Минчо Коралски е завършил право в Софийския университет „Климент Охридски“. Бил е депутат, заместник-председател на Комитета по труда и социалната дейност, а след 1990 г. е заместник-министър на труда и социалните грижи в правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров, както и министър на същото ведомство в кабинета на Жан Виденов.
– Господин Коралски, веднага след като управляващите заговориха, че държавата е закъсала с парите, погледнаха бяха насочени към пенсиите – да се махне ковид добавката от 60 лева. Това ли ще реши финансовия проблем на държавата или там е най-лесно да се пипа?
– Не, не, просто там е най-видимо. Иначе проблемите с разходите ще се решават в бюджета за следващата година. Но е истина, че в пенсионната система има изкривявания и те трябва да се оправят, една от които е въпросната ковид добавка. Вече ковид няма и няма причина тя да се включва в ново отпусканите пенсии. От друга страна е ясно, че това, което е дадено, трудно се взима и затова за старите пенсии тази добавка остава. Не че от тази корекция ще дойдат много пари, а защото в пенсионната система има доста неща, които трябва да бъдат наново преосмислени.
– Колко е недостигът в пенсионната система, как се попълва и как може да се свие този дефицит?
– Около половината от парите, които са за пенсии, трябва да дойдат от бюджета. Дефицитът не може да се покрие от самата осигурителна вноска, защото тя е много под онова, което трябва да бъде. В самата система има изкривявания, едно от тях е таванът, над който не се внасят осигуровки върху работната заплата. В другите държави подобен подход е изключение или пък таванът е значително по-висок. Освен всичко друго у нас има и вратички да се правят злоупотреби – богатите могат да пестят пари, тъй като суми за заплати се начисляват на едно лице и са плащат осигуровки само до определения таван. Така също се увеличава и недостигът. Естествено, много малко са държавите, които могат да направят така, че осигуровките да покриват разходите, тъй като директно се влияе върху цената на труда и затруднява икономиката. Съществуват и чисто демографски причини – по-малко млади хора влизат на полето на труда и съотношението работещи към пенсионери е 1:1. Затова държавата е поела като задължение всички дефицити в системата да бъдат покрити от бюджета.
– Но ако се махне таванът за осигуряване, не е ли логично да падне и таванът върху пенсиите?
– Това е смисълът. Осигуряваният има много ползи, ако няма таван за осигуряване – в случай, че се разболее, ако получи инвалидизация, ако излезе в майчинство. Пенсионната система е като всяка застрахователна система – всички внасят, а пък получават тези, които се нуждаят. Това е солидарността.
– Да погледнем обаче и друго – много хора внасят символични осигуровки, но държавата им гарантира минимална пенсия дори и да не са „заработили“ сумата. А има и индексация всяка година.
– Това е измишльотина, която беше въведена по чисто политически причини – да няма хора под прага на бедността. Идеята не е лоша, но начинът, по който се реализира, не е правилен. Хора с нисък принос към пенсионната система получават повече, отколкото им са полага. Това е за сметка на пенсиите на другите, защото една голяма част от парите, които постъпват реално, се превръщат в социални помощи.
– Изпълниха ли частните фондове задачата да управляват ефективно парите, които постъпват при тях, за да осигуряват добри добавки към пенсиите? Защо много хора прехвърлят партидите си в НОИ?
