„След мен не зная аз какво ще бъде, но сигурно ще бъде по-добре и само за едно ще съжалявам, че няма да ме има някой ден!“, пише в стихотворението си „За теб, Българийо“ Михаил Белчев, който напусна земния ни свят на 79 срещу Велики понеделник. Приживе споделяше, че се надява да го запомнят с добро, а той да си отиде с една песен, чаша вино и близки хора на трапезата.
През последните дни от живота си беше в „Пирогов“, където полагаха денонощни грижи за него, а плътно до леглото му бяха съпругата му Кристина и синът му Константин с жена си. „Имах щастлив живот. Не съжалявам за нищо“, казва Михаил Белчев на семейството си часове преди края. Може би защото е от късметлиите, които съхраняват идеалите до сетния дъх, без обаче това да ги прави късогледи за действителността ни. „Вероятно ще отнеса вярата и надеждите си на небето, вероятно те ще се случат някъде другаде. Но вярвам в любовта към ближния и в ценностите на народа ни. И не вярвам на нито един политик. Не вярвах и че сме чак толкова алчни, нито че толкова лесно ще продадем родината си. Безкрайно страдам, че не прокопсахме с водачи. Въпреки тях винаги бих избрал България – с цялата й болка“, споделяше един от малкото интелектуалци в родния шоубизнес, за когото простотията и липсата на възпитание винаги са били сред най-големите грехове.
Въпреки драматичните диагнози, които се опитват да помрачават последните му месеци, Михаил Белчев не спира да твори, отхвърляйки от душата си страхове и колебания. Преди да се окаже, че трябва да влезе в „Пирогов“, планира да запише две нови песни по музика на верния приятел, съмишленик и кум Хайгашод Агасян. Първата, „На тръгване“, е по стихотворение на самия поет. В думите му има предчувствие за неизбежното, смиреност пред законите на битието и небитието. В тях е неговото сбогуване. Втората, „Прегръдка“, е по творба на друг сродник по перо, Атанас Капралов. „Не успя да влезе в студиото. Толкова се надявах чудото да се случи“, признава Кристина Белчева пред „Филтър“.
И споделя, че Мишо винаги пише късно вечер в тишината на нощта. Няма режим за „работа“ за разлика от някои колеги. „Нямам кабинет, имам библиотека. Не съм се променил, аз съм си аз. Пиша човешки работи – нали съм един от хората. Никога не съм се смятал за каноничен автор. Поетът е белязан. Виденията идват първо от музиката, после – образите и буквите“, искрен е той в мемоарите си „Ти ме повика, живот“, които излязоха преди година със знака на „Софт прес“.
За него изкуството е споделяне, сълзи и смях, в тях открива силата и магията на музите. „Романтик съм – малко от XVIII век, когато честта и достойнството са били най-важните. Но не и днес, не тук и сега. Не съм злопаметен. Не мога да мразя. А как ми се иска понякога. Май ми е отредено да не забравям и да не премълчавам“, признава приживе. Неслучайно неговите стихосбирки „По първи петли“, „Човек за прегръщане“, „Не всичко е пари, приятелю“, „Ако не беше ти“, „Ти ме повика, живот“, „В полумрака на спомена“ остават в историята на съвременната българска литература. Десетки от стиховете в тях звучат в култови евъргрийни в репертоара на певци от всички генерации. „Винаги съм странял от евтините пошлотии. Изпятата поезия е над всичко. Но не съм търсил нарочно образа на романтик. Интересуваше ме дали ми вярват. Дори не надавах ухо на реплики от сорта на: „С тези песни гладен ще ходиш!“. По-добре гладен, отколкото жаден. Неслучайно Хиндо Касимов ме наричаше щастливеца с маршалския жезъл във войнишката раница“, разкрива преди време Михаил Белчев професионалната си философия.
Приятелите на Михаил Белчев, които още отсега се подготвяха за безкрайните празници по случай 80-годишнината му на 13 август, ще изпият по чаша вино, за да е светъл пътят на душата му към висините, възпети в прекрасната му поезия.
Дебютът му е в операта „Бохеми“
Престижната сцена е първата, на която бъдещият поет и композитор се престрашава да излезе
Лириката и шоуто са в кръвта му по габровска линия. Първият поет в бащината му фамилия е Рачо Барабанчика, един от легендарните зевзеци в Града на хумора, обявявал вестите в рими и смешки, биейки тъпан. На карнавалите края Янтра винаги има негова фигура, дори е автор на стихосбирката „Гунин кладенец“. Родителите на Михаил Белчев са широко скроени хора – не са свързани пряко с изкуството, но са естети и бохеми. Майка му бродира гоблени с огромно удоволствие, той й помага да изберат конците по цветове. Баща му ги води по концерти и по ресторанти, където има жива музика – край езерото „Ариана“ в някогашния Парк на свободата, в „Чепишев“ и „България“ на „Цар Освободител“. Много им харесва бенда в бирарията на ЦУМ. Бъдещият артист, макар и все още невръстен меломан, с удоволствие слуша „Джазът на оптимистите“. Двамата Белчеви са хора с дух, не си позволяват да хленчат пред сина си заради несгодите през соца. Предпочитат да организират соарета и да пеят стари шлагери.
„Майка и татко дори не предполагаха, че животът ми ще тръгне в съвсем неочаквана от тях посока – тя беше счетоводител в Националното радио, той работеше в Държавния фотоархив. Но някак усетиха въжделенията ми, когато се появих в първо действие на „Бохеми“ в Операта. А пък и никога не съм бил от най-послушните – нито като юноша, нито като възрастен. В първия час на първи клас си харесах момиченце от съседния чин – и след часовете я заведох вкъщи. Когато родителите й най-после звъннаха на вратата, за да си я приберат след доста продължително издирване, тя не искаше да си тръгва. Нашите малко се смутиха, но татко ме гледаше одобрително.“
Съдбата му изпраща един от най-важните си знаци чрез Ив Монтан. Знаменитият френски певец и актьор идва в България през февруари на 1957 година. Мишо, само на 11 години, няма търпение да влезе в зала „България“, стискайки ръката на майка си. Още от първите акорди остава хипнотизиран. Публиката избухва във френетични овации на „Мъртви листа“, „Големите булеварди“, „Едно парижко хлапе“. Той вече учи френски в Алианса и всяка дума и нота на Ив Монтан влизат в сетивата му.
Когато го приемат в хор „Бодра смяна“, започва онзи период в живота му, който го изгражда като личност – репетиции, концерти, летни лагери, пътувания, истинска академия. Тогава започва приятелството им със Стефан Димитров, продължило повече от шест десетилетия. Мишо е номер 108, Стефан е 13. И двамата са влюбени в песента „Даяна“ и организират групата „Мизерия“, в която се правят на Пол Анка. Викат и бъдещият диригент Методи Матакиев и бъдещият писател Виктор Пасков, петият е бъдещият кларнетист Любомир Будинов. Но въпреки момчешките страсти, като истински джентълмени, не пропускат да ухажват момичетата – Гита Минкова, Катя Грънчарова, Гергана Ранджева и Надежда Ранджева – бъдещия квартет „До-Ре-Ми-Фа“, както и бъдещите оперни диви, близначките Мариана и Людмила Бончеви. В компанията е и бъдещата прочута телевизионна режисьорка Ласка Минчева.
Първата целувка на Михаил Белчев е с Надежда Ранджева, майката на Хилда Казасян. „Голяма красавица беше още тогава, винаги съм имал добър вкус“, ще каже по-късно бардът.
Зарязва електрониката заради стиховете и музиката
Сред първите слушатели на новите му песни са Милен Пенев, Стефан Данаилов и Стефан Мавродиев
В Техникума за слаботокова електротехника Михаил Белчев се справя с точните науки, но душата го тегли по съвършено различен път. Добър математик е, но предпочита да слуша плочи и касети, да пее, да пише стихове. Покрай казармата го взимат във Военната естрада, където са Георги Кордов, Маргрет Николова, Стефка Оникян, Миодраг Иванов, Красимира Казанджиева, в мюзикъла „Чилийска фиеста“ на Ангел Заберски е Виктор Хара.
Вече във Висшия минно-геоложки институт с Найден Андреев правят групата „Пчелите“, а дебютът му като солист е с песента „Кати“. Става популярен с „Кой София с обич заля“, за която получава златен медал като автор и изпълнител на Деветия световен фестивал на младежта и студентите в София през 1968 г. Година по-късно с Мария Нейкова печелят първа награда на „Златният Орфей“ за песента „Закъснели срещи“.
Един от най-хубавите си шлагери, „Къде сте, приятели“, съчинява на плажа пред станцията на журналистите в Златни пясъци. Първо я изпълнява на Милен Пенев, който се прославя с ролята си във филма „Козият рог“. По това време Михаил Белчев „движи“ с легендарния клас на Методи Андонов във ВИТИЗ – Милен Пенев, Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Елена Райнова, Меглена Караламбова. Те са и сред първите слушатели на новите му песни. Стефан Мавродиев тъкмо е купил апартамент до телевизията и купоните там са денонощни. После започва епохата на дългите турнета в Съветския съюз с оркестрите на Здравко Радоев и Вили Казасян – по 40–50 концерта за месец и половина.
