Куба е на кръстопът.
Години наред тя беше като резерват – социален, културен, исторически, природен.
Декор от минали времена на испанска колония и американски протекторат.
Цените на захарта в края на XIX и началото на XX век са позлатили Куба. Виждат се пищни сгради във всякакви стилове – ар нуво, ар деко, неокласицизъм, модернизъм. И рушащи се стари фасади.
Магазини с купони като в ранния комунизъм, първи частни ресторанти и фермери, американски лимузини от миналия век, китайски електрически мотопеди…
Комунизмът съжителства мирно с католицизма и с островни езически обичаи. Карибска екзотика, пури и ром.
Артистични графити и музиканти по улиците…
Всичко това е разположено в къс зелена природа, който плува в океана като лодка.
Пътешествие назад във времето
В Хавана попадаш в град, напомнящ социалистическото минало на България – дефицит и магазини с полупразни рафтове
Като кацне самолетът на летището в Хавана, пътниците европейци гледат учудени. От летището в Истанбул или Мадрид, с неговите бутици на „Луи Вюитон“, „Ив Сен Лоран“, „Прада“ и щандове, откъдето можеш да си купиш последен модел дрон или смартфон, европеецът попада на летище, където има „дюти фри“ магазин с десетина стоки – ром, кафе и пури. И щанд на местна търговска верига, на който се виждат три-четири безалкохолни и вода. Това под рекламен надпис на испански „1 mercado 1000 oportunidades“ (1 пазар, 1000 възможности).
Пътниците чакат дълго за багажа. По лентата освен куфари започват да се търкалят едни обвити във фолио вързопи, като доказателство, че тук се върти сериозна куфарна търговия. Разрешеният багаж на турските аеролинии например при презокеански полет е два по 23 килограма. Допреди няколко години са проверявали багажи и са конфискували храни и др. Сега режимът станал по-свободен, внасят всичко в личен багаж. Има някакво отпускане на строгите държавни рестрикции, което веднага си личи в Хавана.
Да слезеш на Долната земя
Шокът тепърва започва. Преди години, когато пишещият тези редове попадна за пръв път в Париж и Ню Йорк, се чувствах като излязъл на Горната земя. Усещането идваше главно от цените и нравите. Така и озаглавих пътеписите – „Записки от Горната земя“.
Тук усещането е сякаш си слязъл на Долната земя и си се върнал в едно забравено минало. Все едно си на летище София през 1978 г., а може би и още по-назад, който помни как е било.
От летището до стара Хавана са около 25 километра. Таксито струваше 25 долара – за чужденци. Долар на километър, така го смятаха тук, макар че на къси разстояния взимат и повече. Жълтите таксита са основно два вида – нов модел лади и някаква китайска марка, приличащи на „Хюндай“. Но има таксита и таксита, цени за чужденци и за местни. Те возят на различни цени. Иначе цените на бензина са еднакви, десетилетия наред дотирани от държавата. През 2024 г. те бяха 30 песо литъра, което прави около 5 литра и половина за един долар по уличния курс. Само че на бензиностанциите бензинът свършва често и винаги има опашки от по 40–50 коли. Сега съвсем няма бензин, след като Тръмп врътна кранчето от Венецуела и затегна блокадата.
В Хавана се трупа боклук, камионите нямат бензин да го извозят.
Авиокомпании отменят полети, защото самолетите им, като кацнат в Хавана, няма гориво да заредят.
Вместо таксита има рикши.
С бензина настъпи промяна през 2025 г. Кубинското правителство либерализира (донякъде) цените на бензина и той поскъпна около 5 пъти. Това – като една от стъпките към по-свободен пазар. Това не промени дефицита. Чудно – в Куба е социализъм, централно-планова икономика, Венецуела е една от най-богатите на петрол, братска страна, кубинци управляват нефтохимическата им индустрия, а в Куба няма бензин.
Сега няма и ток. Също необяснимо за централно-планова икономика. Българският социализъм за 45 години построи хиляди язовири, вецове и тецове. Кубинският социализъм не можа да реши въпроса с тока за 60 години. От 20-ина години насам, с помощ от Китай, с който са в близки отношения, кубинците са могли да строят и фотоволтаици. А в пристанищата още бръмчат дизелови генератори на кораби, които произвеждат ток за Хавана и др.
