7.3 C
София
четвъртък, 6 февруари 2025 г.

Мон Дьо: Една лъжа не ми дава покой

Мариян Станков – Мон Дьо, вече отвори за зрителите своя „Храм на историите“ от 6 януари в интернет пространството. Там всеки може да види разговорите с гостите му в пълната им цялост, а не във варианта от 20 минути, който се излъчва всяка неделя в сутрешния блок „Събуди се“ по Нова телевизия.

– Монди, защо създадохте „Храмът на историите“?

– Телевизията е мястото, където се научих да разказвам истории. Правя го вече 28 години. Но последните 11 сезона ме научиха как да намирам силното и завладяващото. Историите обаче понякога имат нужда от повече време и пространство. Интернет е този нов дом, където думите могат да звучат в цялата си неподправена дълбочина, а емоциите да останат истински. Това не е раздяла с телевизията – напротив, това е начин да я развивам. Сега публиката има избор – да усети краткото, силното и завладяващото в ефира и неподправената дълбочина онлайн. „Храмът на историите“ е покана – не просто за разговори, а за изповеди, за истини, които докосват сърцето. Извинете за иронията, но светът е пълен с храмове на суетата – време беше някой да създаде и храм на историите.

– Защо не издадете интервютата си в книга?

– Много пъти съм обмислял идеята за книга – харесва ми мисълта историите да оживеят между страниците, които можеш да докоснеш, да прелистиш, да оставиш и после отново да се върнеш към тях. Но историите, които разказвам, имат своята динамика, своята живост, която не може да бъде окована в стандартни рамки или изисквания. Издателите често предлагат условия, които ме карат да се чувствам сякаш трябва да избера между истината и компромиса – и аз не съм готов да направя този избор. Историите не са просто текст. Те са глас, поглед, пауза, дори трепетът на гласа в най-силния момент. Затова засега избирам формат, който дава свобода на всичко това да остане живо и неподправено. Може би един ден ще има книга – но тя ще бъде такава, каквато я усещам аз. А дотогава предпочитам историите да звучат, вместо да бъдат затворени между корици.

– Какво има във вашия храм?

– В моя храм няма свещи, но има светлина. Няма икони, но има образи – на хора, които са готови да разкрият себе си. Няма олтари, но има истини, които тежат като молитва. Има и много въпроси – някои остри, други болезнени, трети, които звучат като шега, но целят право в сърцето. А ако трябва да бъда честен, в моя храм няма място за клишета. Това е място, където историите не се разкрасяват, а се разголват. Място, където можеш да чуеш и мълчанието – понякога то казва повече от всякакви думи. И между другото, ако си мислите, че съм изключително сериозен през цялото време – грешите. В този храм има и много смях, защото истината често се крие зад най-добрите шеги. Това е моята сцена, а всеки, който прекрачи прага, носи със себе си своята история. Аз съм просто този, който кани хората да я разкажат.

– Вие изповядвали ли сте се в храм?

– Аз съм вярващ човек, но изповедите ми невинаги са се случвали в традиционен храм. Храмът е там, където намериш тишина, в която да чуеш собствения си глас. Понякога е под сводовете на църква, понякога – в уединението на една празна стая. За мен изповедта не е само акт на покаяние, тя е диалог – с вярата, с вътрешния ти свят, с всичко, което те плаши или вдъхновява. Но изповедта не спира там. Аз съм в изповед и когато седна на стола срещу моите гости. Защото, за да чуеш истината на другия, трябва да си готов да откриеш и своята. Психотерапевт посещавам от години, защото, нека сме честни, има въпроси, на които свещеникът няма да ти отговори, но има и такива, които само вярата може да успокои. А за телевизията? Е, понякога тя самата е храм. Изповедта не е просто ритуал. Тя е освобождение. И както казват старите хора, ако не извадиш това, което тежи вътре в теб, рано или късно то ще те събори.

– Кого все още чакате в изповедалнята ви?

