18.8 C
София
вторник, 28 май 2024 г.

Лили Иванова: Завиждайте ми, че никой не може да прекърши железния ми характер


Кристина ПАТРАШКОВА

С Лили Иванова съм се срещала многократно през годините. Извън безспорния си талант и невероятния глас, винаги ме е впечатлявала с изключителната си организираност и отговорност към всяко интервю. Обикновено предварително си записва важни теми, за които иска да говорим. Уточнява и най-дребния детайл.
Най-често се виждахме у дома й, стилно подреден със старинни мебели и множество картини – преобладаващо на Светлин Русев. Сред най-ценните е неин портрет, нарисуван от големия художник Златю Бояджиев. Предлага кафе и задължително шоколадови бонбони, изпратени от Русия.
В неформалните разговори Лили Иванова проявява удивително чувство за хумор и особена самоирония, чрез която по-скоро се забавлява с клюките и злословията по неин адрес.
Потърсих я за интервю и този път, но тя обеща да ми даде такова догодина. Аз пък й обещах, че няма да пропусна следващите й концерти.
По повод рождения й ден ви предлагам откъси от разговорите, които съм водила с нея през годините.

– Лили, смятат ви за индивидуалистка. Наистина ли главно на себе си разчитате в трудни моменти?
– Винаги съм разчитала на себе си. Ако пък не зная нещо, обикновено питам. Повече обаче са хората, които са разчитали на мен, отколкото аз на тях. Разбира се, че имам приятели, макар да не са много. С тях си говоря често, но не съм от тези, които тръгват да звънят на 10 души, да споделят проблемите си и да питат какво да правят. Защото отговорите са в мен.

– Не хленчите, но как преодолявате трудностите?
– Ако ги споделя с някого, не смятам, че човекът ще ми помогне. В такива моменти започвам да мисля какво трябва да направя, за да изляза от бъркотията. Преди бях по-експанзивна и директна. Животът ме научи да внимавам, да премислям, да се отдръпна настрана и да наблюдавам сцената, героите на нея. Започвам да се питам къде е моето място, ако реша да вляза в пиесата. И каква да бъде моята роля. Сама съм си режисьор, не се вайкам. В такива трудни моменти започвам да преглеждам нови текстове за песни, занимавам се с работата си, за да забравя мръсотията, която ме залива. Друго спасение няма.

– Смятате ли, че българите уважават големите личности?
– Аз съм това, което съм, благодарение на народа. Значи той ме уважава. Има обаче някои хора, които не са добронамерени към мен, злословят, опитват се да омаловажат това, което правя. Демонстрират дори омраза и ненавист. Не желая въобще да ги коментирам. Това е техен проблем. Щом така са решили, никой не може да ги убеди в обратното. Това са хора с комплекси. Реализираният и щастлив човек е добронамерен. Тези, които не признават величието на другите, са нищожества. Мощният човек не парадира. В България обаче съм забелязала, че бездарниците се обединяват, а можещите не се поддържат.

– Защо?
– Не зная. А трябва талантливият да се научи да оценява другия талант. Аз не си позволявам да уча другите на акъл, но ми се иска българите да се оглеждат по-внимателно наоколо и да забелязват този, който може. Имаме много талантливи млади момичета, които пеят прекрасно. Но те стоят встрани, защото не са нахални, нямат връзки, не са с леко поведение. Обикновено се забиват в някое заведение, изкарват си прехраната и се погубват. А по телевизията се лансират хора, които трябва да се занимават с всичко друго, но не и с пеене.

– А защо и в музикантската гилдия колегите ви водят спорове на махленско ниво?
– Завистта ходи по хората. Човек, вместо да си хаби патроните за безсмислени и глупави спорове, по-добре да седне и да напише текст или аранжимент за песен. Публиката очаква от твореца да твори. От мен какво се очаква? Да пея. Самата аз не обичам да споря. Всеки да мисли каквото си иска.

– Вие проявявате изключително железен характер и устоявате на всякакви атаки. Какво ви дава сили в такива моменти?
– Ако трябва да ми завиждат за нещо, то е железният характер и дисциплина. Никой не може да ми ги отнеме.

– Как се гради железен характер?
– Животът ме е научил.

– А какво включва вашата дисциплина?
– Мъдростта идва с възрастта. Научила съм се да губя, за да мога да спечеля. Трябва да се отстъпва за нещо или да се връщаш леко назад, за да можеш да вървиш напред. Когато бях 10-годишна, учителят ни по история ни казваше: „За да върви напред, историята трябва да се върне назад. Но това не е танго“. Връщаш малко назад, оглеждаш се, преценяваш какво си направил и тръгваш напред. Но внимаваш при следващата крачка. Може да е наивно, но така си представям живота, не обичам абстрактните понятия. Неслучайно съм харесвала най-много учителите, които обясняват всичко елементарно.

– Има ли все пак ситуация, в която се чувствате безсилна?
– Разбира се. Но какво друго ми остава, освен да отминавам с безразличие хората, които ме карат да се чувствам така. Не искам да ставам като тях и имам претенции, че не съм.
Интересното е, че злобата и лошотията, които се изливат върху мен, ми действат градивно. Казвам си: „Аз трябва да докажа с работата си коя съм“. Това е моята сила. И това разбива опонентите ми.

– Признайте честно кои са жертвите, които сте направили в името на кариерата си?
– Който иска да представя лишенията ми от това и онова, диетите ми като жертва, не е прав. Аз сама съм избрала този начин на живот и хранене. Не искам да предизвиквам съжаление. Чувала съм понякога: „Ах, тя това не яде, онова не яде. Горката!“. Защо да съм горката? Решила съм, че това не трябва да ям, и се чувствам прекрасно. Ако искам да го хапна, си го позволявам, но не в огромни количества. Не стоя гладна. Говоря за диети, защото хората все за тях ме съжаляват. Може би оттам идва впечатлението, че съм жестока и зла. А аз просто не допускам да ме съжаляват. Уважавам прекалено много себе си, за да разреша такова нещо. Така че аз жертви не правя. Това за мен са цел, смисъл и успехи.

– Обръщат ли се младите към вас за съвет и вие въобще склонна ли сте да им помогнете?
– Не бих казала, че има голям наплив. Даже въобще. В Консерваторията не са ме канили, а може би и аз не би трябвало да приема такава покана, защото нямам музикално образование. Може би преподавателите се страхуват. Макар че аз много ги уважавам, защото те имат музикална диплома, каквато аз нямам. Но аз имам друго, което те нямат Така че можем да се допълваме.
Иначе с удоволствие бих помогнала. Давам ноти, текстове, синбек за прослушване без пари. Но за да помогна цялостно на един талантлив човек, трябва да имам условия. Аз ги нямам и никой не ми е предложил да ми помогне за създаването на школа например.

– Вие сте враг на пеенето на английски?
– Абсолютно. Не искам да слушам друг език от колегите ми в моята държава. Ако някой отиде в чужбина, да пее, каквото иска. На всички конкурси, на които съм участвала, съм пяла на български. Не желая да бъда копие. Имам претенция, че съм оригинал. Ако прерисувам картината на един велик художник, ще стана ли велика като него? Например да прекопирам „Мона Лиза“, и то с по-хубави цветове. В този случай ще си остана жалко копие.

– Любопитно ми е вашето обяснение за феномена чалга. Защо тя така избуя?
– Чалгата като изкуство предстои да се докаже във времето. Тогава ще стане ясно има ли някаква стойност, или просто е спътник и продукт на низките човешки страсти. Ако някои хора обаче си въобразяват, че чалгата ще изчезне, се заблуждават. Но тя трябва да отиде в нишата, откъдето е дошла. Не можем да наложим всички да слушат Моцарт и винаги ще има хора, които ги вълнуват елементарните страсти.

– Кой е приятелският кръг от хора, на чието мнение държите?
– Допреди години имах горчив опит с т.нар. мои приятели, но вече доста внимавам и преценявам кои са фалшивите сред тях. И май наистина няма вечно приятелство, а вечни интереси. Все пак имам до себе си верни кучета – един-двама са, но с тях мога да си позволя да споделям, най-вече професионални теми. За личните проблеми само се смеем, докато пием кафе.

– Позната ли ви е скуката?
– Не. Някои хора казват: „Ох, много ми е скучно!“. Страшно ми е чудно, като чуя това. Никога не само не ми е скучно, но и тъжно. Аз съм работохолик. Не можете да ме видите да седя вкъщи крак върху крак да си почивам. По цял ден имам срещи, всичко искам да огледам, реша и преценя сама. У дома гледам само новините, защото другите предавания са доста особени. Пускам си често и италианска телевизия. Като стане полунощ, сядам на масата, започвам да се занимавам с текстове, обмислям дали да не извадя стара песен от репертоара.

– Изпели сте най-хубавите песни за любовта. Не е ли комерсиализирана днес и тя?
– Истинската любов, естествено, съществува, но не се среща толкова често. Все се търси някакъв интерес. Обезличават се чувства, идеали, стойностите ги няма. Иначе мисля, че любовта тлее у всеки човек, дори у престъпника. Но трябва да бъде докосната от някого, за да се разгори. Трябва или дръвца да се сложат. Да се грижим за любовта, защото ненапразно е казано, че Бог е любов. И ако нещо остане от нас, това е само любовта.

– А склонна ли сте да прощавате?
– Предателството никога няма да простя. Е, ако някой леко е излъгал за нещо, не е страшно. Не можем да бъдем като цербери. Аз много съм прощавала, но зависи какво. Лично обаче не съм предала нито един човек.

– Отправяте ли понякога молби към Бог?
– По-лично нещо от контакта с бога няма. А когато човек се моли за нещо, свидетели няма. Така че и аз няма да кажа за какво се моля. Не съм от хората, които всеки ден ходят на църква, нося в себе си вярата. Човек не трябва да демонстрира религиозните си чувства. Ходя често в девическия манастир в Самоков. Монахините са ми приятелки и там в продължение на часове водим разговори. Човек се успокоява за много неща. По мое желание бяха изографисани две икони – едната е „Цветница“, а другата е в памет на майка ми. Помолих след това един художник да ми нарисува втората и за вкъщи. И до нея има едно кандилце, което беше на моята майка. Всъщност то е единственият предмет, който съм запазила от нея.

– Вашето определение за щастие?
– Щастието е достигната мечта, която ме води към следващата. Аз съм щастлива дори когато имам нова песен. Не е нужно да притежаваш самолет, за да си щастлив. Хората, които са все неудовлетворени, са обикновено тези, които имат много пари.

– Страхувате ли се от края на кариерата?
– Ако някой се страхува от края на кариерата си, значи той не си е вярвал в нея и не е бил искрен. Аз вярвам във всичко, което съм направила. Иначе може ли някой да каже колко трае кариерата на музиканта? Историята е доказала, че тя е вечна.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img