За три години и доларът скочи тройно на черно, докато официалният курс остава непроменен.
Докато имаше бензин, можеше да се качиш и на такси за местни – маршрутно или нещо подобно на „Юбер“. Ако знаеш къде да чакаш, знаеш испански и знаеш точно докъде вървят. Само около долар за 20 километра. Но се возиш на нещо като микробус или на някоя вехта 60-годишна кола, която събира двама на предната седалка до шофьора и още трима отзад. Има и триколки с 6 места за пътници в задната част, с две пейки. Впрочем триколките са най-разнообразни – за двама, за трима, за шестима. С мотор или електрически. Има и велорикши за двама, каквито преобладават в момента. На чужденците взимат по долар на километър или повече, зависи от разстоянието.
От летището навлизаш в друг свят, с няколко различни цени за едно и също,
и обмен на пари на улицата. На магазини с „продуктос нормадос“ – с купони – и на магазини със свободни цени.
Тук не правеха разлика между долар и евро, обменяха ги на един курс. Официалният е 24 песо и нещо за долар. Но той е само за фирми, държавни доставки и плащания и Бог знае какви банкови трансакции. Има и официален търговски курс, по който обменят на туристите. До средата на 2023 г. е 120 песо за един долар, докато неофициалният на улицата е 160–180 песо. Година по-късно курсът на улицата достигна 350 песо за долар, на следващата година надскочи 400. Официалният курс си остава същият, някъде го закръгляват на 25 песо за долар, например в кафенето на летището.
Изведнъж попадаш в град, напомнящ социалистическото минало на България – дефицит и магазини с полупразни рафтове, валутни магазини, подобни на нашите корекоми навремето, стари москвичи, лади, разбъркани с нови хюндаи, китайски непознати марки коли и тук-там западни марки. И много мотори и мотопеди, от които изненадващо голяма част са електрически – китайски модели.
Улиците напомнят също така България през 1990–1991 г. – до празните рафтове на някои магазини се виждат първи частни сергии, павилиони.
Фидел Кастро – водач, мислител, оратор, диктатор
Започва кариерата си като революционер без идеология, превръща се в партизанин, неудържим оратор и доста добър бейзболист
Фидел Алехандро Кастро Рус (1926–2016) влиза в историята като един от най-големите политически водачи на XX век и най-дълго управлявалия президент и премиер на Куба. Оценките за него са противоречиви и спорни.
Кастро събаря диктатура, но сам се превръща в диктатор с еднолична власт в продължение на половин век. Той е първи секретар на ЦК на Кубинската комунистическа партия от 1965 до 2011 г. в условия на еднопартийна комунистическа система. Оглавява правителствата на Куба като премиер от 1959 до 2008, председател е на Държавния съвет (президент) на Куба от 1976 до 2008 г.
Същевременно Кастро печели симпатии по света с образа си на революционер, реформатор и оратор, със смелостта да се противопостави на САЩ на крачка от границите му. Бил е председател и на Движението на необвързаните страни (2006–2008).
Роден е в Биран, провинция Ориенте (сега Олгин), Източна Куба. Баща му е испански емигрант и ветеран от войната за независимост на Куба, фермер и бизнесмен. Майката на Фидел е родена в Куба, прислужница във фермата на баща му. Двамата се женят и имат общо 7 деца. Кастро има полубратя и полусестри от предишен брак на баща си.
Фидел Кастро е учил в католически пансион в Сантяго де Куба и йезуитско училище в Хавана. Следва право в Хавана и като студент основава ляволиберална групировка, поддръжник е на популистката Народна ортодоксална партия. В края на 40-те години участва в студентски протести и въоръжени сблъсъци в Доминиканската република и Колумбия.
Като студент в Хавана произнася първата си реч, цитиран в няколко вестника. През 1950 г. се дипломира като доктор по право. Става адвокат в Хавана. Съосновател е на юридическо дружество, което обслужва предимно бедни кубинци. Все повече се влияе от марксизма и обяснява проблемите на Куба с капитализма и затвърждава идеите си за революция. Макар и революционен социалист, избягва съюз с комунистическата партия, в която е активист брат му Раул.
