улиците и това, естествено, му е много приятно.
Антонина Ковачева, запален театрал и бъдещ лекар, една вечер вижда Константин Коцев в ресторант и иска автограф от него. Прибира се въодушевена след краткото общуване и показва на по-голямата си сестра Савина двете изречения, написани върху салфетка. В този момент каката е залегнала над учебници и учи за изпити по българска филология. „Тук няма запетайка, тук не е сложил точка. Простак“, отсича с възмущение тя. Няколко години по-късно се омъжва за него. Купонът в Сатирата е гръмотевичен, организират го Невена Коканова и Климент Денчев, които тогава са особено близки, макар че се опитват да го скрият. Песни, танци и закачки, дирижирани от прословутия Иван Стоянович, властелин на смешните измишльотини. Прочутият кинокритик и съпруг на Ани Бакалова чете на булката писмо, в което несъществуващ доктор твърди, че младоженецът има няколко извънбрачни деца. Йордан и Сузи Радичкови са кумовете на двойката. След време между четиримата настъпва охладняване. Актьорът и писателят разменят остри реплики, но никой от тях не коментира какъв е поводът за тях. Както се знае, повечето хора от онова време помнят Константин Коцев най-вече с монолога на Гоца Герасков от „Суматоха“ на Радичков, в който селянинът търси изгубеното си прасе.
Семейството обитава апартамент в престижния блок на арт елита на улица „Елемаг“ до гората – съседите са Невена Коканова, Любомир Кабакчиев, Георги Гайтаников, композиторът Иван Дреников, оперната дива Христина Ангелакова, дузина художници. В началото живеят задружно, но по-успешните постепенно стават обект на завист. Константин Коцев споделя, че му липсват простодушните комшии от панелката в „Младост“, с които сяда на пелин и туршия в мазето, чиито стени са налепени с голи момичета от шофьорските календари. Савина е редактор в Държавния съвет, обгрижва изяществото на използвания там език, сериозна и амбициозна дама.
Репетира „Дневникът на един луд“ четири години
Напуска Сатиричния театър заради негативни коментари, които прави за комунизма в Съветския съюз
Константин Коцев понякога се ядосва, че колегите му в Сатиричния театър невинаги го разбират – няма как да е иначе, той чете, а повечето от тях не отварят книга. Но никога не се отнася снизходително към талантливите актьори с по-малък интелектуален капацитет. Много добре знае, че природните дарби и инстинкти могат да минат и без литература. Самият той обаче е аналитичен, има нужда да осмисли персонажите през битието на авторите им и социума на времето, в което са писани.
Методи Андонов е неговият режисьор в Сатирата. „Невероятен човек. Когато се разпалваше на репетиция, започваше да се удря по бедрата. Енергията му беше страшна. Умря като светец – в съня си.“ Константин Коцев е сред малцината творци с десетки постижения, които не се подмазват на властта. Нито пък поддържат дружески отношения с партийните секретари в Сатирата. Не крие, че няма как да са приятели с Георги Калоянчев, защото са много различни. Но са добри колеги. Основният принцип на Константин Коцев е да играе с всеки партньор по най-правилния начин, защото на сцената е като във футбола – и като в любимия му баскетбол, който години наред тренира в младежкия ЦСКА. Най-близък сред колегите му е Георги Парцалев. Подиграват им се, че под прожекторите приличат на Крачун и Малчо, но те нехаят – и двамата са над битовизмите. „А как се смеехме с Парцалев… Беше много свестен и раним. Веднъж в Киноцентъра популярен колега започна да му крещи, че е хомосексуалист. Всички настръхнахме, беше ужасно. Нима заслужаваше тези приказки?! Това е орисия, не е по-желание. Беше отчаян от грубостта на някои хора. Сподели го с мен, докато снимахме „Привързаният балон“ в Елена. А колко беше щедър! Купи колело на местно циганче. То се похвалило, дойде друго и взе да моли Пацо за акордеон. Радваше се на обичта на хората.“
Със смесени чувства Константин Коцев се поддава на необходимостта от неизбежните за семейния бюджет халтури. Но признава потреса си от абсурдни ситуации, в които попадат покрай печалбарството като необходимо зло – като тази в град Раковски, където със Стоянка Мутафова излизат пред ромската общност след стриптийз на млада циганка, а наоколо се леят ракия и вино, вият се пушеци от скарите и гърмят дюдюкания. Присъствието им е напълно излишно, но те коректно разиграват скеча си.