През този изключително динамичен и експресивен период от живота си е женен за Васа Ганчева. Съвършеният кавалер Михаил Белчев никога не казва и дума накриво за известната дама, с която остават в дружески отношения до края на живота й. „Тя беше колоритна личност – много интелигентна, артистична и завладяваща. Така я видях и усетих при първата ни среща, така се започна. А тя реши да вгради сянката ми и я нарисува на стената. Бях ужасно млад, наивен и впечатлен от нейната необикновеност. Като прохождащ трубадур и романтик по рождение, реших да разкрия чувствата си със серенада. Тук пък Васа беше впечатлена. Бохемски вечери, компании и тъжен обрат. Много скоро усетих, че нещо не е наред, че тази спонтанност ме увлича и повлича в някаква спирала, която няма да доведе до добър край. Спирала от лъжи и измислици, от ненужни състезания и фантазии, от коварни удари под кръста и демагогия… Изходът беше единствено възможен – раздяла“, връща той лентата в биографичната си книга.
На една от традиционните бохемски сбирки в София Людмила Живкова му казва, че е обявен конкурс за режисура в Драматичния факултет на Театралната академия „Черкасов“ в Ленинград. Той се класира, като записва и телевизионна режисура. Вижда се с всеки от колегите, който гастролира или минава през Ленинград – Лили Иванова и Асен Гаргов, Йорданка Христова, Бисер Киров, Стефан Димитров, Сашо Гривната, но нито един от тях не го кани да се качи на сцената. Спасява го поезията – първите песни на ФСБ са с текстове, писани в Ленинград – „След 10 години“, „Игра на въже“, „Пак ще се прегърнем“, „Да спи зло под камък“, „Дон Кихот“. Изпращат му музиката на касетка, той им диктува думите по телефона или разменят писма. Доброжелатели от гилдията му подхвърлят загрижено: „Защо работиш за ФСБ, не са звезди!“. Дипломира се с „Време е да те обичам“ – филм за Тодор и Мариана Трайчеви, който снима за БНТ.
Гилдията му обръща гръб след 10 ноември
Тогава е нарочен за „червен“, участията му секват, телевизията затваря врати пред него
Михаил Белчев е от артистите, които след 10 ноември не пренаписват биографията си. „Половината ми живот мина в соца. Не мога да се държа неблагодарно и неприлично, да си измислям някакви неща, които не са ми се случвали. Идеите, които изповядвам, са леви, а те са близки до християнството. Но никъде по света не те разпитват за идеите ти. А аз съм доказан демократ. Носталгията, разбираемо, е към младостта. Както казва мой приятел, в онази епоха и огледалата бяха други. Бяхме начетени, слушахме различни радиостанции, успявахме да се информираме от близки хора, които пътуваха навън. Знаехме доста не само за музиката, макар че цяла шайка стюардеси ни носеха най-новите плочи. Приемахме някои неща от соца по-снизходително, с по-човешко чувство за хумор. Може би защото вярвахме, че един ден ще бъдем модерни като връстниците ни по света. Не че ни беше лошо – пеехме, пиехме, познаваха ни, гаджетата ни гледаха със светнали очи“, откровен е той в „Ти ме повика, живот“.
А като нищо може да се „изкара“ дисидент. Комисията в радиото периодично се заяжда с него и отхвърля някои от стиховете му. Орлин Орлинов, Петър Караангов и още няколко все добри поети сякаш не искат да го утвърдят – като певец, който създава музика да, но като автор на лирика им идва в повече, защото смело е нагазил в тяхната територия. Неглижират и песен, по която Мишо работи с Александър Бръзицов – „За теб, Българийо“. Двамата пък нещо се разминават и Белчев дава стиховете си на Тончо Русев, който веднага вика Веселин Маринов. Бръзицов не мисли и да се сърди, двамата правят няколко чудесни шлагера, като Орлин Горанов се налага с един от тях – „Да започнем отначало“. Дълго време комисиите блокират „След 10 години“, после става Мелодия на годината в БНТ. „Наблюдател“ от Шесто управление пък реже последния куплет на „По първи петли“ – нямало оптимизъм, нямало надежда, нямало светло социалистическо бъдеще. „Преживял съм всичко в стиховете си. Не будалкам за нищо. Стоял съм и пред заключената врата от „По първи петли“, признава приживе Михаил Белчев.
В края на 1989 г. не се присъединява към „революционерите“ в гилдията. И те го изолират. Участията му секват, телевизията става табу за него, въпреки че с Асен Агов, който по това време е генерален директор на обществената медия, са семейни приятели и честват заедно рождените дни на жените си. Михаил Белчев просто е отстранен – няма концерти, в БНТ и БНР не го канят. А тогава само няколко души имат като неговата диплома за телевизионна режисура, между тях са завършилият в Белгия Георги Минчев от Белгия и московският възпитаник Бисер Киров.
