Тома БИКОВ
В книгата си „Изповеди“ един от основополагащите християнски мислители, св. Августин Блажени разказва, че като млад извършил един от най-големите си грехове. Заедно с негов приятел откраднали двайсетина круши от една нива. Те не били нито гладни, нито пък имали огромно желание да ядат круши. Малко след като ги откраднали, дори изхвърлили по-голямата част от тях. Св. Августин нарича това един от най-големите си грехове, защото кражбата е била извършена заради самата кражба. След нея той и неговият приятел дори се хвалели с греха, който извършили. Според св. Августин не количеството на крушите и изобщо предметът на кражбата бил важен, а фактът на радостта от греха в неговата чиста форма.
Спомних си за тази история покрай множеството репортажи за явлението на т.нар. локали. Това в повечето случаи са гимназисти, облечени в черни маркови анцузи и със сравнително скъпи маратонки, които абсолютно самоцелно и без причина малтретират хора по улиците. Този феномен успя да измести от централните новини репортажите за отровени от вдишване на райски газ и пушене на вейпове младежи.
Още в началото трябва да кажем две неща. Първото е, че подобни явления не са само български проблем. Те съществуват в целия свят под различна форма. Факт е обаче, че безсмисленото насилие е много по-видимо в по-богатите общества. Това е така, защото насилието при бедните е мотивирано от някаква материална цел – изхранване, забогатяване, борба за територии. При локалите насилието не цели нищо материално. То има нематериален смисъл и цели удоволствие от самата постъпка.
Подобни явления не са патент само на нашето време. Ако се върнем назад в годините, ще си спомним и за кварталните банди от късния социализъм и за множеството групички от момчета, които малтретираха съучениците си през 90-те години на миналия век. Ако в локалите има нещо оригинално, то е, че в техните редици се включват най-вече деца на сравнително заможни родители. Този факт не бива да се пропуска, защото говори много за мотивацията на локалите. А нейната дълбочина се състои в скуката. Немският философ Артур Шопенхауер казва, че обратното на страданието е не удоволствието, а скуката, която е също толкова мъчителна, колкото него. Убеден съм, че постъпките на младежите, които малтретират безцелно случайни минувачи, са продукт преди всичко на скуката, която, за разлика от страданието, е напълно безцелна и нематериална.
Разбира се, към това можем да добавим ценностна деградация, липса на авторитети, афинитет към насилието. Бихме могли да подходим с разбиране или неразбиране към подобни явления. Да обвиним родителите, образователната система, медиите, филмите и видеоигрите, в които насилието играе ролята на забавление. Можем да включим в разговора и неизменните психолози, които ще ни призоват към емпатия и ще открият, че насилниците са жертви. Както и да подходим, в крайна сметка в основата на това поведение ще открием скуката.
В средата на 50-те години на миналия век във Великобритания се появява течението на „сърдитите млади хора“. От него произлизат писатели като Джон Осбърн, Харолд Пинтър, Кингсли Еймис и още много други. Това, което ги свързва, е, че в творбите си те протестират срещу социалното неравенство и лицемерието в буржоазното общество, като често застават на радикални анархистични позиции. Днес, не само в България, сякаш наблюдаваме движението на скучаещите млади хора. Те сякаш също мечтаят за анархия, но не за да се преборят с определена обществена нагласа, а за да избягат от скуката. Впрочем към явлението на локалите спокойно можем да прибавим и онези, които карат дрогирани с 200 км в час, футболните хулигани и драскачите на графити по фасадите на сградите. Всички те се опитват да избягат от собствената си скука.
Към това трябва да добавим и цялостния контекст на непрестанния наукообразен публичен брътвеж за тотална свобода, самоцелно разчупване на стереотипи, протест срещу всичко и всички, критично мислене и приемане и оправдаване на всякакви изстъпления от психологически позиции. Представянето на скучаещите като жертви, на които трябва да се помага, а не да се пречи, говори за генерално сбъркания подход по отношение на обществената нормалност. Големият въпрос не са локалите и скучаещите млади хора, а все по-видимата липса на общи цели, които да спояват българското общество. Икономическият растеж, който е факт през последните 25 години, направи българите по-заможни, но не и по-удовлетворени. Скуката идва да запълни празнотата, която е оставила след себе си безцелността на българското движение. Няма как единствено грижата за пазара на труда и желанието за икономически растеж да ни вдъхновяват и свързват като общество. Подобни теми, които стоят в центъра на политическото внимание и са се превърнали в цел сама по себе си, са преди всичко средства за препитание. Те не са предназначени, за да вдъхновяват, а за да изхранват. Затова не могат да бъдат цели, а само средства за по-добър живот. И все пак, дори и позиционирани като цели сами по себе си, икономическият растеж, пазара на труда и всички останали икономически показатели не регистрират голям успех, защото за това се изисква дисциплина, самодисциплина, знания, умения, добросъвестност, трудолюбие. А нашето общество напоследък произвежда преди всичко безрадостни и скучаещи хора, които не умеят нищо друго, освен да разчупват стереотипи.