В продължение на четири години подготвя моноспектакъла си „Дневникът на един луд“ – 33 страници текст. За първи път в България сам актьор излиза на голяма сцена. Когато започва да работи по представлението, интриганти в Сатирата внушават на директора, че Пацо ще нарушава графика на останалите проекти. Затова репетира през нощта, а главен консултант му е Савина. Играе между креват, дюшек, чаршаф, гърне и закачалка. Критикът Атанас Свиленов му казва, че подобен Гогол не е виждал. „Ако не влизаш абсолютно гол във всяка следваща роля и не я обличаш с неистов труд, си обречен“, убеден е Константин Коцев. И поднася една от най-съвършените дисекции на човешката природа. Нито един зрител не си тръгва през антракта. Той определя тези 15 минути като „тест за интелигентността на публиката“.
На турне в Москва и Ленинград Константин Коцев трудно пести мнението си за комунистическата действителност и високомерното отношение на руските знаменитости към българските им колеги. Скандалът е огромен, въпреки че негови близки подозират преднамереност и дори опиати в чашата му. Напуска Сатирата. И без тази разправия финият и чувствителен актьор трудно издържа засадите и ударите под кръста. Иначе се въздържа от политически речи, макар че вкъщи коментира социализма като страшно недоразумение. „Казваше, че живеем в държава, която абсолютно не може да се сравни със света от другата страна на Желязната завеса“, припомня си Димитър Коцев-Шошо.
В театър „София“ го приемат с радост, където остава до изгрева на демокрацията. После, като всеки демократ, който не понася конюнктурата и опортюнизма, излиза на свободна практика, осъзнавайки високата цена, която ще плати. „Режисьорите не ме обичат, нито директорите. Не понасям диктатори, които оставят актьора на втори план. Не съм против експериментите, но напоследък само те се случват. Театрите останаха без лице“, споделя Константин Коцев.
Неведнъж обаче иронизира политиците, които ходят на театър само за да се покажат. „Абе, всичко е сметка. Но някога Тодор Живков се държеше добре с мен. След една от премиерите в Сатирата се събрахме в кабинета на директора и Тодор Живков се опита да коментира постановката. Жена му Мара Малеева веднага го засече: „Мълчи! Ти не разбираш от тези работи“.
В последния си спектакъл – „Слънчеви момчета“ на големия американски комедиограф Нийл Саймън в Театър 199, са тандем с Георги Русев. Коцев е и режисьор. Постановката има голям успех – играят се над 90 представления. Те са много изобретателни, предизвикват смях, без да се стараят да бъдат смешни – класически комедианти. „Той беше гейзер от остроумие“, определя го Татяна Лолова.
Партийни цензори спъват филма „На малкия остров“
Антифашистката драма е оценена от френски критик като принос към седмото изкуство
Константин Коцев дебютира в киното през 1956 година като епизодичен кларинетист в комедията на Борислав Шаралиев „Две победи“. Рангел Вълчанов го харесва за един от централните персонажи в антифашистката драма „На малкия остров“, когато Константин Коцев все още е студент. Казва, че Жеко, който заедно с другарите си планира да избяга в Съветския съюз през Турция, е любимата му роля в жанра. Филмът печели втора награда на фестивала в Прага и почетен диплом в Мелбърн. Но завеждащият отдел „Наука и образование“ на ЦК на БКП Ганчо Ганев казва: „В „На малкия остров“ нито веднъж не се чуват думите „комунист“ и „партия“?!“. Така спъва „На малкия остров“ по пътя му към големите западноевропейски форуми.
След време Константин Коцев ще каже на Рангел Вълчанов, че са като Боянския майстор – предвестници на Ренесанса, тъй като премиерата е през 1958 година, преди така нареченото Чешко чудо да разтърси киното със социална ангажираност и автентични емоции. Френският критик Жорж Садул пък пише, че „На малкия остров“ е принос към световната киноиндустрия.
Константин Коцев е сред малобройните перфекционисти, които не правят разлика в качеството, без значение дали образът се брои за водещ, или за поддържащ. Той е еднакво колоритен в „Инспекторът и нощта“, „Привързаният балон“, „Шведски крале“, „Случаят „Пенлеве“, „Слънчев удар“, „Индиански игри“. С Апостол Карамитев са изключителни в „Бялата стая“ на Методи Андонов. В „Топло“ е изумително смешен като пенсионера Снегов, който фъфли на съседче: „Момиченце, върни си ми зъбките“. Детето е бъдещата журналистка Десислава Минчева.
