Мира Добрева е сред най-разпознаваемите лица на телевизионния екран. Родена е в Златоград, завършва туризъм в Датския колеж и човешки ресурси в УНСС и телевизионна журналистика в СУ „Климент Охридски“. През 1996 г. постъпва на работа като репортер в „Календар“ в току-що проходилата Нова телевизия. Две години по-късно е част от екипа на култовото за времето си предаване на БНТ „Добро утро“. През 1999 г. вече работи за „По света и у нас“. През 2011 г. става автор, водещ и продуцент на предаването „Отблизо с Мира“ по БНТ. Два пъти е била избирана за Жена на годината в категория „Телевизионна журналистика“. За рубриката „Столетниците на България“ през 2015 година е наградена със специалната награда от Международния филмов фестивал „Наследство“.
Мира Добрева е автор и на две книги – „Столетниците – благословия или орисия“ и „Светулки зад решетките“, която засяга темата за алкохолната зависимост.
– Мира, като дълбоко вярващ човек, смятате ли, че сме изгубили смисъла на Великден – този светъл християнски празник?
– В съвремието всеки един християнски празник все повече се превръща в повод за пищна трапеза. Това отвръща душата ни от смисъла на общението с другия човек на маса. Не общение, а угощение – в това превръщаме всеки празник, включително и един от най-светлите – Великден.
Ако за мен Коледа е празникът на чудото и на новия смисъл, който идва на света с раждането на нашия Бог Исус Христос, то Великден е радостен празник. Празник на Възкресението, на друго чудо, което обаче идва да ни покаже, че чудесата живеят във всеки един от нас и най-важното – чудесата на общението живеят като възможности във всеки един от нас. А ние сякаш насила превръщаме тези чудеса в обикновено ядене и пиене. И това е тъжно.
– Криворазбран е и постът. Виждаме го единствено като лишение от месото и алкохола.
– Постът е подвиг на душата. Не защото ще спре да се угощава с месо, мляко и яйца, а защото ще покаже своя нищожен дълг към нашата вяра. Този дълг е толкова нищожен, колкото сме нищожни ние, човеците. Толкова малко се иска от нас – да покажем не нашата диета, а възможността ни да се лишим от нещо, което всъщност ще ни даде. Защото лишавайки се, то ни дава усещане за нищожния подвиг към нашата вяра, която пък ни учи на добруване и смирение. Вчера слушах много хубав подкаст, в който един отец каза: „В Ада може да срещнете всички, дори свещеници, дори духовни хора, но в Ада няма да срещнете смирени хора“. Смиреният човек е човек от Рая. А вярата учи на това смирение, на опрощение, на разбиране на другия човек. Ето, аз днес цял ден живея с жестока обида, която дойде от Фейсбук, свързана с темата за възрастта. И се питам колко малък трябва да е един човек, че да иска да обиди една жена за годините. Какво толкова го боли, че изпитва такава омраза? Такива хора трябва да постят, да се покаят и поискат прошка. Не защото на мен по този начин ще направят добро, а защото ще спрат да вредят на себе си. Защото да хвърляш кал не означава само да изпръскаш другите, но означава да не си мръсен и ти.
Понякога да си лош е много по-лесно. Затова наричам поста подвиг. Постът е да си добър, да се опиташ да не обиждаш, да се пазиш от осъждане и от скверни думи. Той възнаграждава само нас, никой друг.
– Освен въпросната обида относно възрастта в социалните мрежи се появи „новината“, че сте починала, с подробности как се е случило и кога ще е погребението. Как реагира човек, когато види некролога си?
– Има няколко етапа, през които човек минава, когато види такова нещо, макар да знае, че е лъжа. Особено човек, преживял травма. Първото, което си помислих е: „Господи, дано не го види майка“. Замислих се и дали децата ми са го видели. Включих си звука на телефона, за да мога да вдигам на всички, които ще се притеснят за мен. Такова нещо напълно отнема възможността ти да работиш, да бодърстваш, да проявиш най-добрата част от себе си. Няма как такава новина да те остави безразличен, макар отлично да знаеш, че е фалшива. Това е начин за нараняване, също както и ейджизмът. Сякаш твоят успех е предопределил неговия неуспех. И най-несправедливото е, че и в двата случая нямаш инструмент да противодействаш, освен да се оставиш да те млати тази вест. Дали ще е чрез обида в социалните мрежи от някой неосъществен „творец“, дали ще е като некролог със собствения ти лик и обяснение как си се свършил. Такива новини не могат да ме обезкуражат, но те оставят в ступор. Питам се какво постига този човек, когато го прави? Става ли му по-добре, когато обижда една жена? Това е въпросът – какво постигат тези хора? Защото всяко действие би трябвало да има цел. Добре, нараняваш, но какво от това, по какъв начин напредваш в живота по този начин?
– Говорихме за лишенията. Вие от какво усещате, че имате най-голяма нужда да се лишите?
– От врявата на деня, в който живея. Човек трябва да балансира в съвременния свят. Не можем да станем отшелници, да сложим дочените панталони, ленените ризи и да заживее в гората. Но въпросът е как балансираш между динамиката и града, как намираш сили, така че да не се чувстваш насилен да живееш, а удовлетворен от живота, който водиш. Така че аз имам нужда да се лиша от тази врява и съм намерила механизми, с които успявам да го правя.
– В едно от последните издания на „Отблизо“ говорихте за религията в училище. Какво изучаването й ще донесе не само на децата, но и на обществото в бъдеще?
– Ще донесе онази добродетелност, която липсва до такава степен днес, че всичко се обърна в агресия и вглеждане на себе си. Модерните вярвания лансират такива тези – уважавай себе си, гледай първо себе си, гледай ти да си добре. Според мен изучаването на религия поне ще обърне погледа на децата към друга гледна точка – когато другият е добре, тогава и ти ще си добре. Ако имаш много хубав апартамент и кола, но улицата до дома ти е разбита или в чакъл, ти пак няма да се чувстваш добре, минавайки по нея. Същото е с хората, които не са добродетелни. Те не живеят добре, но за жалост, правят така, че и другите да не живеят добре. И религията в училище, без значение коя точно, най-малкото ще научи децата да различават добро от зло. Защото днешното зло много често се възприема като добро, като модерно, като нещо хубаво – да си батка, да си агресивен, да си див, зъл, да караш другите да изпитват страх от теб, защото си могъщ. Някак съм убедена, че ако се изучава религия, ще бъде изкоренена и агресията, която съществува сега в училище. Освен това днешните деца са много умни и задават логични въпроси и смятам, че по този начин ще намерят отговори, които дори родителите не могат да им дадат. Защото ние живяхме по времето на социализма, а това бяха 45 години атеизъм. Нас ни учиха да мразим Бог и да не вярваме в неговото съществуване. След това последваха 35 години демокрация. Да, сега имаме леко проглеждане какво е добродетелност, добро и зло, църква, пост. Но масово хората не знаят. И вие много добре виждате, когато на Великден отидете в църквата, че има хора, които просто минават оттам на път за дискотеката. В това няма нищо лошо, ако в църквата се държат подобаващо, а не я превръщат в дискотека с облеклото си и с цигарите, запалени в двора. Църквата е убежище на душата, а дискотеката е разтуха за тялото. И за двете места подобава специфично поведение и начин на обличане.
– Важна част от живота ви са столетниците. Кои са най-ценните дарове, които ви носят срещите с тях?
– Те са едновременно както блага, така и страдалчества в някакъв смисъл, защото да общуваш със столетници е много, много трудно. Не се оплаквам, аз съм избрала тази мисия да бъде част от живота ми, но понякога… Очакванията им са много големи, те не разбират спецификите на съвремието. Искат например да разкажат всичко от петата си годинка и ти не можеш да ги накараш да минат няколко години по-напред и по-бързо. Плюс това общите истории за войните са едни и същи. Когато усетят умората ми, са разочаровани. После, когато видят по телевизията, че не е влязло всичко, което сме изговорили, за което предварително съм ги предупредила, често ми се обаждат недоволни. Това е едно непрекъснато общение с хора от друг свят.
Но в същото време ми дават тази благодат, в която аз настоявам да живея, а именно благодатта на човеколюбието, разбирането на отсрещния човек и желанието да си нужен. Това е най-важната благодат. Самите столетници се чувстват специални, само когато са нужни някому. Така и аз се чувствам специална, когато усещам, че някой много ми се радва, когато отида да го интервюирам.
– Казвате, че те са хора от друг свят. Самотни ли са и може ли самотата да ни убива?
– Столетниците са самотни дори когато имат близки хора край себе си, защото те са загубили своята социална среда. Те нямат приятели, не излизат навън. И да, самотата често убива повече от самата смърт.
– Имате книга, посветена на столетниците, но издадохте и роман „Светулки зад решетките“. Тривиален е въпросът, но ще напишете ли още един роман?
– Не е тривиален въпросът въобще. Нормално е човек, който пише, да знае, че след като веднъж вече си усетил тази сладост, не можеш да спреш… Знаете ли, един господин се беше обърнал към мен за съвет как да напише книга за живота си, но да не е автобиография. Съгласих се да му дам някакви съвети, но го предупредих, че това ще изисква време. Не се преподава лесно урокът как се пише роман. При което той ми каза, че ще използва ChatGPT да му го напише. Нямало смисъл да губим време да се срещаме. Ето в тези времена, в които хората намират за нормално ChatGPT да им напише историята на живота, аз още повече съм провокирана да пиша под формата на роман – вече историите на моите столетници.
А в момента работя върху една театрална постановка. Пиша пиеса за столетниците. Главната героиня е събрала в себе си образите на всичките 137 столетника, при които съм била. И с това, общо взето, изпълнено ежедневието ми, заедно с работата в телевизията, с която също съм основно заета.
– В „Светулки зад решетките“ става дума за алкохолната зависимост, която сте срещали в детството покрай баща ви. Писането на този роман превърна ли се под някаква форма в лична терапия?
– Не. Ако искам да се терапевтирам, ще ходя на лекар и аз посещавам психолог, защото съм съзависима. Нормално е да имам някакви травми, които трябва да преодолявам по един или друг начин, но не чрез издаване на романи. Не вярвам, че човек трябва да се терапевтира по този начин. Издадох книгата, защото академик Владимир Зарев ме увери, че това, което пиша, е достойно да се нарече роман и то под неговата веща редакторска ръка. Той ме убеди, че трябва да пиша. Каза, че имам сила, която е хубаво да предам на страниците формата на роман. „Светулки зад решетките“ в дълбочина и искрено показва истинското лице на зависимите хора и в същото време, надявам се, разказва една интересна история.
– А вие успявате ли да преодолеете болката от травмите, които такава зависимост нанася?
– Би било твърде захаросано да кажа, че успявам. Мисля, че болката живее във всеки по някакъв начин. Въпросът е да е туширана и от време на време да се измива с белина, така че бактериите да умират наистина. Смятам, че с течение на годините, с осъзнаването, мъдростта на столетниците, работата с психолог и знанието, което добивам, четейки толкова много литература, все по-лесно се справям с това мое състрадание. Защото да си съзависим, означава да си състрадаващ човек.
– През септември 2023 г. имахте здравословни проблеми, които доведоха до поставянето ви в кома. Как сте сега?
– Тази година и този септември… Мисля, че вече съм напълно излекувана. Периодично правя изследвания, които следят състоянието ми. Когато видя, че нещо не е в норма, взимам мерки. Не обръщам особено внимание, не съм седнала да се чудя какво ме боли. Чисто физически намирам, че съм много добре. Даже напълнях, за съжаление, с 4–5 кг след операцията, което много ми тежи. Но и с това ще се справя.
– В интервюто ви при Мон Дьо казахте, че не знаете какви точно са били причините, довели до това състояние. Открихте ли отговорите?
– Не, защото реших да не ровя. Още тогава лекарите казаха, че и те не знаят какво се случи, защо е трябвало да ме вкарат в кома, защото съм спряла да дишам. Реално не съм излязла от упойка след операцията. Но не искам да се връщам там. Отговори нямам. Не знам какво беше това изпитание. Даде ми все пак много уроци. Изплаши ме доста, изплаши също и близките ми. Но едно нещо ми показа – навярно имам още какво да свърша тук, преди да си замина.
– В онзи момент до вас е дъщеря ви Лора. Преоткрихте ли я повече като приятел, а не само като ваше дете?
– Да. В онзи момент тя е трябвало да събере баба си, вуйчо си, приятелите ми, да бъде достатъчно силна, за да ги вдигне тях. Защото те са били в по-голям шок, отколкото тя си е позволила да изживее тогава. Странно е, защото все още разпитвам близките ми за някакви неща. Губи ми се паметта. Самата аз, когато осъзнах, че съм в болница, попитах колко време е минало и ми казаха 29 дни. Изненадах се много, защото за мен беше просто една нощ. Спомнях си само болката и дотам. Нищо повече. И постоянно разпитвам Лори какво се е случвало през тези дни. Дори наскоро пак се заговорихме и докато разказваше, видях колко е пораснало моето момиче. Колко голям човек е станала не само на години.
– Преди две години слязохте от екран като водеща, но продължавате да бъдете част от телевизията и тя от вас. По-уютно ли ви е зад камера?
– По-спокойно ми е и се чувствам добре в тази си роля. Въобще не ми липсва да съм водеща. „Въобще“ даже е мека дума. Понякога си представям, че съм отново на екран, но в съвсем друга роля. Но не искам да го мисля. Сега е време за почивка и за писане.