– Защото това, което ще получи човек от т.нар. втори стълб първо е много по-малко, отколкото, ако си прехвърли вноските в Националния осигурителен институт. Освен това пенсиите от НОИ се индексират всяка година по Швейцарското правило, докато другите пари си седят на едно и също ниво. Обикновено се казва, че сумите във фондовете се наследявали. Но мисля, че едва ли има пенсионер, който прави каквито и да е вноски с цел да го наследяват при условие, че парите не му стигат за нормален живот. Според мен бяха облагодетелствани и самите пенсионните дружества, тъй като онова, което виждате – заплати, коли, сгради, е направено за сметка на внесените пари на хората. А и една финансова криза може да срине всичко както вече се е случвало. Навремето в България фондовете са били капитало покривни, но Втората световна войната ги заличава не само у нас, а в почти всички европейски страни. И затова се преминава към разходо-покривната система с доста по-малък финансов риск, тъй като парите, които се взимат от едните се дават на другите. Да не говорим, че тези фондове трябваше да се превърнат в двигатели на икономиката и в инвеститори. Нищо от това не се случи. Сега се предлагат схеми, в които да има рисково управление на финансите, защото чисто математически се смята, че парите, влагани в по-рискови сфери, ще носят повече дивидент. Но има един пример от Чили, където фондовете започнаха да инвестират рисково и после всички фалираха. Това създаде огромно натоварване за държавата, която трябаваше да поеме грижата за парите на чилийските пенсионери. И, разбирате, че отново основната жертва са хората в пенсионна възраст. Така че математическите изчисления са едно, а животът е съвсем друго.
– Вие сте били в правителството на Димитър Попов, който стана известен с призива „За бога, братя, на купувайте!“. Вярвате ли, че високите цени могат да се контролират от държавата и какво мислите за т.нар. „Кошница с грижа“, за която кабинетът се уговори с търговските вериги?
– Призивът на премиера Попов беше неизбежен. При освобождаването на цените тогава се случи нещо подобно, както сега след приемането на еврото. Общо взето в мътната вода всички се втурнаха да ловят риба. Това, което е струвало 1 лев сега е 1 евро. Като говорим за призива на премиера Попов, се сещам какво стана в Хърватска, когато хората бойкотираха големите вериги и ги принудиха да намалят цените. И в Гърция имаше подобни ситуации. В България този опит не работи, тъй като всеки гледа къде каква промоцийка да я използва. Българите не сме много популярни с това, че можем да се организираме и да наложим волята си на тези, които нарушават нашите права. И сега – кой ще следи тези 15% намаления във въпросната кошница? Може би ще измислят някакъв механизъм. Независимо от охканията и ахканията обаче ресторантите и кафенетата са пълни, българите в събота и неделя пътуват за Гърция.
– Какво тогава да се направи?
– Основното е да се премахнат автоматизмите при увеличения за заплатите в обществения сектор, по-точно в няколко области, където наливането на пари върви в геометрична прогресия. Ограничаването на ръста на заплатите ще намали инфлационния натиск върху пазара. При минималната заплата автоматизмът трябва да се замени от механизъм на договаряне. Изобщо много е важно да се постави въпросът за заплащането в държавната администрация. Там съществуват различни рангове и би трябвало за всеки да има определени заплати, така както навремето имаше щатни таблици. Тогава ще бъде ясно, че когато човек работи на определено ниво, независимо дали е в приходната агенция или е в сферата на социалното подпомагане, ще получава една и съща заплата, съответстваща на съответния ранг. Да е ясно още, когато започва в администрацията колко ще има на всяко едно ниво. А не дали ресорният министър ще успее да се пребори с другите министри за по-високи заплати, както и дали ще увеличи бройките, които после ще останат незаети, но ще послужат за допълнително стимулиране. Не може пощенските служители да са на минимална заплата при условие, че всеки ден се срещат с хората, плащат пенсии и т.н. и са толкова полезни, колкото всеки друг в админстрацията. Изчистването на този въпрос при заплащането в държавната администрация ще успокои нещата и ще даде по-голяма предвидимост. И още – вижте какво става: шеф на държавна болница получавал 60 000 лева месечно и тръгват приказките, че всичките директори взимат по толкова, което не е вярно. А пък и защо трябва да взима 60 000 лева човек на държавна работа? Държавният служител има други привилегии, най-вече това трябва да е сигурността на работното място. В частния бизнес можеш да имаш висока заплата, но никой не ти гарантира колко време ще съществува фирмата и дълго ли ще е печеливша.
Маргарита ДИМИТРОВА