„Не съм виждал актриса като вас“, казва световният драматург Израел Хоровиц, когато гледа Мария Стефанова в своята пиеса „Моята скъпа лейди“, поставена от Стилиян Петров в Народния театър. Маестрото, чиито творби са знакови за сцените на „Бродуей“, а по сценариите му са заснети холивудски хитове, е очарован от аурата и енергията, с които достолепната дама обживява героинята си – парижанка в остри поколенчески конфликти с дъщеря си и с изневиделица появил се загадъчен американец, в чиито образи влизат Емануела Шкодрева и Михаил Билалов. Друг суперкосмополитен автор – Ерик-Еманюел Шмит, за малко се разминава с премиерата на психологическия си шедьовър „Оскар и розовата дама“ в Театър „199“, където Мария Стефанова е изключителна като най-близката изповедница на 10-годишно болно от рак дете, в чиято кожа е Радина Боршош.
Още три персонажа бележат възродената й кариера през последното десетилетие – в „Три високи жени“ и „Облог“ от академичния афиш, и в „Кралицата майка“ в Армията. А сега, на 24 май тя ще получи „Аскеер“ за цялостно творчество. Закъсняло признание за една от най-ярките диви в арта с 200 роли на сцената и 50 в киното, която в момента е в принудителен антракт заради здравословни перипетии. В гилдията обаче са убедени, че и този път Мария Стефанова няма да се поддаде на проблемите, мотивирана от актьорството като модус вивенди. „Никога не съм си представяла, че мога да бъда себе си в друга професия“, категорична е доайенката.
Мария наследява страстта към изкуството от майка си, която преподава литература и се прекланя пред българските поети и писатели. Записва я в детски драмсъстав, двете не изпускат мюзикълите в Младежкия театър. Живеят до кино „Влайкова“ и читалище „Антон Страшимиров“, където Мария рецитира стихове на Блага Димитрова на кварталните тържества. Бъдещата звезда е в пети клас, когато за първи път гледа постановка в Народния театър. След това вече никой не може да я откъсне от орбитата му – влюбена е в спектаклите, тръпне, когато актьорите минават наблизо. Тогава в подсъзнанието й започва да зрее еретичната мисъл, че след време ще излезе под същите прожектори.
Неин преподавател във ВИТИЗ е Моис Бениеш, който отглежда още три впечатляващи госпожици – Цветана Манева, Илка Зафирова и Благовеста Кабаиванов. Възпитава ги в правилата на играта: да знаят как да се държат на сцената и извън нея, да каляват характерите си. Иначе работата им е спукана. Между качествата си Мария има едно, което няма цена – умее да бъде ученичка, вероятно защото е дъщеря на учителка.
Още във ВИТИЗ осъзнава, че това, което не те убива, те прави по-силен.
Че интригите са неизменни в битието на гилдията, че бързата слава е евтина, а суетата може да те изхвърли извън арената.
Междувременно си дава сметка, че няма общо бъдеще с музиканта, за когото се е омъжила едва на 19, още преди първи курс. Заедно са, докато тя учи в академията, но след това всеки продължава соло по пътя си. Искат я в театъра на Бургас – тогава той е в безспорен възход под егидата на Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов, но заради стипендията трябва да приеме разпределението във Враца. Всяка сутрин пътува с колегите до Мездра, където репетират, тъй като тяхната сграда е в ремонт. В онзи момент във Враца драматург е писателят Орлин Василев, изпратен там на заточение от властта заради скандалната си пиеса „Заровеното слънце“. Мария дебютира в „Емилия Галоти“ на Лесинг с режисьор Николай Фол. Толкова е развълнувана, че се спъва в дългата си рокля и в монолозите. Отчаяна, пише писма до Моис Бениеш, от когото с вечерната поща получава напътствия и съвети. За следващите представления се окопитва и получава заслужения интерес на зрителите.
Следващата й спирка е Русе – възможно най-далеч от София, където е сполетяна от семейна трагедия. Две години играе Достоевски, участва в „Иван Шишман“, впуска се в модерна европейска драматургия… Като цветарката в „Я, колко макове“ на Никола Русев печели награда и Славчо Васев, бащата на Павел Васев, я кани в Народния театър. Оказва се обаче, че докато тя чинно и наивно чака да подпише договора, мястото й е дадено на ефектната, но твърде обикновена Рената Киселичка, току-що станала съпруга на очарователния Любомир Киселички. Гафът е двоен – хем Мария е разочарована, а е и напуснала трупата в Русе, очаквайки назначение в София, хем Рената Киселичка въобще не може да се впише при академиците и след два сезона отива в „Сълза и смях“. Но Славчо Васев успокоява Мария и бързо намира решение – цялото ръководство на Пловдивския театър й е дошло на крака, за да я изкуши със заплата под тепетата. Слиза от влака на Пловдивската гара в слънчевата есен на 1964 г. Оставя куфара в гримьорната на театъра и отива да обядва в ресторант „България“.
