Меглена Караламбова преди броени дни получи наградата „Васил Гендов“ на Съюза на българските филмови дейци за най-добра поддържаща женска роля заради превъплъщението й в прикованата на легло Геновева, която всъщност е в центъра на комедийната драма на режисьора Ивайло Пенчев „Рожден ден“. Голямата актриса наскоро обра овациите на публиката и като Наталия, чиято детска съдба неволно провокира зараждащото се зло в „Мамник“ – сериала на БНТ по едноименния роман на Васил Попов. Меглена Караламбова, която посвещава цялата си кариера на Военната трупа, продължава да е все така блестяща и в два от хитовите спектакъла на Театър 199, чиито премиери са преди повече от 10 години – „Заешка дупка“ и „Разговори с мама“.
– Вашата Геновева в „Рожден ден“ поставя за дебат глобалния въпрос за евтаназията – мислите ли, че нашето общество е готово за него, госпожо Караламбова?
– По принцип съм „за“ евтаназията при безнадеждни случаи. Хората не бива да се мъчат. Но не знам как тя би се приела в България. Една от най-близките ми приятелки всяка година си идваше за по три месеца от Германия, където живееше отдавна. Имаше ужасни проблеми с гръбнака и във времето отпадаше все повече, а последния път ми каза, че може би повече няма да има сили дори за полета до София. Горката, вече беше много превита, почти не можеше да излиза от къщи. Минаха-не минаха няколко седмици, след като си замина за Германия, и разбрах, че е в болница. Обяснила на лекарите, че е медицинска сестра, че знае какво я чака, че не може да понася повече нечовешките болки и иска евтаназия. И сега настръхвам, докато ви го разказвам. Близо месец някакви комисии са обсъждали дилемата. Може би са изчаквали тя да промени решението си, но не – беше категорична, че трябва да я приспят. И го направиха.
– Мислите ли, че имаме сетива да различим доброто от злото, което пък беше основната тема в „Мамник“?
– Не. Не умеем да бъдем добри. Хора с отворени за другите широки души се срещат рядко. Човек би оправдал Венета-Величка, която в „Мамник“ буди черната магия, за да отмъсти за гибелта на любимото си дете, което в крайна сметка се оказва живо. Но е много себично да прокълнеш поколения напред заради личното си нещастие.
– Как се почувствахте на снимките в изоставената мина, където вашата вече възрастна Наталия се среща с майка си и гигантската черна птица?
– Макар и за кратко, беше влажно, мрачно и страшновато. Изпитвам ужас от всякакви хвърчащи, да не говорим за прилепи. Бяха ги избутали в по-вътрешна пещера. Но сме свикнали да работим при всякакви условия, не ни пречат при снимките.
– И понеже заговорихме за кино, не е ли изненадващо, че вашият дебют на големия екран е в соц трилъра „Осмият“, а не във филмите на Методи Андонов, който „води“ класа ви във ВИТИЗ?
– Методи много ме харесваше на сцената, но в нито един от филмите, които успя да снима, преди да си отиде едва на 42, нямаше роля за мен. Вече бях във Варненския театър, когато Зако Хеския дойде с оператора Георги Георгиев да търсят артисти за „Осмият“. „Ела в София на проби.“, предложи той. А аз му отвърнах наперено: „А, не, вече не“. Беше ми писнало да ме пробват и да не ме харесват. Бях решила, че не ставам за кино актриса, но Зако настоя.
– Как Методи Андонов, който нямаше никаква академична титла, се оказа преподавателят на бъдещите най-големи звезди в театъра и киното ни?
– Един ден, беше в началото на втори курс, нашият професор Стефан Сърчаджиев ни каза „Деца, отивам до театъра, имам представление“. След половин час някой дотича от Народния: „Сърчо умря!“. Въобще не му повярвахме, та нали допреди малко бяхме заедно. Отишъл в кабинета си и паднал. Само на 50. Методи вече работеше с нас, но нямаше време да пише доцентури и професури. Не се интересуваше от подобна кариера.
– Между вас, „вечните методианци“, както се наричате и до днес студентите на Методи Андонов, имаше ли ревност и конкуренция?
– Никога. Никаква завист. Може би пак благодарение на Методи, който беше изумителна личност – той ни възпита да бъдем общност. И досега най-близките ми приятели са от класа във ВИТИЗ.
