Веселин СТАМЕНОВ,
писател
На днешния ден си отиде Тодор Живков.
Аз не съм бил роден, когато управляваше. Но днес вървя по пътищата, които тогава са построени. Минавам покрай училища, които тогава са били пълни с деца. Язовири, болници, жп линии, заводи, читалища – свидетели на една епоха, в която България строеше, а не рушеше.
Живков не е бил светец. Но е бил държавник. Последният, който мислеше в десетилетия, а не в мандати. Да, имало е страх. Но е имало и ред. Имало е репресии, но е имало и мечта за бъдеще. Днес имаме свободата да се срамуваме от миналото си и да живеем в разруха, облечена в лозунги.
Аз съм радетел за свободата. Не бих простил нейното смазване нито тогава, нито сега. Но нека не се лъжем – днес я убиват по същия начин, само че по-елегантно: с НАП, с доноси, с дела по поръчка, с натиск от държавни и частни „мутри“ в костюми. Разликата е, че днес го наричат демокрация, но пак мирише на страх.
Историята не се пише от кресльовци. Историята се мери в тухли, в мостове и в памет.
А той остави всичко това.
И го изтриха от медиите. Сякаш никога не е бил.
Това не е демокрация.