Тома БИКОВ
Формацията на Румен Радев „Прогресивна България“ спечели пълно мнозинство на изборите, и то такова, което му позволява да управлява напълно самостоятелно. Подобен резултат не е постиган от 1997 година, когато отново на 19 април ОДС спечелиха 137 депутати в българския парламент. Благодарение на това правителството на Иван Костов получи широк мандат за структурни реформи и практически положи основите на институциите и обществените отношения такива, каквито ги познаваме днес.
Припомням този факт, защото 29 години по-късно българските избиратели отново дават широк мандат за радикални и структурни реформи, от каквито безспорно има необходимост не само в сферата на съдебната власт, но и в голяма част от държавните структури и обществените отношения. От времето на Костов тези структури бяха управлявани, но не и структурно реформирани, което създаде усещането за слабост и анахронизъм.
Днес избирателите задължават Радев не да управлява, а да реформира и този мандат изисква императивно бързи, а в много случаи и непопулярни действия. Нещо повече – избирателите дават подобен мандат не на партия (Радев все още не е учредил такава, а само е обявил създаването й), а на личност. В този смисъл мандатът е даден лично на Румен Радев и цялата отговорност за пълноценното му осъществяване е негова – от приемане на бюджета за 2026 година и структурната му реформа, през дълбоки реформи в системи като здравеопазването и социалната политика до реформи в службите за сигурност, МВР и отбраната. Никой не може да попречи на Радев да произведе правилните действия и той няма задължение нито да се съобразява с коалиционни партньори, нито да пази баланс по отношение на опозицията.
С пълното мнозинство на Радев приключва и един период на коалиционни управления, който започна още през 2013 година с избирането на правителството на Пламен Орешарски, премина през коалиционни управления, лидирани от ГЕРБ (първо през 2014 година ГЕРБ се коалира с още три формации, а през 2017–2021 управляваше в коалиция с „Обединените патриоти“) и завърши с хронична политическа криза в периода 2021–2026 г. Припомням това, защото традиционно и неправилно ГЕРБ са обвинявани в еднолично управление, каквото беше факт само по време на първото правителство на Борисов. След това лидерът на ГЕРБ през цялото време беше принуден да балансира между настоящи и бъдещи коалиционни партньори и да полага последователни усилия за поддържане на политическия диалог дори с основните си опоненти.
В новата ситуация поддържането на политическия диалог вече не е необходимост и такъв би могъл да се случва само под формата на добра воля и демонстрация на по-висока политическа култура. По същество той не е от значение, защото от значение ще бъде единствено скоростта на правене на реформи и тяхното качество.
Убедителната победа на Радев е доказателство и за това, че алтернатива на Борисов не могат да бъдат коалициите, а едноличното управление. Вотът за Радев е вот срещу коалиционността. През последните години бяха направени няколко неуспешни коалиции, включително и такива между основни опоненти. Те пораждаха единствено разочарование сред избирателите на партиите, които участваха в тях, което доведе до силна фрагментация на парламента. В последния влязоха цели девет политически сили. Това завърши прехода от коалиционност към едноличност на управлението. Именно този многопартиен пейзаж изигра ролята на подходящ фон за появата на Радев. През последните години парламентът се превърна в зрелище, в което си дадоха среща страстите, обидите, нецензурните реплики, сбутванията, липсата на възпитание и култура на водене на смислен дебат. Това беше симптом за неспособността на повечето партии да водят диалог помежду си, което пък е основният фактор за коалиционност на управлението. Към това трябва да прибавим и поредицата от предсрочни парламентарни избори, които показаха дефицита на интелигентност на по-малките партии. Днес огромна част от тях вече не са част от парламентарния живот.
Въпросът как ще се структурира политическата система в новата ситуация е важен, но в момента трудно би могло да се отговори на него. С времето е възможно да се оформи двуполюсност или бъдещата партия на Радев да се структурира като доминираща политическа система. Последното зависи от способността на останалите партии и най-вече на ГЕРБ-СДС да се възстанови от загубата и да започне да връща постепенно доверието на разочарованите си привърженици. Не бива да забравяме, че голяма част от тези 1 300 000 избиратели, които подкрепиха Румен Радев, съставляваха електоралния корпус на БСП преди 7–8 години. Това, което направи Радев, е да ги консолидира около себе си и да прибави към тях трайно негласуващи или периферни привърженици на други партии.
Тепърва предстои Радев да се самоопредели и идеологически, което би създало естествен полюс срещу него, който да консолидира онази част от избирателите, които не споделят възгледите му. Подобен процес ще се случи рано или късно, но днес само можем да гадаем кой ще го олицетвори и кога. Това, което предстои в краткосрочен план, е структурни реформи или провал. Защото, когато сравняваме мнозинството на Радев с това на Костов, не бива да забравяме и пълното мнозинство на Жан Виденов от 1995 година. Тогава широкият мандат за структурни реформи беше пропилян в бездействие и това доведе до остра икономическа, социална и политическа криза. Така непопулярните и радикални реформи на Костов се оказаха безалтернативни.
Днес България отново се нуждае от реформи и ако не ги направи Радев, ще ги направи някой друг. Въпросът е, че тогава те ще бъдат далеч по-болезнени, отколкото ако бъдат направени в момента.