– Кога се открихте с Леон Даниел, другия ви кръстник в голямото изкуство?
– Две лета в почивния дом на актьорите и музикантите в Боровец, който, уви, по-късно им бе отнет, се засичахме с Леон. Той беше голям гъбар и ни учеше как да различаваме гъбите. С майка ми и колежки пълнехме големите тави от кухнята и ги давахме на готвача бай Георги да ги сложи във фурната. Какво разбирахме ние от гъби, един Господ знаеше. Цяло чудо е, че всички оцеляхме. По-късно Леон ме хареса във Варна – бях страдаща жена в революционната за времето си постановка „Обърни се с гняв назад“ и дъщерята на цар Симеон в „Монахът и неговите синове“, където я измислих да е палаво скачащо момиче. А когато вече в София на мен, младата актриса, ми предложи да партнирам на утвърдените Жоржета Чакърова и Ицхак Финци в „На приказки при Карел Чапек“, не можех да повярвам на ушите си. Бяхме от една кръвна група и нещата тръгнаха прекрасно. Но никой от петимата – композиторът Кирил Дончев също излизаше с нас пред публиката, не очакваше огромния интерес. Хората в Чешкия център, където започнахме да играем, само дето не висяха от тавана. Те много добре разбираха за какво става дума в иносказателните приказки на Чапек. Примерно, в тази за Солиманската принцеса царят, нейният баща, вика лекари да я лекуват, а първите им думи са: „О, тук е много мрачно, много обрасло, няма светлина“.
– Но и цензорите много добре разбираха метафорите и препратките.
– И още как. Свалиха „Приказките“ от Чешкия център, уволниха директора му, а ние ги опитахме на няколко места, но нещо не се получаваше. След доста време Валентин Траянов от Клуб театъра на Университета предложи тяхната сцена, но предупреди, че няма пари за хонорари. „О, ама ние и не искаме, важното ни е да го играем“, бяхме категорични. И го играхме много години, като винаги имаше изненади и импровизации, съобразни с емоциите и събитията в страната. Иван Теофилов написа страхотни текстове за песните на Кирил Дончев. Голям купон. Веднъж дойде Петър Увалиев, добър приятел с Ицко и Леон. Сгъна много скъпото си кожено палто и го мушна под пейката, направо на земята. Ние се втрещихте, но той можеше да си позволи всичко, за разлика от нас.
– Каква беше тайната на Леон Даниел?
– Беше изключително подготвен за всяка репетиция, изпипваше всичко като в партитура. Тези, които го наричаха „деспот“, понякога се репчеха: „Той ли ще ми дава акъл на мен?“. Режисьорът задължително трябва да е с няколко крачки пред актьорите. Когато имаш насреща умен и подготвен човек, слушай го. Но Леон ни даваше и пълна свобода да правим каквото знаем и каквото можем – след като изпълним неговите изисквания. Някои от режисьорите днес скачат от постановка в постановка като на конвейер. Без задълбочена предварителна подготовка.
– Уви, вече никой не вика пред театрите „Повече билети?“.
– Да, опашките, примерно, за „Напразните усилия на любовта“ на Армията бяха до Руската църква. Хората се редяха с часове за билети. Леон направи невероятен финал на комедията, която минава за една от най-слабите на Шекспир. След смешките и флиртовете между героите се появяваше пратеник, който съобщава, че бащата на „французката“ принцеса е починал – „Мементо мори“. И фантастичните пъстри декори на Асен Митев а ла Русо се превъртаха и ставаха черни. Играчка-плачка. Да не се забравя, че този живот не е само аху-иху, има и сериозни неща. Ами „Ромео и Жулиета“ във версията на Леон във Враца с Венци Кисьов и Калина Попова? С автомобили и автобуси ходехме на премиерите му из страната, половин София се изсипваше на тях, тогава той беше в немилост и нямаше право да работи в столицата. Та Жулиета никога не ме е интересувала – въпреки че майка ми Вера Караламбова я е играла в Пловдив, докато е била бременна с мен. В Жулиета има нещо сладникаво, момиченце някакво. Леле, като видях какво е решил Леон – той все търсеше изненадите, ми идеше да скоча от първия балкон направо на сцената. Жулиета се разхождаше с филия хляб, намазана с мармалад. Съвсем правдиво в характера на героинята.
