Живеем в объркано настояще. И тези думи не са лозунг, а реалност, която бележи всекидневието ни. Като тревога, като тъга, като догадка в чудния свят на изкуството отдавна се говори за това. Художниците като пророци, като една от най-чувствителните части от обществото ни, го отразяват в произведенията си и търсят своите пътища за надмогване на неизбежните страхове от провидените промени. Сред тях безспорно се нарежда и графикът Людмил Георгиев, който не просто избира да пристъпи в лабиринта на изкуството, но досущ като в онзи мит за минотавъра прокарва своята нишка. Нишката на графиката, която да му позволи бягството – от нападащото ни злободневие, от дребнотемията, от скуката. Като в привидна игра, но всъщност добре премислен ход той присъства на художествената сцена като явление. Само-сътворено, само-съзидано на висока цена, която малцина са склонни да платят.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