– Не е въпрос на чакане – то е като игра на шах. Понякога си мисля, че аз съм този, който очаква следващия ход, но истината е, че и другата страна също чака. Чака точния момент, когато ще се почувства готова да седне срещу мен. Известните хора са интересни не заради славата си, а заради парадокса на живота им – всички ги гледат, но малцина ги виждат истински. Не чакам конкретни имена, защото в моя храм няма значение кой си – важното е дали си готов да оставиш екрана, да свалиш маската и да говориш.

– Ако човек не плаче, все едно не е давал интервю пред Мон Дьо. Как се отнасяте към тези коментари?

– Е, това е може би най-голямото клише, което съм чувал за работата си. Да, някои плачат – и не мога да ги виня, понякога историите им носят емоции, които просто нямат друг изход. Но да мислим, че това е целта на интервюто, е като да кажем, че шеф готвачът готви само заради звука от хрупкавата коричка. Моите интервюта не са тест за сълзи, те са среща. Среща с госта и с неговата истина. Понякога това е смях, понякога е тежка пауза, понякога – да, сълза. Но водещото в тях не е просто емоцията сама по себе си, а пространството, което давам – онова усещане, че гостът може да бъде себе си, без да го атакувам, без да го пришпорвам. Атмосферата, която създавам, е като перфектно направен коктейл – баланс между въпросите, тишината и моментите, в които просто слушам. Сълзите са гарнитура, не основното ястие. Ако хората виждат само тях, значи трябва да се заслушат по-внимателно.

– Молите ли се?

– Разбира се. Но не очаквайте отговор в стил: „Всяка вечер на колене пред икона“. Молитвата не е само ритуал, тя е състояние на ума. Понякога се моля в тишината на храма, друг път – в шума на ежедневието, докато съм в таксито или просто вървя по улицата. Молитвата е разговор – с Бог, със себе си, с Вселената, ако щете. Моля се за смелост, за спокойствие, за мъдрост, за търпение. А понякога молитвата ми е просто мълчание. Но най-силната молитва е благодарността. Не прошението, не търсенето, а простото „благодаря“. Това е разговор, който никога не остарява.

– Започнахте „Храмът на историите“ с астроложката Силва Дончева. Какво е личното ви отношение към астрологията? Има ли звездно предсказание, което ви се е сбъднало?

– Силва Дончева не е просто астролог – тя е историк по образование. И това променя всичко. Тя не само чете звездите, но разбира и уроците на времето, на миналото, на събитията, които оставят отпечатък върху света. Това я прави уникална – тя не говори за съдба като нещо абстрактно, а като резултат от модели, които се повтарят и надграждат. Когато Силва казва нещо, то не звучи като предсказание, а като предупреждение, изградено върху основата на знание, история и дълбоко разбиране за света. Това е жената, която в мое интервю предвиди войната в Украйна. А преди това – пандемията, която промени целия свят. Това не е просто умение, това е тежест. Да виждаш това, което останалите не искат да повярват, и да имаш смелостта да го изречеш. Силва не е в моя храм заради сензации. Тя е там, защото нейният глас е като камбана – преди всичко предупреждение, но и зов за осъзнаване. Тя не ти казва какво да правиш, но ти показва какво идва. И може би затова разговорите с нея оставят следа – защото в тях няма място за съмнение, само за размисъл.

-Какво е отношението ви към многото подкасти, които се нароиха в онлайн пространството?

– В интернет има място за всички. Подкастите, независимо колко много или малко са те, са естествена част от развитието на онлайн пространството – и честно казано, уважавам всеки, който се осмелява да създава съдържание. Това е процес, който изисква усилия, креативност и постоянство. Но ако някой мисли, че моят нов канал е просто „още един подкаст“, нека поясня нещо. Това, което правя, не започва и не свършва с „Храмът на историите“. Това са 11 години отдаденост, над 500 епизода и стотици разговори с хора, които не просто са имали какво да кажат, но и какво да оставят след себе си. Аз не „ставам“ подкастър – аз продължавам да правя това, което правя от повече от десетилетие, но с нов инструмент и на нова платформа. Не се състезавам с никого. Успехът, ако трябва да говорим за него, не се измерва с лайкове, гледания или сравнения. Той се измерва с дълбочината на историите и влиянието, което оставят върху хората. Ако някой вижда това като „гонене на чужди успехи“, вероятно не е разбрал смисъла на моята работа.