Тайфата на знаменитите художници онемява – толкова е красива.
Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Йоан Левиев и Христо Стефанов джентълменски се надигат от столовете си. Тя кимва царствено и Христо Стефанов на мига усеща, че са обречени един на друг не само заради еднаквите фамилии. Толкова е прехласнат, че една нощ прескача оградата на арт храма, за да заведе Мария на разходка в осветения от звездите Стар град. Долавя, че сърцето й е стегнато, и се опитва да я освободи от напрежението, стреса и неизвестността пред бъдещето. Христо Стефанов е дете на пътуващи артисти и е наясно с терзанията им. На другата сутрин го заварва в шивашкото ателие, където трябва да й приготвят рокля за Ния от „Преспанските камбани“ – седи и рисува костюмите в скицника си. Негова е идеята за визията на Талевата учителка. Всъщност Христо Стефанов е и от най-успешните сценографи в Пловдив. А там Мария Стефанова работи с най-добрите режисьори – Христо Христов, Пантелей Пантелеев, Любен Гройс, Крикор Азарян. Там е Настася Филиповна в „Идиот“, Катерина в „Укротяване на опърничавата“, където е в страхотен дует с Антон Горчев, Костанда в „Свекърва“, въпреки че е неприлично млада, Нора от „Душата на поета“, Масларска от „Милионерът“. Казва, че са най-щастливите й 10 години, още повече че в началото буквално живее в театъра, защото квартирите за най-младите „кадри“ не стигат.
След поредна награда на националния преглед на българската драма отново получава покана от Народния театър. Влиза през служебния му вход на 33. Дълго пътува между София и Пловдив. Дебютира с Раиса Гурмишка в „Лес“ на Николай Островски, режисирана от Кръстьо Мирски, в компанията на Славка Славова, Стефан Гецов, Асен Миланов, Виолета Гиндева. С по немски прецизната Славка Славова се надушват веднага, въпреки че до края Мария й говори на „вие“. 22 години на овации и задкулисие. 22 години, в които всяка вечер преди началото на представлението завърта кранчето на чешмата, за да тече вода, докато излезе на сцената. А вървейки към нея, шепне кратка молитва и се прекръства. Но няма паника, нито колебания. Подават си реплики със Стефан Гецов и Асен Миланов в „Големанов“, когато най-красивата сграда в България е раздрусана от трусовете във Вранча в началото на март 1977 г. Нито един от тримата не изпада в ступор.
Дечко Узунов им вика от първи балкон: „Спокойно, това е само земетресение!“.
Влязла в киното още със „Специалист по всичко“, продължава в „Късче небе за трима“, „Вчера“, „Всичко е любов“, „Баш майсторът“, „Иван Кондарев“, „Петък вечер“, „Равновесие“, в сериала „Сами сред вълци“. В телевизията блести в спектаклите „Горещи нощи в Аркадия“, „Милионерът“, „Диоген“, „Давид и Голиат“.
Само на 55 я пенсионират, въпреки че носи репертоара на Народния театър и трябва да влезе в репетиции на две нови пиеси. Директорът, професор Васил Стефанов, не може да й прости, че отива в Министерството на културата, за да протестира срещу освобождаването на Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова… И при първата така наречена реформа й подписва заповедта, озлобен от порива й за мъдрост и справедливост. През следващите 25 години гледа представленията само на голямата сцена – ако влезе в камерните зали, ще я познаят между зрителите, а тя не може да си позволи някой да я съжалява. Не е личност, която се заблуждава или окайва. Във времето се опитва да забрави, че са й посочили вратата в абсолютния апогей на дарбите и силата й, а пенсията й е 170 лева.
