Кошмарът, който се е разигравал в т.нар. Дом за възрастни хора в старозагорското село Ягода, закономерно предизвика гнева на цялото общество. Кутията на Пандора се отвори и стана ясно, че на много места в страната меркантилни и загубили човешкия си образ персони бият, връзват, унижават възрастните, болните и беззащитните.
Институциите започнаха да се самосезират постфактум, както винаги в такива случаи, да се оправдават със законодателството, с отговорности, които били на някой друг.
По повод ужасяващите истории, които са се случвали в село Ягода, с нас се свърза млада жена – Марчела Й. (цялото й име и координатите се пазят в редакцията). Тя разказа за поредния кошмар, който този път се случва в дом „Доверие“ във Варна, откъдето баща й излиза с оттоци, счупени ребра и след изкуствена кома си отива от този свят. От дома дори не се обаждат по повод кончината му. Не вдигат телефоните и преди това. Възрастният човек, който страда от тежко заболяване, няколко пъти се опитва да избяга, но за жалост, го връщат в сградата, която по-късно напуска в беззащитно състояние, за да почине в болницата.
Провокирана от поредната случка с насилвани хора в хосписи, където би се очаквало да се полага грижа за тях, съм афектирана и реших и аз да споделя моя опит.
Казвам се Марчела Й. и съм на 29 години. Миналата година на 14 юли изгубих баща ми, който почина на 52. Той страдаше от рядко генетично заболяване – хорея на Хънтингтън. Това е дегенеративно генетично разстройство, което засяга мускулната координация и води към когнитивен спад и психични проблеми. При баща ми симптомите на въпросното заболяване започнаха да се проявяват преди около 10 години, като до средата на 2023 г. той можеше да се самообслужва и не се нуждаеше кой знае колко от чужда подкрепа.
В края на 2023 г. със семейството ми забелязвахме, че той започва да става по-изнервен, избухлив, агресивен, да има суицидни мисли, което е вследствие на заболяването. Все по- често вкъщи започна да се коментира идеята да намерим подходящ хоспис за неговото състояние, но така и не взимахме единодушно решение, тъй като до последно си мислехме, че можем да се справим с неговите състояния, ако просто не го провокираме, и че заедно ще успеем да полагаме грижи за него. В началото на 2024 г., няколко дни след коледните и новогодишни празници, майка ми беше намерила електрошок вкъщи и много се изплаши. Бързо взехме решението да намерим място, където да полагат адекватни грижи за него и да приема лекарства, които биха намалили негативните му поведенчески прояви.
Цялото действие се развива във Варна и съответно ние търсим такъв хоспис във Варна и околностите й. Задачата се оказа много трудна, тъй като те са предимно такива за възрастни хора или за такива с деменция, но на нас ни трябваше такъв за хора с психични разстройства. Единственият такъв беше хоспис „Доверие“. Свързахме се със собствениците, като скоро след разговора ни майка ми беше на среща с тях. Поканили са я вътре в хосписа, който е изглеждал прилично. Показали са й самостоятелна стая, която току-що се била освободила и бихме могли да го настаним там. На нас ни трябваше малко време да го обмислим, защото такова решение не се взима лесно. Няколко дни по-късно се случи ситуация, в която баща ми е демонстрирал агресивно поведение вкъщи, налагало се е да го гонят по улиците. Майка ми решава да се обади в хосписа и да потвърди неговото постъпване, като на срещата хората от хосписа я бяха уверили, че ние нямаме ангажимент по настаняването, а те ще изпратят хора с линейка, които да го закарат дотам, за да не преживяваме ние този ужас.
За съжаление обаче, нещата не се случиха точно така – свързахме се с хосписа, те казаха, че ще изпратят линейка, наистина изпратиха, но момчетата, които трябваше да вкарат баща ми в линейката,
през цялото време просто стояха статично и го гледаха как побягва, след като ги вижда.
За съжаление, човекът, който вкара баща ми в линейката, беше малкият ми брат. Това беше изключително тежко преживяване за цялото семейство, но най-вече за него.
След като го приеха в хосписа, около 2 дни не получихме никаква информация за това какво се случва с него, тъй като никой не ни вдигаше. След това стана време да заплатим престоя му и разбира се, те сами се свързаха с нас. Майка ми отиде на срещата, където й беше даден договор, но не договор за постъпване в социална услуга както би трябвало да е, а… договор за наем. Договор за наем, който гласи, че баща ми наема помещение под наем, в което да живее. И както разбирате – с това се изчерпват техните задължения като изпълнител. Никъде в договора не беше упоменат нито екип, който се грижи за него, нито какви са техните задължения. Ситуацията, в която бяхме, не ни остави друг избор, освен да се примирим. Ако решим да не приемем условията, единствения вариант е да си го приберем вкъщи, където след създалата се ситуация щеше да бъде застрашен животът на семейството ми.
Подписахме договора, платихме „месечния наем“ от 1200 лв. и оттогава може би седмица ние не получихме абсолютно никаква информация какво се случва с него, има ли нужда да му занесем нещо за ядене, чисти дрехи и консумативи. Комуникацията със собственичката на хосписа беше изключително трудна – не вдигаше телефона, ако вдигнеше казваше, че не е в хосписа и по-късно ще звънне, като разбере какво е положението и как е той. В по-голяма част от случаите такова обаждане така и не се случваше. Две-три седмици след постъпването му в хосписа разрешиха на майка ми да му отиде на свиждане – тя отиде и беше потресена от гледката.
За това време той беше свалил сигурно 15 килограма и не приличаше на човек.
Блед, с празен поглед, хипоактивно поведение на човек на силни успокоителни. Буквално друг човек. Майка ми беше много разстроена, пак се засегна идеята да си го приберем вкъщи, но наистина не намирахме решение как точно да процедираме. В този същия ден майка ми поискала да види и стаята, в която е настанен, и видяла, че в тази стая живее още някой. Попитала защо е настанен с още един човек, след като уговорката ни е била да е сам. Те й казали, че към момента е настанен с доста адекватен човек, който е там по своя собствена инициатива и често го използват да помага с различни задачи и че той би могъл да му съдейства за по-лесната адаптация и за да му прави компания и да го наблюдава, за да не направи нещо нередно, което до някаква степен звучеше успокояващо. При следващите срещи баща ми е бил малко по-адекватен и е успявал да каже по няколко изречения, но в една от тези срещи е станало ясно, че вече е в стая с 4 човека. Така и изминаха няколко месеца, при които баща ми е правил няколко опита за бягство – 2 от които успешни, като от хосписа просто ни звънят да ни уведомят, че е избягал и едва ли не ни казват: „може да очаквате скоро да се прибере“. В един от случаите се наложи братовчед ми да ходи да го издирва заедно с тях по улиците и го намери на съседна пряка. Наложи се той сам да го върне в хосписа и да изживеем отново този ужас. Тези случки говорят и за потресаващата им охранителна система. Другото притеснително е, че по наше наблюдение има двама човека персонал на всичките хора, които са настанени там, което е безумно и според мен физически невъзможно да се полагат адекватни грижи за настанените. Така и минаха няколко месеца от настаняването му, в които през 1–2 седмици някой от семейството ходеше на свиждане. Носихме му храна и чисти дрехи, до които той споделяше, че няма достъп и нищо от това не му се предоставя. Винаги беше с чужди дрехи, които бяха в окаяно състояние, той самият също беше много неподдържан. На 10 юли 2024 г. с майка ми се свързват от болница „Св. Анна“ във Варна, за
да я уведомят, че баща ми е приет с черепно-мозъчна травма в безсъзнание.
От хосписа не считат за нужно да се свържат с нас и да ни уведомят какво е станало.
Опитите ни да се свържем с тях отново са безуспешни. Когато най-накрая успяваме да се свържем със собственичката, тя казва, че е разбрала, че е в болница, но не е наясно какво се е случило и че ще провери и ще върне обаждане. Такова обаждане така и не получихме.
На следващия ден с много молби успяхме да склоним персонала в реанимация да ни пусне да го видим. Гледката беше потресаваща – главата му беше двойна, имаше шевове, драскотини по лицето. От болницата ни казаха, че го държат в изкуствена кома, за да не се натоварва мозъкът, докато спадне отокът. На този етап се очакваше да му бъдат направени и други изследвания и нямаше много информация. По ирония на съдбата със санитарката, която беше на смяна, се заговорихме и се оказа, че тя е работила преди години в този хоспис, но е напуснала заради отношението, което персоналът там е имал към пациентите – държат ги гладни, бият ги, не ги къпят. В този момент се почувствахме ужасно, но всичките ни надежди бяха насочени към това той да се събуди и търсехме варианти за друг хоспис, дори и да не е около Варна, в който той да бъде преместен. След посещението в болницата бяхме твърдо решени да разберем какво се е случило и затова отидохме до хосписа, който пропуснах да спомена – първо беше на една локация, но в един момент без никакво предупреждение от тяхна страна беше изместен на съвсем различно място. Отидохме пред хосписа, където звъннахме на собственичката, но тя, разбира се, не вдигна. След това звъняхме на звънеца там, където никой не ни отвори. След няколко поредни позвънявания най- накрая вдигна мъжът на собственичката, за да ни каже, че са в Турция с жена му и няма да успеем да поговорим. Аз му казах, че сме пред хосписа, за да поговорим с някой от персонала, за да разберем какво е станало. В отговор на това той ми каза: „Ама какво толкова да е станало бе, госпожице. Просто е паднал човекът“.
Излезе една от двете жени, които работят в хосписа. Поговорихме с нея, но тя, разбира се, беше много лаконична и ни разказа, че той просто бил паднал и си ударил главата в един ръб. В началото бил в съзнание, те веднага извикали линейка, но докато дойде линейката, той изгубил съзнание. Направи ми впечатление, че в помещението има камери, но когато я попитах дали може да се сдобием със записи, тя каза, че те излъчвали само live картина и няма как да се върнат записите. В момента на случката била дошла и полиция, и тя била изисквала записите, но и на тях им били казали същото. Другото, което ми направи впечатление, е, че
новото място изобщо не беше пригодено за хора с двигателни затруднения
и нямаше никакви стаи на първия етаж. Той беше пригоден основно за столова, което значи, че хората, които са трудно подвижни, трябва всеки път да се качват и да слизат по стълби. Споделих това с жената от персонала, тя каза, че е съгласна, но нищо не можела да направи и че нищо не зависело от нея. Започна да се оправдава с това, че в хосписа работят само 2 жени и няма как да обръщат внимание на всички и според мен се „изпусна“, защото собствениците твърдят, че в хосписа работят 20 души.
В този момент аз бях 99% сигурна, че баща ми е паднал по стълбите, защото, виждайки оттока на главата му, това не ми приличаше на удар от място, но тя категорично отказа да се съгласи с това мое твърдение. В следващите 2 дни се установи, че баща ми има множество счупени ребра, което допълнително затвърди моята версия, че е паднал по стълбите. За съжаление, на 14 юли ни се обадиха от болницата, за да ни уведомят, че е починал. Не получихме нито едно обаждане от хората в хосписа, които да се поинтересуват какво се случва с него и дали имаме нужда от нещо. Просто нищо.
Много пъти започвах да пиша, но се спирах, защото си казвах: станалото – станало. Нищо не мога да направя, не мога да го върна. Но си давам сметка, че като млад човек и съвестен гражданин, аз имам дълг към всички живеещи в тази страна, дълг към хората, които са поставени в тази ситуация, хората с подобни трудности и че не трябва да си затваряме очите за подобни неща и „хора“, които уж трябва да съдействат на тези семейства. Вместо подкрепа в действителност те се гаврят с техните близки и изкарват пари от мъката на хората и от липсата им на избор. Доколкото съм запозната, въпросният хоспис има издаден лиценз, но не знам дали все още е валиден. Имаше подобен случай с хоспис в Банкя, който беше нелегален и след като е нелегален, съответно не подлежи на проверка от Агенцията за качество на социалните услуги.
Аз съм управител на център за работа с деца с аутизъм и прекрасно знам колко е трудно да се работи със семейства с проблеми, но и миг не съм си помисляла, че
мога да проявя агресия или да се държа неуважително или унизително
с децата и техните родители. Смисълът на всички хуманни професии е да се служи с истинска обич и безрезервно уважение към всеки човек – да внасяш светлина в тъмни моменти, а не да се възползваме от тях. Професионалистите, избрали този път, трябва да бъдат водени от емпатия, състрадание и непреклонна съвест: да поставят нуждите на пациента над собствените си интереси, да поддържат достойнството му и да изграждат доверие с всяко свое действие.
Разказът ми е хаотичен, но просто имам да кажа толкова много неща, че не мога да се структурирам и побера в кожата си.
Моето обръщение към Вас е зов за гласност и внимание към всичко, което се случва зад вратите на тези заведения. Нямам идея дали ще предизвика интерес, но поне искам да знам, че съм опитала. И ако успея с гласа си да предпазя поне едно семейство от болката, през която премина моето, това ще бъде най-голямата ми победа
А иначе собственици на хосписа са Георги Валентинов Александров и Виолета Колева, която, между другото, е собственик и на траурна агенция. Колко удобно… нали?
Затворила е кръга.
Теодора КРЪСТЕВА