– Всъщност точно за какво го прогониха от София?
– Леон беше и си остана комунист, но през комунизъма не пестеше слабостите и пороците на системата. Та конкретната причина беше „Поетът и планината“ на Иван Теофилов – изкара само седем представления, на които нямаше къде игла да хвърлиш, самата аз гледах на един крак от втори балкон. Постановката беше събитие, но не показвала работническата класа в добрата й страна. Подхванаха го и за „Хамлет“, където кралят беше с каскет и им приличал на Тодор Живков. Много талантливият художник Младен Младенов беше направил страхотен декор, върху който се четеше „Целият свят лицедейства“. А доносниците бдяха. Беше срамно и недостойно. Сега всички са свободни и спокойни, никой копче не може да ти каже.
– Заради Леон Даниел ли отказахте да отидете в Народния театър?
– Като ученичка и студентка ходех през вечер във Военният театър, за да гледам постановките на Леон и неговите артисти. След двете години по разпределение във Варна си казах, че ще кандидатствам за място във Военната трупа, но ако не успея, се връщам на морето. Когато баща ми Стефан Караламбов почина, неговите колеги от Народния театър, където той играеше, ме запитаха: „Не искаш ли да дойдеш при нас?“ И аз – мън-мън от неудобство, отказах. Но ме приеха в Армията и целият си живот изкарах там.
– Как общувахте със световния Анджей Вайда, който постави „Делото Дантон“?
– Беше доста странно, защото той беше само за няколко дни в София, а после остави асистента си, който, разбира се, работеше с нас по правилата на Вайда. А когато Вайда дойде за генералната репетиция и видя Наум Шопов, Стефан Данаилов, Васил Михайлов и Илия Добрев – те бяха в централните роли на Робеспиер, Камий Демулен, Дантон и Сен-Жюст, почти онемя. Аз бях любовницата на Дантон, шантавелка, която се хваща с него, очаквайки привилегии и богатства. И тогава, преди премиерата, Вайда поръча да донесат 10 пръстена. „Сложи ги върху пръстите на краката“, нареди той за моята госпожица.
– Имало ли е режисьори, с които сте се карали?
– С Красимир Спасов, светла му памет, доста се дърлехме, въпреки че много се обичахме и бяхме заедно от деца, тъй като родителите ни бяха близки колеги. Последното, което ми каза майка му, чудесна актриса и красива жена, беше: „Заклевам те да запазите приятелството си“. Защото той избухваше лесно, а аз не се давах и все се разправяхме. Краси беше много умен, интелигентен, ерудиран, беше интересно да се работи с него. И досега си пазя една от програмите, на които написа: „Караламбова, скъса ми нервите, но затова пък играеш като истинска звезда“. Беше за спектакъла му „И ми дай сенките“ – за късните години на Юджийн О Нийл. Постави го навръх 10 ноември, когато публиката рядко влизаше в салоните.
– Кога за последно работихте с него?
– В „Откраднати разкази“, пиесата на Доналд Маргулис, с която открихме камерната сцена. Понякога наистина съм малко досадна – обаждам се не където трябва, давам предложения, сравнявам превода с оригинала, когато е на английски. И при моя поредна идея за промяна Краси избухна: „Омръзна ми вечно да се намесваш, повече нищо няма да променяме“. „Ама, чакай, бе, нали е за доброто на представлението, нали затова се ровя по нощите“, реагирах му аз. Той обаче страшно изригна. Усетих, че кръвното ми се вдига и излязох да се поразходя. Когато се върнах, се беше прибрал в кабинета си. Чукнах на вратата и отворих лекичко, а той: „Не искам да те виждам“. И два дни не дойде на репетиции. Звъннах му, за да се извиня – не исках да стане така.
– Перфекционизмът ви плаши мъжете.
– Не само тях. Вижте, при Леон това не минаваше. Когато предлагахме нещо, той отговаряше: „Не ми говори, не ми говори, направи го“. Не позволяваше да се впускаме в приказки и обяснения. Проба-грешка, проба-грешка, стигаш до истината чрез играта, а не чрез мъдруването.
– Докъде според вас го докара българският театър?
– Нещо не мога да го хвана. Многотията не е лоша, но… Най-големият проблем е липсата на задълбочено работещи режисьори. Без режисьор работата не става. Актьорите поемат тежестта. Ако са добри, се справят. Но истинският театър не е това. И аз съм попадала в ситуация, в която трябва да се спасявам сама. Ужасно мъчително е. Викаш си: „Отвори се, земьо, погълни ме“.
– Как се открихте с Андрей Аврамов, който от десетилетия е вашата сродна душа? В гилдията няма друга толкова ярко изявена двойка от автентични интелектуалци.
– Ами надушихме се. Във ВИТИЗ той беше в съседния клас на Боян Дановски. Четири години учихме заедно – здрасти, здрасти, и толкоз. След доста време – и двамата бяхме женени с деца, любовта ни сполетя така изневиделица, че се чудехме какво да правим. Положението беше от сложно по-сложно. Но наистина се оказахме сродните души. После се случиха някои неща. Сега не живеем заедно, но сме близки приятели и се поддържаме. Имаме си групичка – Стефан Мавродиев, Добри Манев, Марин Янев, Елена Райнова…
– Какви жени бяха Бистра Аврамова и Леда Милева – дъщерите на Гео Милев, която са съответно майка и леля на Андрей Аврамов?
– Невероятни интелектуалки. С Бистра, която ми беше нещо като свекърва, 15 години бяхме под един покрив. Добър и светъл човек, но зодия Овен. Имаше един лаф – „Тая работа трябва да се свърши!“, който ме побъркваше. Аз съм Близнаци, въздух под налягане, на настроения, когато и както ми се иска. А при нея всичко трябваше да е подредено. Милата, умря в ръцете ми. Имаше болно сърце. Една вечер се прибрахме с Андрей, а тя не беше добре. Отиде си за 15 минути. Леда беше наперена, обичаща живота и развлеченията. Голям бохем. Симпатяга. Не съм я виждала ядосана. Винаги с тънката усмивчица, винаги над нещата.
– Пословична сте с факта, че никога не се възползвате от възможните привилегии на собствената ви фамилия и житейските си връзки. Това домашно възпитание ли е?
– Преди време се случи нещо странно. Непознат мъж ми каза по телефона: „При мен попадна писмо от майка ви до Крикор Азарян, ще ви го оставя на пропуски в театъра“. Сякаш дойде глас от отвъдното. Историята е невероятна. Когато завършихме ВИТИЗ, голяма група отиде в Пловдив, където Азарян оглави младежката сцена. Оказа се, че са искали да вземат и Илия Добрев, а за мен нямало място. И понеже с Илийката все бяхме заедно, ни помислили за гаджета. Коко Азарян ме видя на улицата и попита: „Защо не кажеш на баща ти да ти уреди бройка за Пловдив?“. Прибрах се вкъщи и се скъсах от рев. Беше ми много обидно, че Азарян допуска подобна възможност. Явно тогава майка ми е написала въпросното писмо, в което казва, че Илия Добрев не е просто талант, а явление в българския театър – и това скоро ще стане ясно на всички. Че изкуство с връзки не се прави и че да „влезеш“ в него с ходатайство, е престъпление по нашите караламбовски разбирания. „Ако ви трябват бройки за Пловдив, мъжът ми би могъл да ги издейства чрез приятели, но никога на нито една от тях няма да бъде назначена дъщеря ни. Тя е наясно, че трябва да се оправя сама с живота и професията.“
Внучката Маргарита Стоянович учи криминална психология
Не се опитват да я разубеждават – нито от единия, нито от другия славен род
Огромната слабост на Меглена Караламбова всъщност е любимата й внучка Маргарита. И колкото и да е изненадващо, а може би донякъде е и закономерно, младата наследница на два славни рода в изкуството, културата и науката, не проявява интерес към изяви на сцената или на екрана. Младата дама, която е дъщеря на художничката сценограф Невена Белева и на историка, режисьор, журналист и тв водещ Димитър Стоянович, учи криминална психология. „Никой не се опита да я разубеждава. Каквото й е на сърцето, това е. Точна и последователна е, знае какво иска. По-скоро пише, но тайно. От време на време показва написаното само на баща си, но той не се отнася много сериозно. Като малка Маргарита имаше чудесни стихотворения. Тя е родена на една и съща дата с другата си баба – Ани Бакалова. Ани казваше, че това е най-хубавият подарък, който е получавала в живота си“, разказва Меглена Караламбова за Маргарита, която като дете иска да стане звероукротител.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg