През февруари 1925 г. Йосиф Хербст става неволен свидетел, когато под прозореца му на столичната улица „Любен Каравелов“ група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов, изхвърлят обезобразения труп на Вълчо Иванов, секретар на БКП-София. На следващия ден журналистът описва видяното: „Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен“ начин: грабнали го без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство!“. С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на „Демократическия сговор“.
Йосиф Хербст е роден преди 150 години, на 20 ноември, в Одрин в заможно еврейско семейство, което две години по-рано е принудено да напусне Бърно. Бащата му е назначен за директор на Хиршовата железница и по тази причина фамилията се мести в България. Първоначално момчето учи във Френския колеж в София и в Софийската мъжка гимназия, но мечтата му е да стане военен. Постъпва във военното училище и на изпитите след първата година показва най-висок успех. Със заповед на подполковник Кирил Ботев, брат на Христо Ботев, е зачислен като щатен юнкер. Няколко години след завършването си служи в Първи софийски пехотен полк и в Статистическо-топографското отделение на Военното министерство. После е изпратен в седмичника „Военни известия“, там следи различни военни чуждестранни издания и превежда на български.
Работата обаче е далеч от представите му за журналистика. С нетърпение очаква четвъртъците, когато се провеждат литературните сбирки у Стоян Михайловски. За първи път там го води Кирил Христов, с когото са съученици. Така Хербст започва да общува с изтъкнати интелектуалци – Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, Пеню Даскалов. Всички признават, че младият мъж има ярък талант и борави безупречно с българския език, знае и няколко чужди езика. През 1899 г. Хербст записва право в Софийския университет и на лекциите се запознава с Елин Пелин. Скоро и двамата се отказват от правото и в следващите години, когато Хербст списва своя вестник „Софийска свободна трибуна“, често автор е младият още неизвестен писател.
През 1903 г. Йосиф Хербст става главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник“. Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати той e един от най-осведомените у нас. Журналистът става кореспондент на най-влиятелните европейски издания – „Ное Фрайе Прессе“ (Виена), „Фосише Цайтунг“ (Берлин), „Дейли Мейл“ (Лондон) и „Адевърул“ (Букурещ). Редактор е и на вестник „Време“, свързан с Демократическата партия. По препоръка на Екатерина Каравелова е приет за член на организацията. От 1908 г. до 1918 г. с известно прекъсване е начело на Дирекцията на печата (днес Българска телеграфна агенция). Негова заслуга е разнообразяването на съдържанието на бюлетините и разширяването на мрежата от чуждестранни кореспонденти. Най-силни са връзките с Цариград, Петербург, Виена, Прага, Лондон и Берлин. Тонът е обективен, а Хербст налага разбирането, че за всяко събитие или твърдение трябва да се използват повече от един източник. Информацията за военните действия отразява и на двете страни. Само три години обаче трае партийният му стаж и с Екатерина Каравелова напускат заедно, защото не одобряват новата линия, доста различна от виждането на Петко Каравелов.
На 17 септември 1912 г., при обявяването на Балканската война, Хербст е мобилизиран и участва в битките при Келиолу и Чаталджа в Турция. Взема участие и в Междусъюзническата война, където е тежко ранен. След края на Първата световна той пише: „Не само България загуби войната. Войната загуби и всеки от нас поотделно“. Тогава той става акционер и прокурист в дружествата „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български лойд“ и спира да се занимава с публицистика. Връща се към вестникарството, след като се жени през 1921 г. за Виола, дъщеря на Петко Каравелов. От предишен брак с германката Елвира Хербст, която умира в психиатрична клиника, Хербст има три деца.
Между 1923 и 1925 г., в продължение на година и половина, той издава списание „Вик за свободни хора“ и вестниците „А.Б.В.“, „Ек утринен“, „Ек вечерен“ и „Днес“, където публикува остри статии срещу антидемократичния режим и репресиите на правителството. През 1923 г. излиза книгата му “Вчера, днес и утре”, където пише: „Ти си непоправим! – ми казваше един близък, сроден човек и напълно ме разбра, когато му отвърнах: „Всеки ден коленопреклонно, с наведена глава и смиреномудрено благодаря на моя Бог за този мой недостатък. Ако не бях непоправим, отдавна щяха да ми „поправят“ характера и да го сломят“.
Йосиф Хербст е единственият издател, чийто вестник публикува информация за атентата в църквата “Света Неделя” във второто издание в самия ден. В късните часове на 16 април 1925 г. той е арестуван. В полицията предава на поета Трифон Кунев коженото си портмоне с молба да го връчи на съпругата му Виола, за да знае, че до последно е мислел за нея. Виола подарява портмонето на съпруга си, след като той от своя страна й дава брошка, направена от куршумите, които са го ранили. Часове по-късно е изведен от ареста, убит е, но е обявен за безследно изчезнал. Виола не успява да го погребе, тъй като трупът му не е намерен.
„Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите“ – това е едно от златните послания на големия журналист. Той казва още: „Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли“.
„За свободни хора може и бива да пише свободен човек. Независимостта за мен не е някакъв спорт, тя е публицистично оръжие за постигане на по-висши общественополезни цели“, казва журналистът. През декември 1985 г. ръководството на Българската телеграфна агенция учредява годишната награда „Йосиф Хербст“, която се присъжда на журналисти с високи творчески постижения и значим обществен отзвук, които работят или са работили в агенцията.