„В началото на 90-те хората бяха както силно политизирани, така и силно угрижени. Сякаш нямаха желание да слушат човешка музика. Бях разочарован. Вярвах, че някои неща могат да се случат. Но не се случиха. Толкова ни е акълът. Може би не бяхме готови, като че ли всичко избухна много бързо и твърде наивно подходихме към промяната. Не стана това, което трябваше да стане. Мечтите пропаднаха. Мечтите за истинско, за чистота, за извисяване. Утопия. Защо да не живеем в анти утопия?“
По това време съпругата му Кристина вече е завършила ВИТИЗ и играе в Ловеч „по разпределение“. После я назначават в Младежкия театър, откъдето обаче я освобождават заради Мишо. Уволнени са още двадесетина „неудобни“, между които е и Владимир Смирнов. Един ден и двамата Белчеви се събуждат безработни. Справят се трудно, но не желаят да тропат по ничии врати. Спасява ги апартаментът на родителите му на „Гурко“ – продават го, за да съществуват като нормални човеци и да не стигат до мизерията на не един и двама културтрегери.
Каквото и да става обаче, Михаил Белчев винаги се стреми да помирява чрез песните си. Когато една от редките покани идва от радиото – от Ана-Мария Тонкова за „Тик-так“ на живо в най-слушаното време, той вика „синия“ Александър Петров. С него отдавна са приятели и в края на предаването телефонът в студиото загрява от поздравления – хвалят ги, че за един час са свършили повече за демокрацията, отколкото депутатите от противниковите лагери в парламента. В БНТ пък три пъти отлагат филм с клиповете към 11-те песни от плочата му „Преквалификация“.
После нещата от живота се променят и подреждат. Колегите подават ръка на Михаил Белчев, никой не се съмнява в талантите и хуманизма му. И много от тях пеят по негови текстове. Христо Друмев го кани за режисьор в НДК. Между най-впечатляващите му спектакли там е посветеният на баладата от древността до днес. Критици го оценяват с думите: „Остров на добрия вкус в морето на кича“.
Лили Иванова не го познава, когато го моли да й напише текст
Емил Димитров му помага в труден момент, Борис Гуджунов му е като брат, Хачо Бояджиев снима първия му клип
Михаил Белчев е за приятелите си „Човек за прегръщане“ години преди едноименната му поетична книга да излезе в началото на 90-те години. Той не пести дарби, емоции и енергия, когато прави всекидневни човешки жестове или сътворява стихотворения за събратя по духовност. Все още не се познава с Лили Иванова, когато тя го намира, за да й напише текст. Така се ражда хитът „Самота“.
Всеки негов стих, изпят от грандамата на попа, е записан със златни букви в хрониките – „Разговор с вятъра“, „Като спомен“, „Не всичко е пари, приятелю“.
„За първи път видях и чух Лили Иванова през 1964 година в зала „Универсиада“ – подгряваше „Сребърните тигри“. Хвана микрофона за „Малка съм аз“ – Джиола Чинкуети я изпълни на фестивала в Сан Ремо. Лили – фина и изящна, но с огромен глас, напълно засенчи вокалистката на толкова нашумялата тогава група. Ние, най-младите бъдещи музиканти, които все още бяхме много далеч от сцената, останахме очаровани. Още през 60-те нямаше съмнение, че Лили ще стане голям артист. А и винаги е била човек, който уважава текста, уважава поезията, разбира я, изживява я. Поднася я прекрасно и професионално“, разказва Михаил Белчев. За Йорданка Христова пише „Ще продължавам да пея“, за Петър Чернев – „Черен Петър“. Белчев е последният приятел, с когото Петър Чернев се вижда часове преди фаталното пътуване до Москва, откъдето не се завръща. С Борис Гуджунов са като братя, кумува на първата му сватба. С Емил Димитров много се уважават не само защото изпълнителят на „Моя страна“ му помага финансово в критичен момент. Малко преди да си отиде, Емил моли Мишо за музика към стихотворението му „Бариерата“, но смъртта осуетява бъдещия творчески тандем.
С Хачо Бояджиев също се разбират отлично, често работят заедно. Прочутият телевизионер, който прави много за кариерата на Мишо, снима първия му клип – качва го във влак на Централна гара и дава знак на оператора. Композицията тръгва и Мишо скача в движение. Хачо пръв му честити дипломата от Ленинград, когато се виждат на кафе в Клуба на музикалните дейци в Операта. „Винаги знаеше всичко за живота на артиста. Неповторима фигура. Цар в занаята“, категоричен е Мишо Белчев. С Любомир Левчев разменят ключовете от къщите си. Левчев пръв коментира в публичното пространство поезията на Белчев, който пък пише музиката за стихотворението на приятеля си „Момчето на стрелбището”.
Албена АТАНАСОВА