– Как се отнасяте към вашите копия?

– Ако някой се вдъхновява от това, което правя, мога само да му пожелая успех. Светът има място за всички – стига да добавяш стойност и да имаш какво да кажеш. Аз никога не съм гледал на себе си като на нечий мерник. Моята работа не е да бъда еталон, а да правя това, което умея най-добре – да изваждам историите, които имат значение. Ако някой наистина се опитва да копира това, което съм, приемам го като комплимент. Автентичността обаче е като подпис – не можеш да я подправиш. Не играя роли, не репетирам емоции и не си слагам маски. Това е моето най-голямо предимство и същевременно моето оръжие. Хората усещат кога си истински и кога си просто поредният, който се опитва да се хареса. Така че, ако има копия – добър късмет! Но успехът не се крие в това да бъдеш „като някого“, а в това да откриеш кой си всъщност. И когато го направиш, светът ще има място и за теб.

– Критиката, която не сте забравили?

– Винаги съм я уважавал, когато идва с аргументи и честност. Но една лъжа, която беше разпространена миналата година все още не ми дава мира – че „Мон Дьо пере най-добре“ – това не е критика. Това е евтин, мързелив опит да се хвърли сянка върху работа ми. Това е върхът на безсмислието и лицемерието. Не просто лъжа, а умишлен опит да се дискредитира човек, който в продължение на повече от десетилетие гради работа с автентичност, усилия и уважение към публиката. Време е да застрелям тази лъжа веднъж завинаги. Аз не пера имиджи. Аз изповядвам. Давам на хората платформа, за да разкажат историите си. Ако някой иска да нарече това „пиар“, то очевидно няма представа какво са портретните интервюта. Тези, които разпространяват такива нелепи твърдения, не критикуват. Те манипулират. Хората, които разпространяват подобни лъжи, не просто подценяват мен – те подценяват и интелигентността на публиката. Истината не се нуждае от защита срещу вас – тя просто ви надживява.

– А комплиментът, който ви топли?

– Комплиментът, който винаги ме топли, е когато някой каже: „Накарахте ме да се замисля“. В свят, където всички бързат да говорят, но малцина слушат, да предизвикаш мисъл, е най-голямото признание. Не за егото ми, а за това, че работата ми има значение. В края на краищата, не се стремиш да бъдеш харесван – стремиш се да бъдеш запомнен.

– Като ученик сте искали да станете лекар. Мислили ли сте как щеше да се развие животът ви, ако бяхте завършили медицина?

– Да, исках да стана лекар. Представям си как щях да бъда страхотен – престилка, стетоскоп, онази увереност, че спасяваш света. Но после се замислих: „Ами ако сбъркам? Лекарите трябва да са перфектни“. А аз? Е, аз съм по-добър в това да задавам въпроси, отколкото в това да давам рецепти. Може би все пак съм останал малко лекар. Само че вместо да предписвам хапчета, давам на хората пространство да излязат, да споделят, да излекуват онова, което тежи вътре. Разликата е, че моите „пациенти“ не чакат на опашка и никога не се оплакват от рецептата.

– Колко пъти сте искали да се откажете от журналистиката?

– Е, поне веднъж седмично. Но знаете ли какво ме спира? Мисълта, че ако се откажа, ще трябва да си намеря истинска работа! Шегата настрана – да, имало е моменти, в които съм се питал: „Струва ли си?“. Но всеки път, когато някой гост се разкрие, когато една история докосне сърцето на хората, си припомням защо започнах. Журналистиката е като стара любов – понякога ти идва до гуша, но просто не можеш да си тръгнеш.

– Казвали сте, че съжалявате за периода, в който сте се занимавали с жълтата страна на журналистиката. Това ли е вашият професионален грях?

– Да, това беше моят професионален грях – и ще бъда честен, греховете тежат. Този период беше като евтин костюм – удобно ти е, докато не се погледнеш в огледалото и не осъзнаеш колко не ти отива. Онзи период беше моят урок. В него осъзнах колко е лесно да вървиш по най-краткия път, но и колко бързо се губиш по него. Да, съжалявам за онова време, защото то беше компромис. А компромисите в професия като тази се плащат скъпо – с доверие, с уважение, със самия теб. Днес, когато седна срещу някого, вече знам – журналистиката не е лов за сензации, тя е акт на уважение.

– Коя е нереализираната ви мечта?

– Да, имам такава. Да си купя къща в Южна Италия – място, където животът се движи с темпото на сърцето, а не с хаоса на света. Представям си я малка, обградена от маслинови дървета, с прозорци, които гледат към морето, и въздух, напоен с лимони и свобода. Но това не е просто мечта за къща. Това е мечта за момент, за пространство, където времето най-накрая може да спре. Място, където няма камери, няма въпроси, само аз, човекът когото обичам и звукът на вълните. Може би един ден ще я осъществя. А дотогава – поне имам къде да мечтая.

– Най-трудното изпитание, през което преминахте, кое е?

– Да започна да се разделям с демоните си, без да изгубя себе си. Да запазя онова, което ме прави човека, който искам да бъда, докато се боря с онова, което ме спира. Битката не беше лесна. Да укротиш егото, без да го унищожиш, е изкуство, което никой не те учи. А да овладееш бесовете в себе си? В началото изглеждаше като предателство. Предателство към онази част от мен, която крещеше за свобода. Но после дойде моментът, когато умът започна да доминира над кръвта, и за първи път чух ясно собствения си глас. Гласът, който ми каза: „Да кажеш „не“ не те прави слаб. Да поставиш граници не те прави малък“. Научих и нещо друго – че хората, които са с теб само докато си им изгоден, не заслужават да останат. Разбирах го бавно и болезнено, като рана, която трябва да се изчисти, за да заздравее. И може би най-трудното беше да приема, че тяхното поведение не определя моята стойност. Да осъзная, че моят мир е по-ценен от всякакви думи или действия. Но най-важното, което научих, е това: промяната не е затвор. Тя е най-чистото освобождаване. Да се променяш, без да губиш сърцевината си, е най-смелото нещо, което можеш да направиш. И макар че този път е болезнен, знам със сигурност – той е правилният.

– Впечатлихте всички, като преди време обявихте, че сте отслабнали с 35 килограма. Как върви отслабването?

– Тази година съм си поставил още по-високи цели, защото, пътят към добрата форма е като журналистиката – никога не е завършен. Винаги има какво още да подобриш. Така че, да, работя върху себе си. И не става въпрос само за килограмите – става въпрос за дисциплина, за баланс и за това да се чувстваш добре в собствената си кожа. Дали ще успея с целите си? Е, това е част от забавлението – да видим как ще свърши тази история.

– Какво се случва в личния ви свят?

– Той е като всяка добра история – понякога драматичен, понякога смешен, и винаги пълен с неочаквани обрати. Няма за какво да се тревожите, добре е сценарият!

– На 13 януари имахте рожден ден. Как го отпразнувахте?

– Никога не съм обичал личните си празници. Има нещо твърде показно в тях – цялото това внимание, насочено към теб, сякаш трябва да бъдеш център на света за един ден. Това винаги ме е карало да се чувствам неудобно. Така че, както всяка година, го прекарах тихо. Без шум, без показност, само с няколко души, които са важни за мен. Може би съм странен в това отношение, но предпочитам този ден да мине без фанфари. Скромно, но истинско – така го усещам.

– Какво си пожелахте за 2025 година?

– Простота. Не в действията, а в усещането. По-малко хаос, повече яснота. Искам година, в която не тичаш след времето, а го договаряш. Година, в която изборите не са компромиси, а възможности. И най-вече – пожелах си смелост. Смелост да казвам „не“, когато е нужно, и „да“, когато е заслужено. Смелост да започвам нови неща и да затварям врати, които отдавна трябваше да бъдат затворени. Научих, че това, което изпращаш към Вселената, винаги се връща при теб. Затова и пожеланието ми за 2025 е просто, но могъщо – здраве, мир в сърцето и движение напред.

Антон СТЕФАНОВ

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img