Иво ДИМИТРОВ
Партийната организация на БКП в добричкото село Крушари, която е люпилня на ръководни кадри за „Демократична България“, тръгна срещу коалицията на своите приемници от БСП. Става дума за Ивайло Мирчев – сина на един обикновен секретар на общинския съвет на БКП в Крушари. Последните 35–36 години са пълни с подобни пируети. Но Ивайло Мирчев е от онези кресльовци, които с всички средства са готови да правят всякакви маймунджилъци, само и само да бъдат забелязани. Та детето на партийния секретар, което понастоящем обитава уютния дом на евроталантизма, заплаши кабинета пред развълнувани репортерки как щял да му спретне протести, после вот на недоверие и да го събори.
На следващия ден се отметна от думите си. Вероятно защото някой му беше казал, че е рано на десетия ден от създаването на каквото и да било управление да се правят подобни резки движения.
Пиша за напъните на това добре отгледано от ТКЗС-то дете, защото Мирчев е събирателен образ на цялата безнадеждност и кадрова безизходица, в която е затънала политическата ни класа. Цялата псевдодесница у нас всъщност е едно недоносче, заченато в кабинета на покойния Андрей Луканов. Много дълъг е разказът за Иван Костов, който в началото на прехода се появява по сандали и бели чорапи през ноември на прием в немското посолство, за първите милиони на бъдещи капиталисти като Иво Прокопиев и цялата разградска група „индустриалци“, които се групираха около софрата на международния спекулант Джордж Сорос. Впоследствие те превърнаха страната ни в колония на големите корпорации и балкански център на неолиберализма. Всички тези процеси, движени от едни твърде нахакани случайници, рефлектираха върху живота и бъдещето на българите. Сега гледаме споменатите, втръснали ни до болка муцуни, как се опитват да вземат по плавно завоя към Доналд Тръмп, за да останат на трапезата. Или поне да оберат трохите от нея. Трогателни са напъните им да се задържат отгоре и да не паднат под масата. Още по-трогателно е объркването на някои „демократи“ като генерал Атанас Атанасов, които очевидно още не са се усетили, че са навлезли в завоя и трябва да въртят волана, за да не се сблъскат челно с новите реалности.
Вярно е, че са важни процесите, а не имената, но ние продължаваме да живеем с тези хора. А те продължават да прибират петцифрени суми месечно като народни избраници, министри, шефове на агенции и всевъзможни институции. Въпросните професионални политически кръвопийци, които източват системата и преживяват богато всевъзможни кризи, пречат за по-добрия живот на останалите.
Всичко това влошава всеобщата здравна картина. Дълги години тези, които психиатрите трябваше да държат в клиниките, обикаляха телевизиите. Някои във вид на анализатори, други на политици, а трети ни пееха и се друсаха в неравноделен ритъм. Стигна се до всеобщо полудяване, което изглежда силно заразно и взима все повече жертви.
Заразен изглежда и устремът към лидерския пост в БСП. 17 са кандидатите за председател на най-голямата лява партия в страната, колкото и в случая думата „голяма“ да е по-скоро пожелателна. Наред с хората от сегашното ръководство, начело с Атанас Зафиров и Борислав Гуцанов, виждаме стари и познати фигури като Румен Овчаров, Сергей Станишев и Антон Кутев. Не липсва и екзотика в лицето на бившия кмет на Мездра Генади Събков, бившия депутат от Монтана Руси Статков и Боян Балев. Накъде и без Калоян Паргов, който е решил отново да изпробва дали социалистите са запазили чувството си за хумор при всичките сътресения и вътрешни борби в партията.
