Ще разберете какъв традиционалист е Любчо Нешков, когато го попитате за любимия му ресторант и той категорично ви отговори, че това е „Константинов“ на бул. „Витоша“. Известният журналист и собственик на агенция БГНЕС е сред най-ревностните ценители на кухнята на популярното заведение в центъра на София. Ще го засечете как всеки обяд от години си поръчва едно и също ястие – класическата им салата „Константинова“. „Затова съм толкова красив“, казва с усмивка събеседникът ми. След това отбелязва, че в „Константинов“ всичко му харесва – подържаното ниво, качеството на продуктите, обслужването, атмосферата и разбира се, изключителната хигиена.
„Свързвам ресторанта и с Алеко Константинов, с паметника му в началото на бул. „Витоша“ и с това, че също като писателя обичам да пътувам“, обяснява той, докато разглеждаме менюто. Сервитьорът знае, че Любчо си поръчва само салата за обяд и затова не го пита какво иска. За сметка на това аз съм привлечена от кадаиф канелони с мус сирена и калмари с крем от йогурт. Избирам и десерт, който звучи като да е правен от майстор – занаятчийски сладолед.
Питам Любчо какво ще пием. Той категорично отговаря – или бяло вино, или перно. Избираме и двете – за него перно, а за мен – чаша Muros antigos.
Обядът ни с Любчо Нешков е три дни преди БГНЕС да представи първия си документален филм „МПО – Сто години борба за независима Македония“. Разговорът ни естествено тръгва от филма, който е посветен на първата организирана политическа организация на български емигранти от Македония. Нешков ми показва първите страници на вестник „Македонска трибуна“, който организацията започва да издава през 1927 година. „Трябва да се знае, че благодарение на саможертвата на тези хора, които са избягали от гръцкия и от сръбския режим, тоест от Егейска и Вардарска Македония, те не забравят своите близки и се борят за правата и свободата си – казва Нешков. – Те успяват да запознаят и западния политически елит с терора, на който са подложени месните българи както до 1941 година, така и до 1945 г.“
Към днешна дата може да се каже, че ако тази организация не е съществувала и не е излизал в. „Македонска трибуна“, съвременните българи нямаше да знаят за студентския процес от 1927 година, за Мара Бунева и „Бугтеатър“ през 1924 година, за клането пред 1945 година в Титова Югославия и за буквално етническото прочистване на Егейска Македония.
Разказът на Любчо е прекъснат за кратко от сервитьора, който отрупва масата с чудесна храна. Това не разсейва събеседника ми от разказа му. „В създаването на този филм отчасти има и личен момент – отбелязва той. – Нашето семейство бяга в края на 70-те години на миналия век от Югославия. Малко хора знаят, че аз не съм учил български в България.“
Когато е на 14 години, Любчо се сблъсква са първи път с българската азбука, и то от страниците на „Македонска трибуна“. По този повод споделя, че до 8-и клас е бил възпитаник на югославската образователна система. „Моите родители са изявени българи, страдащи за свободата и независимостта на Македония“, уточнява той. Интересно е, че прадядо му по бащина линия също е беглец, но в САЩ. Тогава Македония е в пределите на Османската империя. Дядо му пък е от околностите на Прилеп и се занимава с тютюнопроизводство. Той е жестоко преследван и пребиван от сръбския режим. Бащата на Любчо Нешков Темелко Нешков също има нелека съдба.
12 годни лежи в затвор в бивша Югославия с обвинение, че отстоява българщината и че членува в нелегална антимакедонистка организация. В средата на 70-те години от вътрешни хора във ВМРО Темелко Нешков разбира, че ще бъде ликвидиран, и решава да избяга. „Тъй като в семейството ми бяхме четирима, баща ми реши първо той и сестра ми Славица да се махнат. Заминаха за Виена, симулирайки медицински причини. След година и половина раздяла семейството ни се събра в Белгия, където живеехме под закрилата на ООН.“
Нешкови остават там до 1985 година, след което идват в България. „Дойдохме тук, защото тогава, както и сега, през 2024 година, Македония не е свободна“, изтъква Любчо и допълва, че първо се заселват във Варна, а после идват в София.
В Белгия Любчо Нешков завършва средното си образование, а в България е приет история в Софийския университет. „Когато едно дете живее в такава среда, много бързо израства – казва той, отпивайки глътка перно. – Когато ти кажат, че Тито ще дойде и ще арестува баща ти или пък някой с ритник отваря вратата на къщата ти, разбираш, че това не ти е приятел.“
Нешков израства сред много вестници и политика. Темата Македония е дискутирана от сутрин до вечер в семейството му и съвсем естествено е журналистиката да го привлича като професия. Днес лицето му е сред разпознаваемите на фона на обществено-политическите процеси по света и най-вече на Балканите. Той е чест коментатор в телевизионните студиа, а вещината му по въпросите, свързани със Северна Македония и Сърбия, е на изключително ниво.
Политическите анализите на Любчо са емоционални и носят белега на потомствен бунтар.
„Напълно нормално е покрай борбата и политическите пристрастия на семейството ми да се впусна в журналистиката“, отбелязва той. Първите му стъпки в професията са във в. „Стандарт“. Всъщност оттам познавам Любчо Нешков и ни свързва дългогодишно приятелство. Спомням си знаменателните му пътувания до горещи точки в Сараево и Косово. „Когато от сръбското посолство започнаха да идват протестни писма, главният редактор на „Стандарт“ Валери Запрянов ми даде пълна свобода. През 1995 година успях да го убедя, че трябва да отидем в Сараево. Тогава светът разбра за Сребреница, за Жепа, за клането на пазара Маркале, за геноцида.“
Нешков и Запрянов пътуват заедно до тези горещи точки и пишат репортажи, пропити с мъката и страданието на местните хора. От Любчо научавам, че блокадата на Сараево, която е 1450 дни, е по-дълга от тази в Сталинград през Втората световна война. Той е сред малцината журналисти, минали по алеята на снайперистите и автомобилът му е обстрелван от тях. Тогава българският дипломат Детелин Димитров помага на екипа да достигне до рискови точки, без да се случи инцидент. „Никой не дава гаранция по време на война. Малко хора познават в дълбочина бивша Югославия, сръбския режим и манталитет и отношението към българите, както Детелин Димитров“, отбелязва събеседникът ми.
Уютната обстановка и хубавата храна не могат да оправят горчивия привкус от разказа на Любчо Нешков за преживяваното. Особено тежки са спомените му от избиването на деца в Сараево. Той е категоричен, че снайперистите са виждали кого убиват и осакатяват и това е жестоко. Впечатляващ за него обаче е духът на жителите на Сараево, духът на онези хървати и сърби, останали с босненците да защитават града. В този момент Любчо си спомня история, с която илюстрира духа на хората по време на война. „Представи си, в града нямаше вода, но фризьорските салони работеха.
Дори отидохме в един. Видяхме млади жени, които блестяха с хигиената и прическите си. Заговорих едно красиво и добре гримирано момиче. Зададох му наивния въпрос как намира кураж да изглежда толкова чиста и подредена в условията, в които живеят. Отговорът й беше ужасяващ. Каза ми, че може днешният ден да е последният, и когато я убият, иска да е чиста и красива.“
В биографията на Любчо Нешков е записана и Българската национална телевизия. Цели три години той отразява войната в Косово като военен репортер. „Ако четеш спомените на баща ми за този мой период, той пише, че съм се върнал оттам като съвсем друг човек“, отбелязва той.
Екипът на БНТ е най-дълго стоялият в Косово без прекъсване. Принципно големите тв канали сменят през определен период кореспондентите си, когато работят на места с военни конфликти. Причината е изключителното психическото напрежение, на което са подложени. „Ние обаче останахме три години с видеомонтажиста Вихрен Стефанов и оператора Емилиян Динов – разказва Нешков. – Те все ми казваха, че казармата в България е като дискотека в сравнение с това, което преживяваме в Косово.“
Денят на българския тв екип започва в 5 сутринта и приключва, когато информационният поток спира за малко. Много чужди агенции ползват материалите на Любчо Нешков. Именно там се ражда идеята му да направи своя агенция. „Като кореспондент на телевизия, аз трябваше да чакам определен час, за да съобщя новината, а агенциите го правеха на момента. Често научавах важни новини много преди другите репортери и умирах от яд, че не мога веднага да я изстрелям – ядосва се и днес той. – Когато си имал сетивата да разбереш драмата на тези хора и си преживял всичко това, трудно вече ще те впечатли някоя забележка на Иван Костов, примерно, или не знам си кой“, заключава журналистът.
От годините като кореспондент на БНТ в Косово Любчо и до днес държи да се знае за подкрепа, която получава от тогавашния генерален директор на телевизията Иван Попйорданов.
Една ранна сутрин към 7 часа Попйорданов му звъни и казва: „Любчо, разбрах, че командировката ви приключва след два дни. Отивате в посолството, ще ви бъдат изпратени пари, оставаш там докогато сметнеш за необходимо“.
„Не мога да си представя какви са били сметките, които е плащала телевизията за трасетата и комуникациите тогава. Сега е лесно, можеш и с телефона да снимаш и предаваш. Това, което направи Иван Попйорданов, трябва да се знае, за да има други като него, които могат да поемат отговорност.“
Питам Любчо на коя гореща точка би пратил журналист да отразява ставащото там. Отговорът му леко му озадачи, защото ми каза: никъде. После ми обясни, че това оставя травми за цял живот. „Днес не бих поел отговорност да изпратя някой да показва войната“, категоричен е той. Но пък смята, че журналистите трябва да бръкнат по-надълбоко и да отразяват ставащото на Балканите. „Между Белград и Атина вече 150 години тлее конфликт за сметка на правата на българите. Той не е по-малко жесток от онова, което се случва в Газа, в Кавказ или в някоя африканска държава. Смятам, че българите трябва най-задълбочено да познават случващото се около тях – отбелязва той. – В това отношение държавата ни има стратегически пропуски.“
Според него репортерството не е само героизиране и не се ограничава с това да застанеш пред разрушена сграда и с треперещ глас да казваш колко е страшно. Трябва да познаваш детайлно дадения конфликт, за което са необходими години. Според Нешков днес журналистите, които имат дълбоки познания за причините и историята на дадена война и конфликт, са единици.
Разговорът с Любчо стана прекалено сериозен и някак се биеше с хубавия ресторант и хубава храна, която хапвахме. Затова го разпитвам за вкуса на живота и позитивните му преживяния. Така разбирам, че Нешков обожава да пътува. Дори споделя, че в кабинета му има цяла стена, облепена с картички от местата по света, на които е стъпил кракът му.
Разказва ми за свое пътуване преди 10 години до остров Капри. Към 11 часа се качва на колата и дали от емоции, или от нещо друго, на другия ден в 8 часа вече е в село Лозен, където живее. Най-важното е, че пристигайки в България, се чувства абсолютно бодър, все едно не е минал целия този път. „Така се разтоварвам. Обяснявам си го с желанието ми да видя, да опозная, да срещна различни хора и да ги чуя какво мислят. Това е най-голямото удоволствие за мен, както и да слушам музика“, отбелязва той.
Питам го дали има впечатляващи запознанства около пътешествията си. „Е, не мога да ти кажа дали красивите дами още ми обръщат внимание“, смее се той. Не ми казва и дали е срещнал някоя красавица на водопада Игуасу между Аржентина и Бразилия или в Хонконг. Но пък споделя, че това са едни от най-далечните точки, до които е стигал. Пътуването му до Рио де Жанейро пък е абсолютно спонтанно. Един ден среща позната, която му казва, че има 2–3 места в група, потегляща за прословутия бразилски карнавал. Любчо за миг не се колебае. „Ден след пика на карнавала се събуждам и имам чувството, че танцувам. Главата ми кънтеше от музика и ритми – разказва разпалено той. – Общуването с местните хора ме освобождава и попивам всичко, което случва около мен.“ Това е причината да подбира дестинации, в които има езикова бариера. Така потъва изцяло в атмосферата на съответната страна, където няма кой да му помогне и сам трябва да намери решение. Нешков обича тръпката на неизвестното и новото. Определя състоянието като „авантюра, смесена с разум“.
Разказът за пътешествията му продължава с Тунис. Там в пустинята се запознава с италианец, бивш пилот от „Ер Италия“. Човекът бил пенсионер, а сред пясъците на Сахара управлявал двуместен туристически самолет. Любчо се качва с намерението да лети поне 30 минути. Пилотът го поглежда учудено и му казва: „Ти си ненормален, пет минути ти стигат“. Още на третата минута след излитането Нешков разбира колко прав е бил италианският летец. „Бях готов да слизам веднага, какво щях да правя половин час във въздуха“, смее се той.
Отпивайки от перното си, Любчо признава, че луксозните и скъпи места не го впечатляват. „Не се изисква голямо усилие да си купиш скъпа кола или да платиш сметката в луксозен ресторант. Но да влезеш в душата на жената, която живее 5 метра под пясъците на пустинята, да почувстваш болката й и стремежите й, е нещо съвсем друго“, обяснява той.
Покрай обяда в „Константинов“ в разговора ни включва и темата за храната. Любчо е категоричен, че турската кухня изпреварва италианската. „Това са двете държави, които най-много ми харесват. Култура, минало, всичко. Има и нещо друго, а то е, че отношението на турците към българите е много добро. Не ти говоря за търговеца, който иска да ти продаде златен пръстен на Капалъ чарши, а за това, че думата съсед при тях има стойност и близост. Ако за турчина гъркът е господин Анастасис, то българинът е комшу“.
Обядът ни с Любчо Нешков можеше и да не приключи. Той е обаятелен и чудесен събеседник, чийто разказ може да те прати както на война, така и на най-прекрасното и слънчево място на света.
МЕНЮ
Ресторант „Константинов“, бул. „Витоша“ 31-33
Салата „Константинова“ – домати, краставица, зелена чушка, люта чушка, лук, чесън, маслини, магданоз, натрошено сирене, бобен сумак крем – 16,80 лв.
Кадаиф канелони с мус сирена, сладко от сини сливи и пикантни ядки – 14,90 лв.
Хрупкави калмари с йогурт фреш крем – 21,90 лв.
Занаятчийски ръчно приготвен сладолед с шам фъстък, биволско кисело мляко, „Фереро“ шоколад с лешници, малиново сорбе – 7,90 лв.
Чаша Muros antigos – 10 лв.
Перно – 6,20 лв.
ОБЩО – 77,70 лв.
