Тома БИКОВ
На предстоящите президентски избори в България ще се явят 27 кандидати. На пръв поглед това е сериозна конкуренция за един от най-важните постове в държавата. Подобно широко участие предполага тежка фрагментация на политическата система, при която би трябвало да се наблюдава силно раздробено политическо представителство. Само че последното не се наблюдава. Напротив, от няколко месеца България се управлява с пълно мнозинство от „Прогресивна България“, а вместо деветте партии в 51-вото народно събрание в настоящия парламент влязоха само пет формации. Те вече са шест, но това е така заради разделянето на ПП и ДБ. Тази картина не отговаря на увеличаващия се брой президентски двойки. През 2021 година кандидатите за президент бяха 24, през 2016 г. – 21, през 2011 – 18, през 2006 – 7, а през 2001 – 6. Тенденцията за увеличаване на кандидатите се вижда ясно, което нито подобрява качеството на кампаниите, нито прави гражданите по-заинтересувани от изборния процес. Ако се проследи избирателната активност, ще се види, че тя намалява пропорционално на увеличаването на кандидатите. А количественото увеличаване на кандидатите със сигурност води до отрицателни качествени изменения.
Ако човек следи обществените медии, ще види, че в продължение на цял месец по тях тече парад на ексцентрици, маргинали и хора с откровени девиации. Всички наблюдаваме това, все едно сме изправени пред природна стихия, която е неподвластна на човешките закони. Всъщност обаче е точно обратното. Това не е стихия, а е злополучен законодателен процес, който започва в началото на 2014 година при управлението на Пламен Орешарски, а неговите щети не са поправени до днес.
Преди промените от 2014 година изискването е за събиране на 15 000 подписа за регистрация на кандидатите. То е заменено с изискване от 2500 подписа. Това е огромно облекчение за всеки, който е решил да се пробва за президент. Следва още едно важно облекчение – ако през 2006 година седмината кандидати са внесли депозит от 5000 лева, който биха загубили, ако получат по-малко от 1 процент, то след 2014 година депозитът за инициативните комитети е 100 лева, а за партиите и коалициите е 2500 лева. Защо инициативните комитети се ползват с тази огромна привилегия пред партиите и коалициите, не е ясно. Може би идеята е била да се случи точно това, което се случва днес.
Към тези облекчения трябва да се прибави и един много важен стимул за кандидатиране – така наречените медийни пакети. От 2014 година законът въвежда медийни пакети на стойност от 40 000 лева, като към момента те са около 20 450 евро. Тези пари, които се отпускат под формата на ваучери, могат да се насочват от кандидатите в избрани от тях медии. На пръв поглед това правило цели да даде равен шанс на всеки. В действителност обаче с него се злоупотребява от самото начало, като немалка част от кандидатите насочват парите към приятелски медии, след което вероятно получават в брой част от тях. По време на настоящата кампания например най-много пари са насочени към слабоизвестната медия „Стрийм ТВ“. Тя е получила 124 800 евро от различни кандидати. Без да знам кои са те, мога да си ги представя. На второ място е „Евроком“ с 59 600 евро и чак на трето място е обществената БНТ с 57 856 евро. Има ли разумен отговор на въпроса защо определен кандидат предпочита да се рекламира в „Стрийм ТВ“, а не в една от най-гледаните телевизии, каквато е БНТ? Според мен има – може да се окаже, че от „Стрийм ТВ“ му връщат част от парите. Когато „Стрийм ТВ“ получава два пъти повече медийни пакети от БНТ, това вече не е някаква екстравагантна прищявка на ексцентричен кандидат, а цялостна тенденция, която при това е скрепена със закон.
Днешната абсурдна и в същото време пълна със злоупотреби ситуация е плод на законодателен процес, воден от настоящия председател на Комисията за защита на потребителите Мая Манолова. Като народен представител от БСП тя е вносител на голяма част от тези промени и води процеса по приемането на Изборния кодекс. За промените са гласували депутатите от БСП и ДПС в 42-рото народно събрание, а ГЕРБ и „Атака“ не са ги подкрепили. Тогавашният президент Росен Плевнелиев е наложил вето, но то е било отхвърлено с помощта на „Атака“. Уточнявам тези факти за онези, които се питат на кого се дължи огромният прилив на кандидати през последните години. Впрочем през последните седмици Мая Манолова обяви, че се готви да внася законодателни промени, свързани със защитата на потребителите, което не ме прави оптимист по отношение на тази тема.
Резултатът от настоящото изборно законодателство са 27 кандидатпрезидентски двойки, невъзможност да бъдат чути водещите кандидати, защото те с основание странят от останалите, тежка загуба на телевизионно и обществено време и свеждане на демокрацията до тотален фарс. Приетите през 2014 година законодателни текстове са едно от най-вредните неща, които някога са причинявани на българския изборен процес. Колкото по-дълго те са валидни, толкова по-малко значение ще имат кампаниите за изборния резултат. Мотивите за тези безумни текстове, които гласят, че те ще разширят гражданското участие в политиката, трябва да бъдат хвърлени в кофата за боклук. Те нямат никакъв смисъл на фона на резултата, който получаваме. Ако това, което виждаме, е „широкото гражданско участие“, то лично аз съм за силното му стесняване. Защото демокрацията е прекалено крехка система, за да удържи дълго на подобен психологически натиск.
В България се помни кратко, а девиациите приемат формата на нормалност изключително бързо. Въпреки това смея да мечтая, че някой ден българският парламент ще се опомни и ще отмени всички тези стимули за психически и финансови злоупотреби спрямо българския данъкоплатец. Този проблем би могъл да се реши изключително лесно, като се върнат нивата за събиране на подписи на 15 000, а депозитът за участие да бъде равен на медийния пакет и да не се възстановява при недостигане на един процент от гласовете на избирателите. Убеден съм, че тези мерки ще нормализират силно предизборните кампании, ще спестят държавни пари и най-малкото ще ни дадат възможност да избираме в стабилна психологическа среда.