Тома БИКОВ
Генералният секретар на ООН Антонио Гутериш обяви, че институцията е изправена пред финансов колапс заради намаленото финансиране за някои звена от страна на администрацията на американския президент Доналд Тръмп. Новината не е неочаквана, защото отношението на Тръмп към ООН традиционно не е добро. Само преди няколко дни САЩ напусна официално Световната здравна организация, като предстои да се оттегли от около още 30 органа.
ООН не е просто международна организация, а е най-видимата конструкция на един международен ред, който си отива заедно със своите правила и закони, събрани във формата на международното право. Заплахата от финансов колапс и оттеглянето на най-важния член на тази организация в лицето на САЩ може и да възвестяват официалния край на този ред. След падането на Берлинската стена през 1989 година ООН е много повече фасадна организация, отколкото истинско поле за взимане на решения от глобално значение. Такава роля организацията играе по време на Студената война. Тя е създадена именно с тази цел от победителите във Втората световна война, като идеята за такъв тип структура е на дневен ред още след края на Първата световна война. Тогава под доминацията на президента на излезлите на световната сцена САЩ Удроу Уилсън е създадено Обществото на народите. На него е вменена отговорността да пази международния ред и да не допусне втори подобен конфликт. Както знаем, тази идея се проваля и резултатът от този провал е Втората световна война. Либералната и идеалистична концепция на Уилсън за свят, в който икономическото сътрудничество заема мястото на войните, а международното право, което се основава на самоопределението на всяка нация, се охранява от най-силните фактори не само в тяхна полза, а в полза на всички, не е осъществена и до днес.
По всичко изглежда, че тя няма да бъде осъществена и в бъдеще. Не бива да забравяме, че благодарение на тази концепция, която все пак има някакво значение при договарянето на мира след края на Първата световна война, България запазва целостта си с изключение на Южна Добруджа, която е дадена на Румъния. Благодарение на американския президент страната ни не е разпокъсана на множество части, които да бъдат раздадени на победителите в региона.
Във великолепната си книга „Трагедия и надежда“ американският професор Каръл Куигли описва краха на Уилсъновата концепция. Той се случва още през 20-те и 30-те години на миналия век, когато не друг, а победителите в Първата световна война отказват да организират обща сила за опазването на международното право и вместо общата либерална концепция на Уилсън започват целенасочено да защитават собствения си интерес. Така Великобритания упорито отказва да чуе френските опасения за повторна германска инвазия и дори не желае да изпрати свои представители, които да проверят дали Германия не се превъоръжава в разрез със следвоенните договорки. Нещо повече, Великобритания негласно стимулира германското превъоръжаване с цел да увеличи натиска върху нововъзникналата сила в лицето на СССР.
В същото време САЩ отпускат нисколихвени заеми на Германия, с които е възстановена германската индустрия, включително и военнопромишленият комплекс, с цел страната да е в състояние да изплаща репарациите си на Франция. Американската мотивация за тези действия е да даде възможност на Франция с парите от репарациите да изплати военния си заем към САЩ. От това завъртане на едни и същи пари печелят американските банки и германският военнопромишлен комплекс. По този начин Германия почти не плаща репарации, възстановява индустрията си, а в края на този процес по демократичен път избира за канцлер Адолф Хитлер. През 1933 година има всички инструменти, за да въвлече света в нова война. Куигли стига до прозрението, че една от причините за този трагичен изход е осъзнатото или несъзнателно желание на западните геополитически фактори, всеки със своята мотивация, да върнат времето отпреди Първата световна война.
Тази илюзия и илюзията, че подобен конфликт не може да се случи отново, стои в основата на повторния крах на Европа. С него континентът официално престава да бъде значим геополитически фактор, а неговото разполовяване на източна и западна част само официализира тази тенденция.
Създаването на ООН регистрира двуполюсния свят, който се ражда с края на Втората световна война. Организацията не е заредена с идеализма на Уилсън, а с реализма на действителността, която изисква да бъде създадено поле за преговори между новите два глобални фактора в лицето на САЩ и СССР. Днес СССР не съществува, а в най-важната структура на организацията в лицето на Съвета за сигурност членуват постоянно САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания. Това са Великите сили, очертани от геополитическата конюнктура на средата на ХХ век, чиято тежест е променена драстично в една или друга посока днес. В Съвета за сигурност изрично не членуват победените Германия и Япония, а за фактори като Европейския съюз в днешния му вид, Индия, Индонезия, Бразилия или Турция в средата на ХХ век никой не се е замислял.
Промяната на света през последните 80 години е толкова голяма, колкото е незначителна промяната в структурите на ООН. Те все още работят с балансите от края на Втората световна война, което е и причината действията на организацията все повече да имат само декларативен характер.
Когато говорим за разрушаване на международния ред и погазване на международното право, трябва да си дадем сметка, че подобен процес не се случва за пръв път през последните десетилетия. Само преди 35 години международният ред, олицетворяван от противопоставянето между САЩ и СССР, рухна с всички последствия от това. В резултат на тази трансформация имаше не само „нежни революции“, но и кръвопролитни войни като тази в Босна и Херцеговина, и Косово при разпада на Югославия, множество малки и по-големи конфликти при разпадането на СССР и редица конфликти в други части на света, които бяха предизвикани от запълването на геополитическия вакуум оставен след краха на Източния блок. Изчезнаха поне две големи държави в лицето на СССР и Югославия, и на тяхно място се появиха множество по-малки. От регионален фактор Китай се превърна в глобален, а капиталите започнаха да се преместват от САЩ към Югоизточна Азия.
Въпреки всички тези трансформации формата на ООН остана непокътната и в нея Великобритания и Франция продължаваха да бъдат разглеждани като глобални империи, въпреки че отдавна не са такива.
Запазването на една вцепенена форма обаче не може да влияе нито върху характера на съдържанието, нито върху неговия израз в новия международен ред. Днес преговорите за решаването на актуалните конфликти се водят навсякъде другаде, но не и в структурата на ООН. Съветът за сигурност отдавна не е в състояние да постигне съгласие по който и да било въпрос. Наблюдава се регионализиране на света. То все повече отменя централната роля на националната държава, която преживява апогея си до средата на миналия век. Новите форми на международните отношения действат неформално и съдържателно под формалните и изчерпани структури на стария ред и ги разрушават постепенно. Този дисонанс вече е видим не само за специалистите по дипломация. Самото международно право се оказва все по-малко приложимо, което го вади от действителността. А право, което не се прилага, не е право. То е само теоретична абстракция, която не е в състояние да действа в живия свят.
Не казвам, че това, което се случва, е за добро и че без ООН и неговата концепция за международно право светът ще изглежда по-логичен. Напротив, тепърва предстоят сътресенията, които са характерни за смутните времена и междуцарствието.
Прогресивната нагласа към движението на историчността, която ни кара да вярваме, че всяка следваща епоха ще е по-добра и по-развита от предишната, може и да не се оправдае. Самочувствието ни, че нашето настояще е най-цивилизованото в цялата история на света, може и да се окаже безпочвено. Така, както по този въпрос се е оказало безпочвено самочувствието на XIX век, който със своя просвещенски и хуманистичен патос и вяра, че е най-великият век в историята на света, несъзнателно е положил основите за две световни войни през следващия век.