По време на военния режим на Батиста завежда без успех няколко съдебни дела срещу правителството. Започва да мисли за алтернативни методи за действие.
Създава нелегална паравоенна организация. С въоръжена групировка от 165 души през юли 1953 г. напада казармата Монкада. Опитът за въоръжена борба е неуспешен. Около една трета от нападателите са убити и ранени. Фидел и Раул Кастро бягат заедно с оцелелите, но са обградени и заловени. Една част са убити при сражение, 22-ма са екзекутирани без съд. В съда Кастро защитава себе си с историческа реч. Успява да издейства от съда по-леки мерки за арестантите. Властите са убедени, че политици от опозицията стоят зад бунтовниците. Част от тях са оправдани, други осъдени на затвор от месеци до няколко години. Кастро и брат му са осъдени на 15 и на 13 години. След две години са освободени поради обща амнистия и заминават за Мексико, където организират движението „26 юли“ (наричано M-26-7) – по датата на неуспешното нападение на казармата Монкада. Там към Кастро се присъединяват Ернесто Че Гевара и Камило Сиенфуегос, и заедно подготвят планове за въоръжено въстание срещу диктатора Батиста.
През декември 1956 г. Кастро пристига в Куба начело на въоръжена група от 82-ма души. Акостират с купена на старо яхта „Гранма“, която сега се пази в Музея на революционното движение в Хавана. Посрещнати са от войската и оцеляват по-малко от 20 души, които се разбягват в различни посоки. Събират се в планината Сиера Маестра и поставят начало на партизанско движение. Малките им отряди извършват успешни акции срещу многократно превъзхождащи ги войски на режима. Партизанската война прераства в революция. Кастро успява да оглави революцията и да я доведе до победа. За две години сваля режима и става премиер на Куба и главнокомандващ на армията. По-късно и президент.
След първите санкции на САЩ Кастро сключва търговски договор със СССР и завива към комунистическа система по съветски образец. През 1962 г. разрешава да разположат руски ядрени ракети в Куба и предизвиква най-голямото напрежение по време на Студената война, наричано Карибска, кубинска ракетна криза.
Към личността му има огромен интерес в цял свят. Докарва комунизма в „задния двор“ на САЩ, национализира земи и имоти на американци, прави големи социални промени. Властта успява да оцелее при 60-годишно ембарго на САЩ.
ЦРУ, кубински емигранти и хора на мафията, изгубили имотите си в Куба, са планирали многократно атентати срещу Кастро. Известни личности от киното, изкуството, писатели и др. го посещават и се изказват положително за него.
Кастро има 11 деца от четири жени. Една от дъщерите му – Алина – става активист антикомунист и се преселва в САЩ през 1993 г. Една от сестрите му – Хуанита – е сътрудничила на ЦРУ, също бяга в САЩ през Мексико през 1964 г. и дава пресконференция срещу режима.
Кастро е женен за последната си официална съпруга от 1980 г. до смъртта си.
Приемал е на четири очи трима папи, дошли на посещение в Куба. Последно папа Франциск го посещава неформално в дома му, след като се е оттеглил от власт.
През 2006–2011 Кастро последователно отстъпва всички постове на брат си Раул.
Фидел Кастро умира през 2016 г. на 90 години. Погребан е в Сантяго де Куба.
„Кастро започва кариерата си като революционер без никаква идеология: той е студентски политик, превърнал се в уличен боец, превърнал се в партизанин, ненаситен читател, неудържим оратор и доста добър бейзболист“ – пише за него Джон Луис Гадис, американски историк и писател, носител на награда „Пулицър“.
Ретро автомобилите
И… прочутите кубински ретро автомобили, големи американски лимузини от 50-те години. Не, не карат 60-годишни коли, защото няма други. Тук има някакъв фетишизъм към т.нар. винтидж автомобили. Не просто винтидж, ами има и направо антични – например „Шевролет“ 1948 година или „Плимут“ 1938 г. Има и камиончета и леки коли – модели отпреди Втората световна война. Направо не е за вярване.
По-вехтите, очукани американски ретро автомобили са като маршрутки за местните или за товарни превози. По-запазените и по-лъскави са за туристически разходки. Те са като емблема на Хавана, най-впечатляващите американски лимузини – открити, в бонбонени цветове, добре поддържани. Причакват на няколко паркинга в стара Хавана туристите за едночасови турове из града срещу 40 до 80 долара. Толкова варира тарифата според вида автомобил и пазарлъка.
„Ще ви дам „сошълист прайс“, само за вас“ – казва шофьор на огромен „Шевролет“, като разбира, че сме българи. С някои може да се спазариш и за 30 долара. Шевролети, плимути, фордове, по някой „Додж“. Може да видиш дори несъществуващата от над 60 години рядка марка „Десото“, сякаш излязла от романите на Реймънд Чандлър.
Между 60 и 70 хиляди са старите американски автомобили в Куба, модели от 50-те години и дори отпреди Втората световна война. Т.нар. „класик карс“ или „винтидж карс“, или ретро автомобили. Има проучвания, публикации за тези коли, но истината сигурно не я знае с точност и кубинският КАТ, защото много от тях са преустройвани, със сменени двигатели и др. Но ако допреди години заради американското ембарго не е било възможно да се внасят части, сега, откак има интернет, се намират начини. В Щатите има сайтове за авточасти, в които предлагат и за ретро коли. Оттам кубинската диаспора във Флорида купува и внася през Мексико или незнайно откъде.
Така някои ретро коли тук са добре поддържани открити лимузини. И са неотменна част от атмосферата на Хавана. Изглеждат запазени, сякаш разглеждаш музей на открито. Туристите се снимат с тях, паркирани пред масивни стари сгради с орнаменти като във Виена. А шофьорите на тези стари автомобили са като виенските файтонджии или лодкарите във Венеция.
Разнообразието на превозни средства в Хавана очевидно се дължи на слабия градски транспорт. Затова е такова стълпотворение от таксита, маршрутки, триколки, велорикши, камиончета и микробуси за пътници. И този транспорт е източник на доходи на много жители на Хавана. Разстоянията са големи, има квартали на 20-ина километра от стара Хавана в централната част на града. Докато пътници чакат на автобусна спирка, спират някоя маршрутка. Маршрутката обикновено е стар 60–70-годишен американски „Форд“ или „Шевролет“, очукан, кърпен, но широк.
Двама сядат отпред до шофьора, трима-четирима отзад.
Една кола от запазените лъскави „класик карс“, които возят туристи на едночасов тур, струва около 30–40 хил. долара, в зависимост от състоянието. Да имаш такъв автомобил тук, може да носи доход дори докъм 2 хил. долара на месец в активен туристически сезон. Някои имат по 3–4 такива лимузини и ги дават под аренда. Един кооператив от такива собственици е най-голямата фирма за тези туристически атракции. Шофьорите са наети, плащат на кооператива или собственика някаква сума на ден, каквото остане отгоре, е за тях. Има и шофьори собственици, но са по-скоро изключения.
Вносът на нови автомобили е само от държавна фирма и цените са толкова високи за местните, че те не могат да си купят. Неголям модел „Хюндай“ струва колкото апартамент в Хавана. Повечето западни марки коли са на чужденци, дипломати или новобогаташи от зараждащия се дребен бизнес. Има ограничения и за внос на коли втора употреба. Местните си препродават един на друг на цени по 5–6 хил. долара стари 30–40-годишни лади или още по-стари различни модели, рециклирани, тунинговани, поддържани.
Ако колите станат по-достъпни тук, може да рухне цялата система – поради недостиг на бензин дотираната цена за 30 песо литъра вече е премахната. Цените на бензина се вдигнаха близо до пазарните и това полека повлича всичко останало. Системата от държавни заплати скърца.
Мнозина пълнеха бензин в туби, запасяваха се. Когато поскъпна, опашките за бензин намаляха, но пак има недостиг. Виждали сме го и у нас. Ниските цени на бензина и купоните са били с цел да гарантират някакви дажби на цена, достъпна за ниските държавни заплати. Но дажбите от купоните не стигат, всеки купува нещо и на свободния пазар, от магазини без купони, сергии. Долари вървят навсякъде по туристически места.
El Habano. Totalmente a mano*
* Кубинска пура, изцяло ръчно свита
Пурите се делят на кубински и други, гласи стара поговорка. Смятат ги за най-добрите в света. Исторически. Не от вчера и днес, а повече от два века.
В наши дни по света се мъчат да лансират като по-добри нови марки пури от Хондурас, Никарагуа, Доминикана. Разни списания ги обявяват за пура на годината, водещи в класации, дегустации, с какъв ли не изобретателен маркетинг, и т.н. Но не става. Авторитетът на кубинските е непоклатим, цените им хвърчат нагоре.
Някои кубински марки пури на пазара са на по 150 години. Фалшификатори и имитатори се мъчат да наподобят дори новите кубински марки, създадени след революцията от 1960 г. – Cohiba и Trinidad.
Пушачите на пури са омагьосани от надписа El Habano. Hecho a Mano (Кубинска. Ръчно свита). Има и частично ръчно изработени – първо сърцевината е свита машинно, само външните листа са навити на ръка. Затова още по-вълнуващ е надписът Totalmente a mano – изцяло ръчно свита. Но не е само до изработката. Уникалното качество се дължи на тютюна на Куба.
Манията по кубински пури е показана изразително от Джак Никълсън в ролята си на бизнесмен и плейбой в кинокомедия от началото на века („Невъзможно твой“ – Something’s Gotta Give, 2003). „Cuban cigar“ – произнася той с доволна усмивка и премрежен поглед, който казва всичко, и предприема пътуване до Куба да се напуши на воля.
За американците кубинската пура е особено търсена поради ембаргото. Някои пътуват на екскурзия до Куба, за да опитат. Президентът Обама разхлабва ембаргото и след 2015 г. позволява американци на връщане от Куба да носят до 100 пури за лично ползване, без право да ги продават. Президентът Тръмп при първия си и при втория си мандат затяга отново режима и забранява вноса. Отначало може да се пътува дотам с организиран групов туризъм и да се пуши на място, после и това е забранено. Никакъв внос в САЩ дори за лично ползване.
В САЩ и най-евтината кубинска пура върви на черно по стотина долара.
Някои видове толкова си струват и легално продавани в Европа. Цените им скачат допълнително по време на ковид кризата, когато производството в Куба рязко намалява заради предпазните мерки.
Пушенето на хавански пури е превърнато в „скъп и аристократичен порок“, както го наричат още през XVIII век. Някога испанският крал въвел ограничения и мита за внос на пури и тютюн от Куба. Само богатите и хора, които търгуват с Куба, пушели такива. Не се е променило много и до днес.
Във фабрика за пури в Хавана
Посещението на фабрика за пури в Хавана е превърнато в туристическа атракция. Организират групи, водят ги в избрана фабрика да видят на живо как се правят пурите ръчно. Допускат ги до определена редица от работни маси. Туристите гледат отстрани и се дивят. После купуват цели кутии с отстъпка, с разни сертификати за произход и т.н.
Митът за хаванските пури, които се правели от чернокожи жени, които свиват тютюна върху бедрото си, е някаква легенда от миналото. Сигурно някога някой е правил пури и така. Но в „цеховете“ кипи производство върху дървени плотове с помощта на разни приспособления и инструменти. Кой с престилка, кой по фланелка, мъже и жени работят в пълна тишина. Напомня на тъкачен цех от ранния социализъм, но без шум на машини.
Да посетиш „с връзки“ фабрика за пури се оказа по-силно приключение от обичаен тур с организирана група. Това се случи на мен и колегата Андрей, който е живял тук и има „връзки“. Щом кацнахме в Хавана, Андрей потърси жена, майстор на пури, с която се запознал на някакво изложение и поддържат контакт през годините. И така, торседора Аурелия, около 50-годишна жена, в която видимо се смесват различни раси, ни уреди посещение във фабриката La Corona. Довлякохме се дотам в горещината с една велорикша срещу 4 долара. Атлетичен мулат, въртейки с усилие педалите, ни изкачи по наклонена улица, после зави по друга, докато на входа ни посрещна торседора Аурелия.
Торседор, торседора – така наричат специалистите, които свиват пури. Те минават през специално многомесечно обучение и ако издържат тестовете, ги назначават. После израстват в занаята до 9 степени. Нещо като българските едновремешни стругари от първи, втори, трети и т.н. разряд. Тук са 9 разряда майстори на пури. Но торседор 9-а степен е рядкост. Най-често стигат до 6-а. Всеки такъв е обучен да прави по стотина пури дневно. Според вида на пурата има норма от различен брой на ден, дори до 130. Изглежда непосилно много.
Оказа се, че във фабриката La Corona произвеждат много видове пури, различни марки. На един плот видях да опаковат и пурети Cohiba. Торседора Аурелия беше взела разрешение от директора на фабриката и ни разведе навсякъде. Три етажа с по 100 торседори на етаж, които работят, та се пушек вдига. Дори буквално – един пушеше докато работи, дебела пура, която би струвала най-малко една българска минимална заплата.
Не ни разрешиха да снимаме само някакъв начален пункт, където жени разделяха и сортираха тютюневи листа с един или друг цвят и размер, също и в склад с кутии и лепенки.
За определени части от пурата се използват различни листа – секо, лихеро, воладо, накрая капо е външната обвивка. Различните листа може да идват от различни райони на острова – от провинция Пинар дел Рио, регионите Вуелта Абахо и Семи Вуелта, също и от района на Винялес. На потъмняло табло на стената в едно от работните помещения са изрисувани десетки видове пури с различни размери. Като видях колко много са, хич не се и опитах да ги записвам и изреждам.
Пурите са неизменна част от културата на острова. Националните герои Фидел Кастро и Че Гевара са известни пропагандатори на тази култура. Могат да се видят на десетки снимки да пушат пури.
Кастро официално спрял да пуши пури от 1992 година по здравни съображения. И да не дава повече пример при увеличение на различни видове рак в Куба, свързани с пушенето. „Той тайничко си пуши“, убедени били години наред местните.
Пурите са голям дял в износа на страната. А майсторите торседори са на почит в кубинското общество и култура. Повечето са жени, макар че във фабриката видяхме приблизително поравно мъже и жени.
Между оригинали и фалшификати
Кубинските пури са в сложно международно положение. Фабриките са национализирани през 1960 г. заедно с търговските марки. Но повечето им собственици емигрират в САЩ и съседни карибски страни и продължават да ги произвеждат с друг тютюн от Хондурас, Никарагуа. Доминиканският уж е най-близо до кубинския, но пак не е същият. САЩ не признават национализирането на марките. Така оригиналните кубински пури с местен тютюн имат конкуренция от същите марки с друг тютюн.
Търговското ембарго на Куба е наложено от президента Джон Ф. Кенеди на 7 февруари 1962 г. Прессекретарят на Кенеди разказва в спомени, че президентът наредил на 6 февруари да му доставят 1200 кубински пури Petit Upmann от марката H. Upmann. Щом пурите пристигнали на следващата сутрин, Кенеди подписал документа, с който ембаргото влиза в сила.
Преди време бях в Лас Вегас и се чудех как този град не е Америка – пуши се навсякъде в игралните зали. И много често се виждат пури. Влязох в магазина за тютюн в един от хотелите да видя какви пури продават. Изумително – във витрината подредени кубинските марки „Ромео и Жулиета“, „Монтекристо“, „Партагас“ за по 10–15 долара. Абе, тук да не нарушават демонстративно ембаргото, помислих в невежеството си. И купих една да опитам. Да, ама не. Оказаха се произведени в Доминикана, не се доближават никак до кубинските пури, техния специфичен тютюн и аромат. Но поради ембаргото и търговските войни в Щатите е разрешено да се продават кубински марки, произведени извън Куба. Менте. И да, и не. Уви, не са същите. В Куба и най-проста пура, произведена на черно и купена за долар на улицата в Хавана, е по-добра от тези.
Иван Бакалов