Любен Дилов е писател, журналист, медиен предприемач, политик и народен представител от ГЕРБ-СДС. Той е двигател и основен идеолог на тв предаванията „Ку-ку“, „Каналето“, „Хъшове“, „Шоуто на Слави“. Син е на българския писател фантаст Любен Дилов.
– Господин Дилов, изпращаме трудна година, изпълнена с избори и политически скандали. Какъв вкус оставя у вас 2024 г.?
– Какъв вкус има в устата женската богомолка след секс? Не се шегувам, мисля, че т.нар. политически елит успешно си самоизяжда главата, разклащайки постоянно основите на демократичното построение. Съвсем естествено се появяват всякакви алтернативни, несистемни политически движения, ултрапопулизмът набира сила, а идеите за президентска република не се разбират в духа на френската демокрация например, а като носталгични въжделения по здравата ръка.
– Прочетох една ваша мисъл: „И да се гордея, и да не се гордея – пак съм българин. Така че по-добре да се гордея“. Какво днес ви дава поводи за гордост? Кои очила носехте повече тази година – тъмните или светлите?
– Понеже щастлив край има само в някои тайландски масажи, аз съм непоправим оптимист. Човечеството като цяло, а особено ние, българите, сме късоживеещи, късопаметни същества, с особен талант за саморазрушение. Въпреки това тъжно знание опитимист съм, защото малцина си даваме сметка, че живеем в най-щастливите, най-богатите и най-спокойните времена от цялата българска история. Повечето беди си ги самопричиняваме – като започнем от убийствата от глупост по улиците и стигнем до политиката. Ако се вгледаме оптимистично в себе си, ще видим не само чудесното положение, в което се намираме, но и огромния потенциал, който имаме. А за пръв път в хилядолетната ни история можем за добро да използваме геополитическия кръстопът, на който се намира България. Можем да бъдем едно от най-богатите и най-красивите места на света. За да се случи това, трябва ни само повече колективен оптимизъм.
– Защо гласът на интелектуалците вече не тежи в обществения живот? Има ли място за интелектуалците във властта днес?
– Мисля, че тежи точно толкова, колкото тежеше и при Тодор Живков например. Или при Борис Трети. Виж, при Симеон Велики не съм сигурен как е било. Вероятно е тежал по-малко, съдейки по оскъдните исторически свидетелства и не съвсем радостната съдба на някои тогавашни интелектуалци, канонизирани впоследствие. Мисля, че винаги сме правили една и съща грешка, тези, които претендираме за интелектуалност. Оцветяваме морала и мъдростта политически. И го правим, за да извлечем временни изгоди от близостта с властта. Това се дължи не непременно на лош характер, а по-скоро на малкия пазар. Ако пазарът на интелектуални продукти беше по-голям и можеше материално да подкрепя тази прослойка, тя щеше да е различна. В момента, а и преди десетилетия, т.нар. интелектуалци в мнозинството си са на държавна служба… Свободата на мисълта няма как да оцелее на държавна служба.
– Постоянно се върти рефренът, че хората не вярват на вас, политиците? Как се връща обществено доверие, изобщо възможно ли е?
– Така е. Не вярват, а им е неприятно да чуят, че няма случай политик да се е издигнал над нивото на избирателите си. Винаги съм твърдял, че българският демократичен модел е възможно най-представителният за българския народ от всички съществуващи модели. Няма прослойка или съсловна организация, етнос или вяра, които да не са политически представени според тежестта, която имат в обществото. Що се отнася до вътрешнообщностното доверие, то е универсална величина. Колкото вярваме на катаджията, толкова вярваме и на политиците, на инженерите, на лекарите, на писателите… Вижте само публичния диалог в социалните мрежи и ще се убедите! Най-рядко срещаното цвете там е доверието и авторитетът. А общностното доверие е най-крехкият обществен ресурс – най-трудно се събира и най-бързо се пропилява. Тази криза на доверието е повсеместна, не само към политиците. Там е най-ярко забележима заради медийния интерес към тях. Той пък е продиктуван от факта, че цялото битие на политическото е най-вече медийно. Като изключим няколко акта – избори, съставяне на парламент, общински съвет и съответните правителства и администрации, приемане на бюджет и отчитане на бюджет. Това е политиката. Всичко останало е „този каза, онзи каза“ – основно в медиите.
– И с криза, и без криза българинът си остава един от най-нещастните в Европа. Какво толкова ни мъчи?
– Една от причините е чувството на неудовлетвореност и постоянното сравнение не с това, което сме постигнали, и това, към което се стремим, а това, което са постигнали други народи. Ние не искаме да можем да произвеждаме „Мерцедес“, ние искаме да го спечелим на ротативка. И много малко ценим това, което имаме. Само един пример ще ви дам – застраховането на личното имущество или на селскостопанските ни вложения. Размерът на застрахованото имущество е обратнопропорционален на всякакъв разум, не само на здравия. И когато ни сполети беда, започваме да проклинаме правителството. Колко се грижим за общото? Бог ни е отредил едно от райските кътчета на земята, ние как се грижим за това? Дори не говоря за благодарност, а за грижата да го запазим и оставим на децата си? Вижте градовете и селата ни. Грозните блокове, неизмазаните къщи… Един пасторал да припомня само. Две съседни селски къщи, и едната буля вика през плета към съседа си:
– Георги бе! Абе кога ще сложиш врата най-после на този дворен клозет?!
– Що, ма?! – отговаря искрено озадачен Георги. – Кой какво ще открадне оттук?!!
– Имате една снимка като малък с Радой Ралин. Ще разкажете ли повече за нея? Как мислите, на какво щеше да се надсмива той днес, ако беше жив?
– Чувството за хумор и постоянното присмехулство ни направи близки до степен още от невръстната ми възраст той да ме представя за „сподвижник“. Снимката е от прочутия дом в Хисаря, където една компания от изключително забавни хора се събираше често – баща ми, Радой, непрежалимият Мирон Иванов, човекът с най-удивителното чувство за хумор, което съм срещал. Да ви кажа нещо за Радой – освен сатирик той беше изключително раним и драматичен поет. По отношение на обществените дела проявяваше една почти патологична чувствителност. Можеше с часове да говори за пенсионната реформа, за това как новосъздадените ни демократични институции трябва да обединяват, а не да разединяват обществото. Съчетаваше една библейска мъдрост с по детски простодушно чувство за справедливост и изострена чувствителност. Беше наистина забележителен човек и от днешната действителност щеше много да го боли, не знам дали би намерил смешни рими за това…
– А на какво вие се надсмивате днес?
– Винаги започвам със себе си. В крайна сметка аз съм смешното нещо, което най-добре познавам. Но напоследък изключително ме забавляват опитите механично да се привнесат западни либерални модели в българското мислене. Наистина е забавно и бих го обобщил в съвета: „Първо си измажи къщата, после си сменяй пола“.
– Освен политик вие сте журналист, сценарист, писател. Идва ли краят на традиционните медии? Питам ви, защото днес е почти невъзможно да срещнеш човек с вестник в ръка, младите хора почти не гледат телевизия. Всички зяпат в телефоните си.
– Факт! Някои последни мохикани оцеляваме криво-ляво на хартиения пазар. Списание l’Europeo например все повече заприличва на богато илюстрирана книга, отколкото на списание. Но като говорим за медиа, съвсем логично е да си припомним прякото значение на думата – става дума за среда, за свързване. Хората вече се свързват по друг начин, обитават друга информационна среда и е излишно да се вайкаме за старата. Но забелязвам – заради морето от фейк – едно завръщане на интереса към официалните източници. Към информационните агенции например. Към сайтовете на големите и традиционни медии. Не знам дали си давате сметка колко чувствително се завърна БТА през последните две-три години в информационната среда на България. Това е интересна тенденция не само в България и не съм срещал анализи по темата…
– Какви са за вас Белчо и Сивушка? Задължително ли е младите да познават тези герои от „На браздата“ на Елин Пелин? Изобщо как трябва да се прави подборът на литературни произведения, които да изучават българските ученици?
– В един различен свят биха могли да са и зайци, но каква ще я свършат зайците Белчо и Сивушка на нивата, е ясно… Каквато ще я свърши и кучето на нивата! Не мога да генерализирам за литературното ни наследство, но за мен Елин Пелин далеч не е просто „певецът на българското село“. Това е изумителен, европейски писател, а сборникът „Под манастирската лоза“ е без прецедент в европейската литература. Точно това произведение мисля, че трябва да стане задължително за последните класове на средното образование. Абсолютно незаслужено не тачим значимостта на тази книга.
– Какво бихте предпочели – изкуствен интелект или естествен подбор?
– В крайна сметка и изкуственият интелект е плод на естествения подбор, за радост на дарвинистите. Проблемът при AI е, че може да дава отговори, но не може да задава въпроси. Ако накарате изкуствения интелект да обедини креационизма и дарвинизма, той ще ви каже, че човек наистина е произлязъл от маймуните, но от онези две маймуни, които Ной е взел със себе си на Ноевия ковчег. И проблемът на този отговор е, че на самия изкуствен интелект няма да му е смешно.
– Каква ще бъда политическата 2025 година според вас?
– Според китайския календар това ще е годината на дървената змия. И като гледам как си подложихме последните 3 години, доста е вероятно да ни очаква една отровна и доста дървена политика. Дано съм лош пророк.
Петя БАХАРОВА