От Благоевградския театър й предлагат да направи спектакъл по пиеса на турския класик Азис Несин. След премиерата наричат проекта й събитието на сезона. Суперлативите вероятно стигат до ушите на крайно претенциозната в перфекционизма си Славка Славова. Една сутрин й казва по телефона, че с Георги Георгиев-Гец и Таня Масалитинова са готови тя да ги режисира в частния театър на строителния предприемач Димитър Барбуков. Мария едва не изпуска слушалката – дори не може и да си помисли да дава указания на тримата корифеи. Славка Славова обаче е категорична – ще й помагат, важно е работата да тръгне и хонорарите да вървят, защото Васил Стефанов ги е пенсионирал с мизерни суми. Всяка от постановките им има по над 100 представления в цяла България. Обикалят страната с бусче, което е всичко друго, но не и луксозно – невероятни партньори са, които се забавляват с пороците на обществото и неговите системи. Самоиронизират се, че са филиал на Народния театър, а всъщност са най-безапелационните му звезди. Не само заради титаничните си таланти, но и заради професионалната си категоричност –
не отлагат нито едно представление заради студ, пек, прах или грип.
Грандамите на истинския арт играят по коприни, докато зрителите в дълбоката провинция се завиват в кожуси и шапки, но си разменят флуиди на искреност. Това са най-сладко спечелените трудни „трудови възнаграждения“.
После за Мария започва тежък период. Христо Стефанов се нуждае от спешна и важна операция на очите, но тук никой не смее да я направи. Заминават за Германия, където предварително уговореният немски хирург също бие отбой, но откриват д-р Петко Банков, който има клиника в Бохум. Когато Мария Стефанова, стигнала ръба на кошмара, го пита дали съпругът й ще вижда, той й отговаря сдържано: „Естествено, за какво съм го оперирал!“. Чак след години изумително талантливият офталмолог се връща в България, която през соца го брои за невъзвращенец. Уви, големият художник, към когото своя респект засвидетелстват световни личности – Франсис Бейкън, Дмитрий Шостакович, Хенри Мур, Петър Увалиев, по-късно се разболява от рак. Мария зарязва всичко и през последните му шест години не се отделя от него. Дъщеря им Елена, много талантлив художник и дизайнер, работи на няколко места, за да помага на родителите си.
След смъртта на Христо Стефанов актрисата се затваря в себе си, в къщата си, в ума си, в сърцето си. И сякаш се сприятелява с болката, като че ли не желае да се раздели с нея. Най-добре й е в параклиса в двора, изрисуван от съпруга й. Няколко интервенции за смяна на става допълнително съсипват физиката и психиката й. При последната анестезиологът я пита сигурна ли е, че иска да се подложи на риска. Тя обаче не се колебае. Докато се занимава с рехабилитацията и прохожда за втори път, Съдбата чука на вратата – по-точно звъни по телефона с гласа на Мариус Донкин. Шефът на Народния театър, стар колега и приятел, с когото са били Орфей и Евридика в Пловдив, я вика да се върне. 25 години по-късно в нея се борят ехото от обидата, колебанието дали ще се справи и огромното желание отново да бъде очи в очи с любимата си публика. Няма значение, че куца. Но пак е в стихията си, въпреки че след принудителната четвъртвековна пауза не може да се върне на бял кон, защото трябва да се подпира на патерицата си. Със Стефан Спасов започват репетициите на „Три високи жени“ на Едуард Олби и тя получава „Аскеер“ за своята героиня, обозначена с А. Обича да залага, въпреки че не е безразсъдна авантюристка.
Днес дъщеря й Елена продължава да бъде смисълът и светлината. Актрисата
разговаря и с автопортрета на съпруга си,
оплаква му се и дори понякога поспорва с него. Племенниците също са до нея. По едно кафе и една цигара на ден – това са малките пороци, с които си доставя формално удоволствие. Друга тема е, че понякога чувства душата си изтърбушена. С болезнена откровеност Мария Стефанова споделя, че нищо в живота не я е подминало – нито пълното щастие на споделената извисяваща любов с Христо Стефанов и с публиката, нито разгромяващото нещастие от загубата на близки хора. Но след всяко сриване открива у себе си сили да се вдигне, надявайки се и на Божията помощ. Режисьори, които десетилетия наред като че ли са забравили за нея, я чакат да се върне, за да одобри или откаже пиеса или сценарий. Често цитира реплика на Нийл Саймън от „Американска терапия“: „Когато разбереш цената, ти вече си платил дълга си“. Презрението на Мария Стефанова към страха идва може би от здравословния македонски инат, влязъл във вените й през благоевградските корени. Смелостта е другото име на достойнството.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg