Михаил Заимов – един от малкото автентични интелектуалци енциклопедисти в така наречения ни елит, се отправи към други светове, където вероятно ще продължи да търси смисъла, който тук и сега не само в България се размива с потресаваща жестокост и с още по-смайваща безперспективност.
Всички знаеха, че изкуствоведът, художник, фотограф, журналист, писател и морски пътешественик, който правеше изложби по света и у нас, мъжки се бори с рака на панкреаса. Самият той го сподели публично в края на миналата година, за да спести спекулациите, уж изпълнените със съчувствие клюки и манипулативните псевдозаглавия. А месеци преди да си отиде, назова действителността не само в собственото си битие, но и в общото ни социално пространство – тази „тъжна и изгубена България“, както безпощадно точно се изрази той, отвратен от провала на прехода, демокрацията, дясното и въобще на морала. Вътрешната имиграция, това познато състояние на мислещите хора, за него се изразяваше в уникалните му и прекрасни снимки.
Неслучайно избра да се сбогува с две изключителни фотографски експозиции –
„Девон“ и „200 мига от реалността“, своеобразно продължение на започнатото в книгите „Черноморски диалози“ и „Созопол в образи и думи“. „Това по-скоро е опит за диалог, за да се замислим малко за забързаното ежедневие и през какво минаваме. Размисли и рефлексии върху света такъв, какъвто е, и за това, което привлича към фотографията“, коментираше той, превръщайки с обектива си образите и архитектурата в модели на нетленното. Естетиката му беше близка изначално, не само защото завършва „История на изкуството“ в Париж. Патриотизмът – също.
„Взех тежкото решение да се завърна в България. Съмнителната му правота щеше да бъде доказвана неведнъж в безбрежното бъдеще. Помня думите на възрастен господин от френския елит, който в еуфоричната 1989 година ме посъветва да не бързам, тъй като ще минат поне 35 години преди България да започне да вижда светлина в дъното на тунела“, върна той лентата пред „Филтър“ преди време. Като истински космополит се озовава в Берлин в часовете, в които светът следи на живо събарянето на Берлинската стена.
„Тя, свободата, тази палавница, е проводница на права и задължения.
Нещо, от което тук се отдалечаваме, наблюдавайки с тъга разбитите остатъци от все още обграждащата ни наша си въображаема стена, приклещила ни в едно с егото и демоните. Наричам го морален балкански мармалад“, беше цветист Заимов. Беше и остава от малкото творци, които нямат рамки в жанровете. Речовит артист от първа класа, живописно описваше ярките личности в родословното дърво и по майчина, и по бащина линия.
„В семейството от поколения и от малки сме възпитавани в духа на мотото „Дълг, чест и достойнство“. Амалгама, която автоматично те превръща в неудобен човек със собствено мислене – ерго непослушен. Честото ползване на позабравеното словосъчетание „Не е редно“ също помага да се изгради личност емпатична и почтена. Използвам последната дума с пълно съзнание за негативната конотация, предизвикваща с оглед непочтеното й използване.“, сподели преди време Михаил Заимов пред „Филтър“. „Отношението към рода се променя с обществото. А то днес е болно, много болно. Образите на заслужилите се нуждаят от известна защита, с която се старая да се справям според възможностите си. Не си позволявам с действия или с думи да очерням паметта. Затова нивга не си и позволих да приватизирам, концесионирам и заменям земеделски земи. Да правя съвместни дружества с общини, да участвам в партийни крамоли и да затъна до шията в гнусната клептокрация и в компрадорството, които ни обкръжават от всички страни през последните три декади“, разкриваше акценти от екзистенциалната си философия той.
И беше горд, че поне в едно прилича на прадядо си Стоян Заимов – апостолът от Априлското въстание, който вдъхновява Иван Вазов за образа на Бойчо Огнянов в „Под игото“.
„Стоян Заимов казва „Аз на посран стол не сядам“, когато му предлагат да стане министър на просвещението. И на мен неведнъж са ми предлагали подобни столове. По сходни причини и аз деликатно отклонявам поканите. За да се изтегли каруца от калта, се необходими повече от няколко човека. Родината ни е затънала далеч под осите на колелата. Да не се залъгваме – ако образованието е едно, демографията друго, а културата трето колело, то нашата обща каруца изобщо е лишена от тях.“
Михаил не криеше, че e наследил силата на характера и от майка си – Клавдия Заимова, дъщеря на генерал Владимир Заимов, разстрелян като съветски шпионин. „Тя се ръкуваше с малко хора. Не подаваше ръка на никого, заподозрян и в най-дребната непочтеност. Правя всичко възможно, за да следвам нейния пример. Не останаха хора за ръкуване, камо ли за теглене на каруцата. България е територията на всичкознаещите теоретици на конспирацията, скътани под високоградусния облак на ичкията, които обичат да хулят, без да се замислят от амвона на какви лични постижения и заслуги го правят. За жалост, социалните мрежи в последните години се изродиха до нетърпимост, предоставяйки широко поле за изява на въпросните индивиди, сеещи единствено ежедневни скандали, обиди и злоба на „ползу роду“. Тази група обладава единствено пълното ми презрение.“
Обичаше да разказва и за баща си, и за неговия баща. Както се знае, той и по-големият му брат, банкерът Мартин Заимов, са синове на англичанина Майкъл Голдсмит, дългогодишен журналист в агенция Асошиейтед прес, кадрови офицер от МИ 6 с мисии в Конго, Виетнам, Ливан, обявен за персона нон грата в Чехословакия през 60-те.
„Баща ми влиза между първите с британската армия в Берлин през 1945 година и е между последните, напуснали Сайгон с американската през 1975. Познаваше отлично лидерите на Северна и Централна Африка – от Ахмед Бен Бела, през императора Бокаса до Кадафи.
Нашите служби разследват баща ми по подозрение в шпионаж от 1962 до кончината му през 1991 г.
На последната страница в дебелото няколко педи досие, което служителите на контраразузнаването закриват с явно съжаление, е написано, че не са успели да докажат нищо. Вероятно покрай него се сдобих и с безсмисленото „обвинение“, че съм четвърто поколение шпионин.“ Дядо му „от Запада“, продуцент на 13 филма в Лондон и Холивуд между 1933 и 1953 г., пък попада в черния списък на мракобесния сенатор Маккарти, който през 50-те се впуска в лов на вещици из киноиндустрията.
„Щастието е ефимерно понятие. Да следваш чужд път за постигането му, е предпоставка за непоправима катастрофа. Само се огледайте“, не пестеше житейските истини Михаил Заимов, който си тръгна само на 59.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg