Никога не съм крил пристрастията си, колкото и това да звучи непрофесионално. Всякога съм считал, че тъкмо пристрастията правят оценката индивидуална и по-важното – дават възможност да се лишим от стереотипното оглеждане на един обект на изкуството, на една изложба или на творчеството на един художник. Влюбих се в работата и личността на скулптора Павел Койчев, опосредствено, при възможността си да бъда негов асистент при подготовката му на изложбата „Възможности и щения“ в Софийската градска художествена галерия през 2015 г. Помня в детайли посещенията на ателието му, пренасянето на шестте гигантски стиропорени фигури, към които имаше щенията – тях поне няма кой и какво да ограничи, да бъдат инсталирани на причудливи места като центъра на Манхатън или Луната, но възможността това да се случи остава само на територията на първия етаж на галерията в центъра на София. Едва ли ще е крайно, ако кажем, че още от 90-те това напрежение между материала, възможностите и идеите се обособи в характерен белег за творческия почерк на Павел Койчев.
Преди вече 30 години по повод изложбата на автора „Торен бръмбар, изложба пластики“ в градината зад Националния дворец на културата проф. Елка Бакалова отбеляза, че показаното тогава е своеобразно маркиране на „спонтанната необходимост и стремеж за връщане към изначалното и първичното, към субстанцията и механизмите на сътворението… Павел Койчев несъмнено притежава мощни креативни импулси и визионерски нагон. Неговите специфични мегаструктури са удивително архитектонични до степен, че придават усещане за функционална пригодност. Неговият начин на работа налага и строга затвореност, компактност на композициите и специфична пространствена динамика на масите, която несъмнено динамизира и околната среда… В този настойчив стремеж да се извлекат хармония и красота от хаоса, първичната материя и класическите основи в пластическото творчество на Павел Койчев попадат в контекста на една безспорно постмодернистка идеология… В търсенето на изгубените връзки между минало и бъдеще, в схващането на първоосновите за сътворението като космогоничен акт, скулпторът се доближава, струва ми се, до друго явление в българския духовен живот – до многозначещия привиден „алогизъм“ между фантастичното и реалното, между баналното и необикновеното, между драмата на житейската монотонност и осезаемата връзка отвъдното и космическото в прозата на Йордан Радичков“.
Павел В. Павлов
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg