В новия роман на Людмила Филипова „Планът „Елиминирай Европа“ четем за глобалното затопляне, войната между Русия и Украйна, Доналд Тръмп, бежанската криза, свръхмодерността на Китай, още за незаконен син на Бил Клинтън и Моника Люински, Джордж Сорос, Марк Зукърбърг, Европарламента, лидерите на европейските държави, зелената енергия, ЦЕРН. И се чудим какво става с инерцията във вкуса и докъде стигна неговото закърняване. Как и защо е възможно книга, която не блести с впечатляващи достойнства, да бъде обект на масов интерес?
Още през първите дни, в които романът се появи на пазара, любопитството към него се оказа заразително. Явно, че почитателите на писателката с нетърпение инвестират в поредния неин сюжет – от 2006 година до днес тя ги бълва регулярно като зададени в алгоритъм. 16 заглавия едно след друго. Изумително количество, което смущава. Но това не е единственият феномен в кариерата на Людмила Филипова. Между премиерите на творенията си внучката на висшия партиен функционер от соца Гриша Филипов придобива серия от респектиращи дипломи – бакалавър по икономика и управление на индустрията в УНСС, магистър по мениджмънт в Сити Юнивърсити в САЩ и по астрономия към Физическия факултет в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, от програма по творческо писане в Оксфорд. Паралелно участва в българските антарктически експедиции през 2015, 2016 и 2018 година.
Едва ли някой би се усъмнил в титаничния й работохолизъм и изумителната й амбиция. Затова пък категорично могат да бъдат посочени недогледани детайли и самоцелни словесни разточителства в „Планът „Елиминирай Европа“, които дразнят всеки, който чете всеки ден. Прост пример – на страница 18 научаваме, че главната героиня, Хелия Лурон, е завършила хуманитарни науки в Сорбоната на Париж, издава две книги във Франция и се мести със семейството си в САЩ. На страница 20 това е обяснено за втори път, малко ала Даниел Стийл. Място за сравнение няма – други дарби, други тиражи. А при чиклит шампионката, чиито романи също неуморно заливат сергиите, все пак има логично повествование.
Подобни повторения обаче са най-малкият проблем на четивото. От самото начало Людмила Филипова залива читателя с новини и цифри от емисии на международни информационни агенции и резюмета на академични разработки по вече споменатите теми – хем постреалистично прави миш-маш от жанровете, хем разкрива собствената си начетеност. Само че защо Си Би Ес е квалифицирана като „малка телевизия, която се излъчва в щата Вашингтон“, а нейният репортер Итън Кембъл тъжно констатира: „нас почти никой не ни гледа“. Особено комично е, че известен журналист като него сякаш е паднал от луната и адски се учудва от корупцията в полицията. Хелия кани журналисти пред мемориала на Линкълн във Вашингтон, за да им поднесе на тепсия голяма тайна за бъдещето на човечеството, а те й отказват – нищо че по света няма репортер, който да не клъвне на обещание за сензация, пък било то и фалшива. Хвърчат реплики от сорта на „Да отидем в телевизията“, „Ами добре, да вървим“, „Хубаво се колебаех още по телефона“… Дори извадени от контекста, пак приличат на недозряла драматургия. Да не говорим за това как Ейлион Мънк – разбирайте Илон Мъск, „доволно потрива длани“, когато неговата капсула каца на Марс, където той скоро ще започне създаването на свое общество.
Всъщност „за какво се разказва“ в „Планът „Елиминирай Европа“? Хелия Лурон се опитва да изпълни последната воля на баща си – виден професор по астрофизика. Преди повече от двайсет години той е направил откритие, което може да обясни предизвикателствата, с които трябва да се справя светът днес. Но внезапно влиза в дългия списък на учени, изчезнали или починали при мистериозни обстоятелства. Най-младият американски сенатор Джошуа Морган се опитва да я предпази, но му се налага да се бори с най-големите си страхове, а пътьом открива неподозирани семейни тайни. Група от академични светила се надпреварва с времето, защото техните постижения са способни да решат някои от най-сериозните проблеми на човечеството. Таен кръг от политици и технологични магнати са решени да подчинят вселената на своите желания и цели. Няма кой да ги спре, а цивилизацията е изправена пред търговска, технологична и конвенционална война. Всичко би звучало значително по-адекватно, ако не бяха напоителните обяснения за слънчевата радиация, акциите на НАСА, подробностите за сондата „Паркър“, ледовете и нацистките бункери на Антарктида. Откровена уикипедия, цитати от престижни медии до втръсване. Тук-там има и по малко флирт и любов за разкош.
Людмила Филипова твърди, че стъпва на реални събития и факти и изследва геополитическите, климатичните, технологичните и икономическите предизвикателства, които оформят несигурно бъдеще за човечеството. Само че преплита настоящата действителност с фикцията по доста инфантилен маниер на фона на военни конфликти, мисии до двата полюса, космическата надпревара и иновациите в енергетиката. И през цялото време внушава, че с Европа е свършено и светлина в тунела няма, направо ти идва да се гръмнеш. Ами „националният мол“ във Вашингтон? Излезе малко като в изтърканата от соца метафора – не са компоти, а компютри. Защото става дума за националната алея между Капитолия и обелиска на Вашингтон. На финала Хелия Лурон и Итън – не Хънт, а Кембъл, влизат в ролите на deus ex machine. Разкриват всички заговори, а Хелия успява да каже истината. А истината за графоманията?
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
