Авиобазата край Граф Игнатиево, която ще посрещне ескадрилата изтребители F-16, да бъде прекръстена на името на българския пилот Димитър Списаревски, предложи в интервю за „Филтър“ бившият военен министър Тодор Тагарев.
Но ако името на героя, загинал, докато пази небето над София от чужди бомбардировачи, е добре познато в авиационната общност, не е толкова популярно в обществото ни като цяло.
Роденият през 1916 година в Добрич Димитър Списаревски е едно от най-ярките имена в българската авиация. Семейството му е много уважавано навремето – самият той е кръстен на чичо си, който е офицер и поет, в самия край на Междусъюзническата война e съсечен при Злетовска река, докато е парламентьор при сърбите. Другият му чичо, Коста Списаревски, е дипломат и народен представител, генерален консул и търговски съветник в Солун, Атина, Марсилия, Александрия и Цариград. Баща му Светозар Списаревски е финансов контрольор в община Добрич и офицер от запаса.
С Ньойския договор от 1919 г. Южна Добруджа отново остава в ръцете на Румъния, а Светозар шумно демонстрира националната си принадлежност, поръчвайки в кръчмата да изпълняват българския национален химн „Шуми Марица“. След като е уволнен и изгонен от страната, семейството напуска Добрич, установява се за кратко в Лом и накрая заминава за София.
Димитър учи в елитната ІІ софийска мъжка гимназия, в която има кръжок по авиация, към която буквално се пристрастява. Атлет и хубавец, той се увлича по спорта – тренира гимнастика, плуване, борба, бокс, през 30-те години дори е футболист на Левски София. Постъпва във Военното училище, но заради проблеми с дисциплината малко по-късно е изключен.
Спайч, както го наричат приятелите му, довършва военната служба в обикновена казарма, но на традиционния военен парад на 6 май, с се спира пред цар Борис ІІІ и му връчва молба да бъде възстановен като юнкер, което се случва пет месеца по-късно. През 1938 година заедно с още 14 български момчета, е изпратен в Германия във военно-въздушно училище, където се обучава за пилот на изтребител.
Мнозина го определят като „луда глава“, защото често има проблеми с началниците. „Да, счупих колесника, защото аз летя. Вие не можете да го счупите, защото не можете да летите!“ Така отвръща на обвиненията. Въпреки конфликтните ситуации, в които изпада, никой не може да отрече качествата му и е един от пилотите, избраните през 1941 година да се обучава на модерните изтребители „Месершмит 109“. Тогава германският инструктор го предупреждава, че ще бъде свален още в първия истински въздушен бой, защото често взима решение под влияние на емоциите.
Списаревски от малък има интереси към историята и литературата, пише стихове, владее немски и руски език. Изпитва дълбоко уважение към тези две национални култури. Има за свой любим герой подполковник Калитин, защото, както казва: „дядо ми е учил някога в Русия и защото Калитин е загинал за България“.
През есента на 43-та започват бомбардировките над София, той посещава пострадалия квартал „Хаджи Димитър“ и е съкрушен от разрушенията и мъката на хората. Спайч иска да воюва и молбата му е удовлетворена.
На 20 декември над 200 вражески самолета се насочват към столицата, противопоставят им се само 36 български, Димитър Списаревски е в един от тях. Това е първият му боен полет, оказва се и последният. Ефектът от тарана на Списаревски е поразителен – атакуваната от него ескадрила от бомбардировачи „Б-24 Либърейтър“, наричани „Летящите крепости“, не успява да пусне бомбите си над София. Пилотът загива, но американските бомбардировачи не успяват да спуснат смъртоносния си товар върху столицата. Самолетът на самия Списаревски пада в околностите на града и само по сребърната верижка с кръстче разпознават овъгления му труп. И други български летци правят много подвизи по време на следващите бомбардировки, но Списаревски остава в историята със своята саможертва само на 27 години. Но „лудата глава“, както са го наричат, избира смъртта, за да спре самолетите, които носят бомби за сънародниците му.
„Всички знаехме, че поручик Списаревски гореше от желание да се бие за своята България, името на която той произнасяше винаги с особено чувство на безкрайна любов и умиление. На тази тема той бе толкова чувствителен, че не спираше пред никого и пред нищо, за да защити честта и чистотата й. Затова вярвах, че той непременно ще се бие добре и с достойнство срещу всеки враг на родината. Аз бях уверен, че той не театралничеше и не позираше. Това можеше да помисли само човек, който не познаваше неговия характер. Въпреки това се намираха и някои колеги, които смятаха, че Спаич парадира с физическата си сила и с „надутия“ си патриотизъм. Че бил прекалено чувствителен „патриот“, маниак, грандоман и т.н. Така говореха само онези, които го познаваха повърхностно или му завиждаха за доброто име и честното му и открито сърце“. Така пише в книгата си „Орли на България“ Михаил Григоров, един от легендарните летци изтребители, бранили небето над София по време на страшните бомбардировки през 1943 и 1944 г. Той служи със Списаревски и го познава отблизо. Посмъртно поручик Списаревки е отличен с най-високото българско бойно орден „Кръст за храброст“ и е произведен в чин капитан.
Името му не е особено познато, защото след 9 септември 1944 година според новата власт е загинал за Германия. Отношението е като към „царски офицер“ и семейството му е изселено от столицата. След 1989 г. всичко се променя, посветени са му книги, брошури, статии, лекции и филми.
Неговото име носи клубът на летците „Кап. Димитър Списаревски“. Ежегодно в София се провежда възпоменателно факелно шествие „Списаревски марш“. През 2009 г. му е присвоен чин полковник от ВВС на България.