Отглежда децата си сам, никога не се жени отново
Води ги редовно да разговарят в шкембеджийница и задължително се връщат заедно с трамвая
„Първият ми спомен за татко е как го чаках зад кулисите в Сатиричния театър. После, когато бях на 7 години, го гледах в „Дневникът на един луд“ по Гогол. Не беше на себе си от умора, но много щастлив. Не разбирах нищо, но изпитвах смес от гордост и срам, че баща ми е сам на сцената и всички му ръкопляскат“, разказва Димитър Коцев, на когото всички казват Шошо. Той е на 15, а сестра му Зорица е на 14, когато майка им умира. Актьорът е смазан, но се стяга заради децата, които отказва да заведе на погребението – за да запомнят Савина жива и усмихната. Не се поддава на самосъжаление и депресии. Вярва, че всичко трябва да се преживее достойно. Отглежда ги сам. Никога не мисли за втори брак. „Аз съм от старото поколение, за мен бракът е свещен. По мое време беше невъзможно да живееш с жена без брак“, казва той. „Мъката го смаза. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа на нещата от обратната им страна и никога не се е отдаде на съжаление, поне не го е показвал“, спомня си онова време Димитър Коцев.
Шошо и сестра му растат изключително самостоятелно, защото баща им работи от сутрин до вечер. Постоянно препълва хладилника от страх, че ще останат гладни. Не е суетен, но винаги е елегантен и избръснат, за да дава пример и кураж. Хорското любопитство обаче му е досадно, а самият той не си позволява излишни откровения.
„Често му се налагаше да пътува и да ни оставя сами. Оправяхме се, но това в някаква степен ни даваше свободата, която днешните деца нямат. Много хубаво чувство е да общуваш с когото искаш по начин, който сам си избрал“, връща лентата с носталгия Шошо.
„Никога не ни е контролирал, можехме да правим каквото пожелаем. Единственото ни задължение беше да се обаждаме, когато се приберем вкъщи. Тримата бяхме приятели, а не баща и деца. И си вярвахме. Разправии вкъщи никога не е имало. В тежки моменти като че ли брат ми беше родителят“, разказва Зорица.
Децата на Коцев признават, че името на баща им в повечето случаи им е помагало, но понякога им е пречело. Димитър се връща към случай от ученическите години, когато някаква учителка му се разкрещяла: „Ти си лайно като баща ти“. На следващия ден Шошо се появява с плетена вратовръзка, на която с големи букви пишело Коцев. Последвала серия от двойки. Наложило се баща му да отиде при директора, който пък се оказал приятел.
Зори завършва режисура по монтажа, а Шошо – английска филология и режисура. „Никога не ме е питал с какво се занимавам. Единственият му съвет беше за моя образователен живот, когато ме приеха режисура във ВИТИЗ. Тогава ми каза: „Довърши си английската филология, не я изоставяй“. Не че щях да го направя, но съм му благодарен. Най-важният му урок беше никога да не давам непоискан съвет.“
Всички приятели на Шошо и Зорица се обръщат към Константин Коцев с Пацо. Той остава сам, когато децата му са чужбина – синът чак в Австралия. Актьорът дори не е сигурен, че ще се върнат, защото в онези години навсякъде по света се живее по-добре, отколкото в България. Но те се връщат. „Баща ми беше невероятен. Умееше да ни разсмива до припадък. Често сядахме в малка шкембеджийница в квартал „Иван Вазов“ и разговаряхме с часове. Най обичахме да се срещнем случайно в центъра, да се качим на трамвая и да се приберем заедно. Всеки път се намирахме, единият сякаш надушваше къде е другият. Още го сънувам и много ми липсва. Но усещам подкрепата – и неговата, и на майка ми“, откровен е Шошо.
През една нощ на 2000 година Константин Коцев буди сина си, за да извика линейка. Инфаркт, който изисква мигновена операция. За да се справят с разходите, продават автопортрет на Майстора. И други, също толкова ценни картини, подарени на актьора от приятели, като Иван Кирков и Георги Божилов-Слона, напускат семейната колекция. Душата го боли, че трябва да се раздели с тях, но няма избор. Следващата му диагноза е още по-жестока – алцхаймер. Шошо и Зорица всячески се опитват да го задържат в своя свят, но баща им бавно се разделя с паметта си и за тях това е ужасно мъчително. Отива си през август 2007 година.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg