Алберт Айнщайн, разрошеният учен с вторачен поглед, човекът, който промени представите за времето, пространството и Вселената, минава през една от най-големите трагедии, които може да споходи един родител. Зад славата си най-великия физик крие болка, разочарование и неизлечима тъга, свързана с неговия по-малък син Едуард Айнщайн. Също като баща си той притежава блестящ интелект, но вместо да прави научна кариера, десетилетия прекарва самотен в психиатрична клиника.
Едуард Айнщайн се ражда на 28 юли 1910 година в Цюрих и е вторият син на физика и първата му съпруга сръбската математичка Милева Марич, която остава в сянката на великия учен, но играе огромна роля в живота му. Още от ранните си години Едуард вправи впечатление със своята интелигентност, увлича се по литературата, философията и музиката, пише стихове, свири на пиано. За разлика от баща си, който търси отговорите сред звездите и физическите закони, Едуард иска да разбере тайните на човешкия ум.
През 1914 година Алберт Айнщайн приема престижна позиция в Берлин, но малко след това бракът му с Милева започва да се разпада. Ученият се отдава все повече на науката, а отношенията между съпрузите се влошават и в крайна сметка се разделят. Милева се връща в Цюрих заедно с двамата си синове без обаче никой тогава да разбира каква голяма рана се отваря в душата на чувствителния Едуард. Двамата с баща си не спират да си пишат писма, Айнщайн продължава да издържа семейството си, но момчето никога не успява напълно да приеме факта, че единият от родителите му е избрал друг живот. По-късно близки до фамилията ще разказват, че Едуард така и не простил на баща си, че ги е напуснал.
И докато името на Айнщайн става известно по целия свят, собственият му син започва да се чувства все по-незабележим. „Понякога е трудно да имаш толкова важен баща, защото човек се чувства така маловажен“, пише Едуард години по-късно. Въпреки трудностите младият мъж успява да влезе в Цюрихския университет, където започва да учи медицина. Мечтата му е да стане психиатър, самият той е впечатлен от идеите на Зигмунд Фройд и психоанализата. Преподавателите му виждат в него талантлив студент с необикновени способности.
Но точно когато бъдещето изглежда обещаващо, съдбата нанася жесток удар. В края на 20-те години психическото състояние на Едуард започва да се влошава. Той изпада в тежки депресивни състояния, става все по-затворен и нестабилен. Неуспешна любовна връзка допълнително задълбочава кризата. През 1930 година прави опит за самоубийство. Лекарите му поставят диагноза шизофрения, която по онова време звучи почти като присъда. Днес заболяването може да бъде контролирано с медикаменти и терапия, но през 30-те години на миналия век медицината разполага с твърде ограничени средства. Следват периоди на хоспитализации, кризи и кратки периоди на подобрение. Едуард е настанен в известната психиатрична клиника Бургхьолцли в Цюрих, която е едно от най-престижните заведения за психично болни в Европа. Там той прекарва по-голямата част от остатъка от живота си.
По-големия му брат Ханс, който също като баща си става учен и притежава докторска степен в областта на техническите науки, разказва, че някои от прилаганите терапии, включително електрошоково лечение, оказват тежко влияние върху паметта и способността на Едуард да общува. Постепенно младият човек, който някога е писал поезия и е мечтал да лекува други хора, губи част от собствената си личност. За самия Алберт Айнщайн това е огромна лична трагедия и мъката буквално го изяжда, защото въпреки славата и признанието физикът се оказва безсилен пред страданието на собственото си дете.
През 1933 година идването на нацистите на власт принуждава гениалният физик да напусне Германия и да се установи в Съединените щати. От този момент баща и син никога повече не се срещат лично. В определени периоди отношенията им се изострят до крайност. Младият мъж дори признава, че изпитва омраза към баща си. И все пак връзката не изчезва напълно. Писмата между двамата продължават години наред, а Айнщайн не спира да изпраща средства за лечението му. Най-тежката част от грижите обаче поема Милева Марич. След развода тя посвещава живота си на болния си син и до смъртта си през 1948 година е неговата най-силна опора. След кончината й Едуард остава почти изцяло под грижите на клиниката.
Алберт Айнщайн умира през 1955 година. Едуард го надживява с десет години. Последните му дни преминават в Бургхьолцли, умира на 25 октомври 1965 година след инсулт на 55-годишна възраст. Така приключва животът на човек, който вероятно е притежавал необикновен талант, но е живял в епоха, неспособна да помогне на хората с тежки психични заболявания. Алберт Айнщайн успява да разгадае някои от най-големите загадки на Вселената, но остава безсилен пред най-трудния въпрос в собствения си живот как да спаси собствения си син.