Милена ФУЧЕДЖИЕВА
– Но справедливостта за каква полза и нужда може да послужи в мирно време?
– За търговски сделки, Сократе.
– Сделки ти наричаш общуванията или нещо друго?
– Естествено общуванията.
– Но справедливият или опитният играч е добър и полезен съобщник при игра с камъчета?
– Играчът.“
„Държавата“, Платон, диалог между Сократ и Полемарх
Диалогът, разбира се, продължава и изводът не е това, което съм извадила от контекст на цялото. Но то приляга отлично на ситуацията в която се намираме. Справедливостта служи за сделки. Справедливостта е по-маловажна от играча. Така, както аз не бях чела до този момент „Държавата“ на Платон, съвременните български политици със сигурност не са я чели за да се окрилят в безпринципността си, още повече от откъси като този. А Платон пише „вкусно“, „читаемо“, „разбираемо“. Би бил разбран от всеки средноинтелигентен човек от което и да е поколение, пристрастен към джиесема си. Или може би надценявам поколението Z. Профанизацията и тоталното опростяване на езика на съвремието позволява подобна оценка на Платоновите диалози, които са основополагащо политическо и цивилизационно произведение, написано 375 г. преди новата ера. Тоест преди необятно далечните 2399 г. А написаното важи и за днес повече от всякога. То просто е приложимо за всяко досегашно днес и утре от човешката история.
В „Държавата“ Платон дебатира своята представа за справедливост на реда в града-държава, както и в човека. Нямам рецепта как би било възможно да бъде събуждан интереса на децата в гимназията към този философско-политически труд, който би им дал просто изложена основа, помагаща им да разбират как се движи света и как биха могли да навигират в изграждането на своята политическа действителност. Наложително е младите поколения да бъдат умно и изобретателно насочвани към подобни „спомагателни пособия“ за да се научат някак да оцеляват във времена на опасен популизъм. Ако изобщо е възможно дори и високо интелигентни преподаватели да пробият невидимата електромагнитна стена на сдъвканата информация.
Ние се оставихме в ръцете на опитните играчи. Дали сред тях все още се намират справедливи, не е сигурно. Има относително справедливи играчи, които с все по-дълбокото навлизане във властта оставят след себе си кожа след кожа, сменяща се при всеки избори. Старата кожа я отвява вятърът на промяната, а новата е все по-хлъзгава и хладна в контекста на справедливостта. Кожа след кожа, така се става опитен играч.
Електоратът, тоест ние, не сме играчи, а тези с които си играят, и е крайно време да сме наясно, че тоталната справедливост не може да бъде основна цел. Основната цел е играта да бъде в наша полза. Това са две съвършено различни цели. В тези седми по ред избори, като електорат и играчи извън политиката, няма никакви изгледи да постигнем нито една от тези две цели.
Последните снимки от последния парламент те оставят безмълвен. Няма нужда изобщо да чуваш каквото и да било или да гледаш видео. Любезно надвесеният Делян Пеевски над приличащия на нещо средно между балкански Чарли Чаплин и Кирил Господинов Тошко Йорданов и прякото излъчване на тази сцена по телевизията на Слави Трифонов като шоу са всичко друго, но не и политика. В този текст ще си позволим да цитираме отново Платон, вместо да занимаваме читателите с жалкия си „разказ по картинка“:
„… Моряците спорят помежду си за длъжността кормчия, като всеки един смята, че той именно трябва да застане на кормилото, макар че никога не е изучавал това изкуство и не може да посочи нито своя учител, нито времето, когато се е учил. Освен това дори твърдят, че не е необходимо кормчията да учи това изкуство, и са готови да насекат на късове този, който твърди, че трябва да се учат… Те величаят и наричат опитен моряк и умел да управлява кораб само този, който е способен да заграби властта със сила или пък като убеди капитана; а този, който не е такъв, те го ругаят и го наричат негоден за нищо.“
Емоционалните епитети са излишни. Ние се качихме на „кораба на глупците“, на който всеки иска да е капитан, но никой не знае как. С годините неразбирателство между партиите, с корупцията, която неизбежно съществува във всяка власт, навсякъде по света, но в България стана прекалено видима, заради което се наложи корекцията от 2020 г., тези, които вече се научиха да управляват кораба, са все по-избутвани процентно от играчи на все по-ниско ниво. Концепцията на Платон за „Кораба на глупците“ е използвана многократно през вековете в различни трудове, но най-популярната книга е сатирата на германеца Себастиян Брант на чиято корица е изобразен кораб, чиито пътници са облечени в костюми на шутове, с шапчици с рогца на чиито край има камбанки. Те ядат, пият, карат се и се бият.
Кое не е така, както често се питаме иронично във Фейсбук.
Тази корица вдъхновява Йеронимус Бош да нарисува едноименната си картина „Корабът на глупците“. Дали е чел Платон или не, не знаем, но в неговата трактовка едни хора седят на една маса под мачтата на кораба на който се намират, и която е обвита в зеленина като дърво. Всички се разправят за нещо, а между централните фигури на монаха и монахинята виси на връв парче сирене, което те се опитват да захапят. На върха на дървото е свила гнездо кукувица. Под нея виси риба. Корабът е бутан от гол човек във водата, а друг гол човек, но с шапка, почти давещ се, е протегнал ръце, държащи паничка, с надеждата да получи нещо от масата на монаха и монахинята. Без съмнение това е социалният коментар на Бош за времената в които е живял.
Като че ли изкуственият интелект няма да ни попречи да регресираме в някакво свръхтехнологично политическо средновековие. Русия може това отлично. Тя дори е първенец в новото средновековие. Близо до Москва се извисява мрачен църковен храм в оловни цветове и злато наречен „Главен храм на Въоръжените сили на Руската федерация“. Смайващо огромна църква, смайващо посветена не на светец, а на войната. Храмът е построен за 75-годишнината от победата в Отечествената война, както и в името на военните постижения на руснаците във всички войни. Най-високото кубе е 95 метра и краси една от най-високите и нелепи източно-православни църкви в света. Преди откриването на църквата на 9 май 2020 г. избухва скандал заради една мозайка. Не религиозна, а мозайка, изобразяваща Путин, Шойгу и Валентина Матвиенко, чиято политическа кариера започва през 70-те години в СССР, за да достигне до върховете на руската държава сега. Света троица от кагебист, военен и кагебистка. Света троица от тайни и явни служби. Мозайката изобразява трите личности, които осъществяват завоюването на Крим. След като все пак е свалена от църквата под натиск, Песков казва, че ще бъде съхранявана за бъдещите поколения в музей. Те щели да я оценят.
Друга мозайка, изобразяваща Сталин и Парада на победата, предизвиква възмущение в църковните среди и също е свалена и изложена в огромния военен музей, построен към „църквата“. В кавички, защото самото словосъчетание „църква на войната“ е антихристиянско извращение, което, ако човек е религиозен, би могъл да заподозре, че е създадено от демонични сили. Не че ги няма. Демоните не са с рога и копита, нито от устите им излизат огнени раздвоени езици. Те са сред нас, мъже в костюми, политици, бизнесмени, шоумени и т.н. Дяволът е в детайлите, а ние продължаваме пътешествието с „Кораба на глупците“.